И дори най-дребното стръкче да бъде откъснато, дори най-дребното листенце да се полюшне, ти мигом си склонна да се задавиш в съмнения. Не ти е нужно много, за да направиш мигновена крачка назад, да удебелиш стените и да се увериш, че цялото стъбло, както и цветовете са добре опазени. Но пък може би тъкмо в това грешиш. Но какво ако пък се окажеш права? Какво ако този лек бриз, този крехък полъх, полюшнал листенцето, не е признак, който разкрива истината? Истината, която може би досега е била... размита, изкривена. И този бриз е бил нужен, за да опресни продуктивността на преценката ти, да рационализира чувствата ти, които все така са си седели мътни на целия фон. Може би затова са мътни, поради неопределимостта на този фон. А ако фона беше достатъчно ясен и свойствен, нямаше изобщо да оставя пространство за двусмислици. Защо иначе ще поставяш нещо под въпрос, ако то няма потенциален противник, такъв който да оспорва другият? Може би има причина да си объркана. Нищо не идва от нищото. Потърси своето 'нещо' и прецени дали то е обективно. Или по-скоро е... поредната заблуда. Може би всичко е илюзия... а може би не е? Вече не зная доколко мога да се доверя на способността си да различавам реалността от илюзията. Не зная кое идва от мен и кое не. Не зная в какво да вярвам и на какво да се доверявам.
А още по-малко зная дали изобщо реалността би могла да бъде преживяна в пълният ѝ потенциал, доколкото той може да бъде определим.
© Losie Calp All rights reserved.