РЕАЛНОТО И ИДЕАЛНОТО

     Зимното слънце залива събудения град с меката си нетоплеща светлина. Врабчета са кацнали на тротоара и кълват трохички, разпилени от закусващите граждани. Други от тях са накацали по голите клони на тротоарните дървета и пощят с човчици настръхналата си перушина. Съседът Григор е седнал на един пън в съседния двор и като врабците сбира от оскъдната топлина на зимното слънце. Хубавото време изглежда не го впечатляваше, защото погледът му е тъжен, лицето потънало в дълбока сянка. Решавам да го разведря, като му подвиквам през телената ограда:

    - Хубав припек си намерил, комшо. Днес намирисва на идваща пролет - чудесно време.

     Бай Григор ме поглежда изпод вежди с тъжните си тъмни очи и казва:

     -  Хубавото време е за тебе. Аз не го виждам.

     -  Е, как така не го виждаш? Виж, дори врабците го забелязват.

     - Остави ги ти врабците. Храбри птички са те, издържливи, иначе тук ли щяха да зимуват?

      -  Може и така да е. За мен реално е това, което преживявам. Реалност сега са тъгата и самотията. Реалността на нещата е в преживяването им. Реалното е това, което човек може всеки момент да опита, а то е болката от самотата. Това, към което се стремим, е идеалното.

      -  Искаш да кажеш, че това, което човек чувства в даден момент, то е реалното, а което само му се иска да е, то е идеалното? Така ли е?

     -  Правилно си ме разбрал. Реалното има отношение към настоящия момент, а идеалното - към бъдещето. Животът на сърцето представлява реалното, а животът на ума - идеалното.

     След тези философски разсъждения, бай Григор се изправи и тръгна бавно към дома си, с което ми подсказа, че разговорът за него е приключил.

     За мен реалното си остана хубавия слънчев ден, на който аз продължих да се радвам безрезервно.