Времето е мрачно и дъждовно. Връщам се към Видин от турне из северозападна България. Пътувам с колегите в буса. Слушам музика със слушалки, но тихо и напоително чувам буботенето им. Пак спорят и се дразнят един - друг, като малки деца. Мирише на цигари. Не обичам тази миризма, но ще я преглътна, защото мисълта ми е заета с връхлитащите ме емоции от това, което очите ми изпращат като сканирани изображения към мозъка ми.
Преминаваме през обезлюдени села... Полуразрушените къщи напомнят за себе си и ми нашепват своите лични истории. Във всяка една от тях е имало живот. Всяка със своите тайни, хубави мигове на смях и веселие или пропити с болка и мъка от нещо безвъзвратно загубено...
Изведнъж тичането на малки крачета отекнаха в съзнанието ми. Пред очите ми се появиха най-различни сцени…
Видях изсъхнало дърво, в един от дворовете на къщите, които подминавахме, на което на косъм се държеше изгнила и увиснала на едно прокъсано въже люлка. Имаше къщи, на които бяха останали само част от стена ...