19.12.2019 г., 10:22 ч.

Разрушените къщи 

  Проза » Разкази, Повести и романи, Фантастика и фентъзи, Други
695 0 0
6 мин за четене

Времето е мрачно и дъждовно. Връщам се към Видин от турне из северозападна България. Пътувам с колегите в буса. Слушам музика със слушалки, но тихо и напоително чувам буботенето им. Пак спорят и се дразнят един - друг, като малки деца. Мирише на цигари. Не обичам тази миризма, но ще я преглътна, защото мисълта ми е заета с връхлитащите ме емоции от това, което очите ми изпращат като сканирани изображения към мозъка ми.
Преминаваме през обезлюдени села... Полуразрушените къщи напомнят за себе си и ми нашепват своите лични истории. Във всяка една от тях е имало живот. Всяка със своите тайни, хубави мигове на смях и веселие или пропити с болка и мъка от нещо безвъзвратно загубено...

Изведнъж тичането на малки крачета отекнаха в съзнанието ми. Пред очите ми се появиха най-различни сцени…

Видях изсъхнало дърво, в един от дворовете на къщите, които подминавахме, на което на косъм се държеше изгнила и увиснала на едно прокъсано въже люлка. Имаше къщи, на които бяха останали само част от стена или само самотни основи, обречени на забрава. Времето беше покушило това магично място. Картината рязко се промени в главата ми. Виждах... Боже! Какво става? Ах! На мястото на разрухата  вече имаше цъфнало дърво. Вече беше пролет! Чуваше се песен на птички и смехът на едно дете. Седнало удобно, на същата онази счупена люлка от преди секунди, закачена за най-дебелия клон на дървото, детето се държеше  здраво с ръчички и крещеше от екстаз „по-силно". Срещу него бе дядо му. Застинал за момент, гледаше детето с искри в иначе изморените очите и сърцето му подскачаше от радост. Бръчките по лицето му разказваха за не лекият, отминал живот, а ръцете му бяха черни и напукани. Болеше го. Кръста също. Краката едва го държаха, но той упорито стоеше прав и люлееше внучето си. Попиваше смеха му. Сълзи потекоха от очите му, защото виждаше смисълът на живота си. Оглеждаше се в цялото наследство, което ще остави след себе си. Само то е важно! Парите и другите материални блага са вятър. Бързо и с леко прикриване избърса сълзите си, поради последвалия въпрос: "Защо си тъжен, дядо?“

- Не съм, точно обратното! – отговори с леко пресипнал глас и се събира отново в себе си.

- Тогава защо плачеш? – недоумяваше внучето и протегна ръчички, за да обърше сълзите на дядо си.

Той хвана в големите си ръце мъничките ръчички и ги целуна. Погледна към небето и наум си каза: „БЛАГОДАРЯ ТИ, ГОСПОДИ ЗА ТОЗИ ДАР!"

Съблече "мига на разчувстване" и облече "мъжеството" отново!

Виждам друга къща. Двора е буренясал, а къщата е наполовина паднала. Покрива се е наклонил на една страна...

В миг тя се поправи. Стана цветна и всичко дойде на мястото си. Както е било някога! На двора излезе младо момиче с детенце на ръце. Носеше пране. Явно бе изпрала всичко на ръка. Започна да простира, докато едното й око бе вперено в детето, което тичаше из двора като подивяло и береше ягоди. През портата се чу скърцане и хлопване. Влезе мъж. Детето се затича към него с крясък „ТАТИ" и го сграбчи за крака. Той вдигна детето си в прегръдките и го стисна здраво и силно. Момичето от простора го погледна разтреперано. Той нея също. Останаха така - загледани един в друг няколко секунди. Беше гробна тишина. Не продумаха. Нито звук. Той беше мръсен. Огледа двора им и се усмихна.

- Градината е изрядна, както само ти можеш да я поддържаш. А ти си прекрасна, както винаги!

- Ела и ме прегърни – промълви тя и се затича към него. Сграбчиха се и не се пуснаха дълго време. Целуваха се, милваха лицата си... Погледнаха детето си и видяха себе си в него. То беше необяснимо копие, синтез на тях двамата. Седнаха на земята. Момичето донесе вода, а мъжът извади бучка сирене и салам. Нарязаха го...
Никога не бяха яли по-вкусна храна!

Очите ми се спряха на разграбена къща, без покрив, прозорци и врати. В двора имаше опожарена плевня. Вихърът отново ме сграбчи и ме отведе назад във времето. Същата къща се строеше. Млади и стари работеха неуморно. Мъже и жени – заедно. Из двора тичаше куче. Лаеше високо и гонеше кокошките. Те тичаха в паника, а то изглежда си играеше. Беше още малко, едва на 7-8 месеца. Покрай него величествено премина котка. Тя се спря и зае нападателна позиция. Кучето също се спря и изви тяло, като поклон към нея, с изплезен език. Рязко нададе вой и тръгна към нея, а котката подскочи високо, изсъска, измяука в ужас и се скри в плевнята.

- Джинко, шшт, тихо! Кротни се малко. - измрънка строго бабата, която тъкмо се подаде от вратата на същата къщата и се усмихна към хората.

Първият етаж беше вече построен, дори скромно обзаведен.

– Обяда е готов. Време е за почивка. Елате да ядете. Бирата е студена. - добави бабата, а мъжете хвърлиха лопатите и заподскачаха като козички след нея.

- Ура! Ще довършим после - викнаха в хор и седнаха на богатата трапеза.

- Иване, слизай от горе, ще ядем! – провикна се един от младежите, на мъжа, които работеше на прясно битата плоча, като ковеше нов кофраж.

- Вие вървете, аз ще довърша с бъркането на бетона. Ще изсъхне и ще отиде зян целия материал - провикна се друг мъж на около 43години и продължи с работата. До него застана жена. Избърса подта му и му сложи хартиена шапка. Подаде му студена вода и го плесна по дупето. Той я изгледа учудено и се засмя. Премести клечката в устата си на другата страна, изтрака игриво със зъби към жената и изръмжа тихо. Хвана я през кръста и й лепна една мръсна целувка. Тя го отблъсна засрамено и погледна към компанията на масата.

- Не пред всички! Ще ни говорят после из цяло село! - укорително го скастри.

- Дреме ми на гребена. Ти започна! - изсумтя мъжагата през усмивка и се захвана да довърши с бетона. Тя му помогна с работата и заедно се отправиха към другите на масата. Всички седяха около масата. Настроението рязко се повдигна. Заваля смях и шеги. Вдигнаха се наздравици...

Влязохме в друго село. С други къщи. Там, където някога е царяло живот, сега също цареше разруха. Къщите разказваха историите си една по една. История след история - тъжна или весела, те се раждаха във въображението ми и се разпръскваха, за да започне нова...

Облегнах се назад на седалката! Пристигнах във Видин…

Животът е миг от вечността! Обичайте силно и пламенно. Тук и сега! За утре ще е късно! Живейте, чувствайте, преживявайте сега! Не оставяйте недовършено нищо за утре, защото утре може и да го няма. А днес е прекрасен ден за споделяне и обичане!

© Христо Иванов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??