Речни камъни - 7 част край

            Есенното слънце галеше с рехави лъчи водното огледало на реката и

си прокарваше златна пътечка. Лодката се носеше по Дунава, Горян хвърляше мрежите  и ги вадеше. Кошът се пълнеше с риба, той беше доволен. Широка усмивка се разля по загорялото му лице заради снощи. Хубавата Петра не му излизаше от ума.

                        - Тццц… тццц – цъкаше с уста и се чудеше как ще продължи цялата история.

    Ясно му беше, че тя е омъжена, а Стоил – мъжът й беше известен с буйния си нрав и нямаше да му прости ако разбере за тях.Стоил  хич не си поплюваше…Но образът и снагата на Петра изникваха пред него и го объркваха още повече.

      Когато зачука на портата, Горан беше вир вода от притеснение. Чу провлачени мъжки стъпки  и едно :

                         - Идааа…идааа …

        Горан забърса с ръкав челото си и преглътна с мъка. Погледна нагоре към чардака, погледът му зашари по прозорците, искаше да я мерне… Пердетата бяха надиплени и нищо не се виждаше.

                    - Добър ден… нося  кош с риба… прясна стока…

                    - Добър да е… дай да видим… Ти май не си тукашен...

Спазариха се  и  Стоил влезе да вземе корито.

                Момчето се озърташе в празната кръчма. Зад тезгяха имаше  друга врата, която беше открехната и от там се чуваше шум, а също така се носеше мирис на подправки. Така му се искаше да я зърне…само за миг да види хубавите й очи…

               Стоил се върна, плати му  и Горан си тръгна.

               Беше гладен, стомахът му стържеше, но не посмя да поиска ядене. А и нямаше да може да преглътне под тежкия поглед на кръчмаря. Затътри крака по чаршията и стигна до фурната. Там му замириса на печен хляб, спря се и купи един самун. Не му оставаше нищо друго да прави. Обърна се и тръгна към реката. Беше другоселец. Селото му беше в равнината, но реката го дърпаше с невидима ръка към нея и той цяло лято се препитаваше с риба, а понякога от Влашко вземаше сол и я продаваше по селата. Живееше само с майка си в малка къща с две стаички на края на селото им. Майка му беше овдовяла, когато Горан беше на десет години и оттогава живееха много труден живот. Тя ходеше да работи по чужди ниви и изкарваше за единия хляб. Когато Горан порасна отиде при роднини, които живееха на реката и оттам се запали по риболова. Работеше на чужда лодка, каквото хванеше и продадеше половината даваше на стопанина, половината оставаше за него. Но започна да хитрува и си оставяше повече парици. Посъбра, но все още не стигаха да си купи своя лодка, какво му беше мечтата. Хвърли пак мрежите и отчупи един краищник от хляба.

       Жената пак изникна пред него. За първи снощи  път люби жена. Усещаше гъвкавата й снага в ръцете си, сладките й устни…Беше хубаво… макар, че можеше да си изпроси боя… Знаеше, че не бива да се забърква  с невеста, толкова моми имаше в селото…

    Въздъхна тежко, сякаш му са потънали гемиите… Трябваше да я забрави… ако се разчуеше нямаше да може да припари до селото…не беше глупав, трябваше да я изтрие от мислите си…

……………………………….

                          Стоил пак впрегна конете и замина по селата за ракия. Сега на есен селяните варяха от  много плодове и беше изгодно за него да купува.

                     Минаха два дни, а Стоил не се връщаше.

                        Петра се зачуди какво ли става. Държеше затворени кепенците на кръчмата. На третия ден една тревога се промъкна в нея и като змийче започна да я човърка. Никога до сега три дни не беше се запилявал някъде…

Някой затопурка по вратата. Беше по обед и Петра се чудеше кой ли е.

                Открехна и видя каруцата. Един съсед водеше коня за юлара, а вътре по очи лежеше Стоил.

                 Петра писна.

                  Струпаха се комшийки. Бяха ограбили и убили Стоил. Ризата му беше окървавена, а кръвта се стичаше надолу и се събираше в пояса му.

                   Погребаха Стоил на другия ден. Никой нищо не беше видял. Съселянин беше намерил каруцата в една кория до пътя.

                        Петра се прибра след опелото и пак захлупи очи на одъра.

                   Беше сломена от мъка. Оставаше сама. Тишината натежя  като огромна скала над главата й.

 Страхът я свиваше и душата й пърхаше от отчаяние. Нямаше представа как ще живее сама. Нямаше тук роднини, които да я утешат и да й помогнат.

                            Какво да прави с кръчмата? Как ще се справя сама? А кой беше посегнал на Стоил? Ако този дойде тук… знае, че е сама… че има сдиплени парици…

                          Зъбите й затракаха в нощта от ужас…

                          Стана бързо да провери вратника, портите дали са добре залостени.

                            После се опря на една маса в кръчмата и избухна в плач…

…………………………….

                                  Изминаха седмици. Приставът в града нищо не можа да разнищи за убийството. Петра ходи  няколко пъти да пита, но се връщаше отчаяна. Кръчмата стоеше затворена и няма, кепенците тъжно  спуснати, а на вратника се  полюшваше черна  жалейка. Когато Петра чу, че някой чука тя се сепна. Бавно заслиза по дървените стълби. Не се хранеше добре и беше отслабнала. Едва тътреше крака. А и това гадене и повръщане я довършваше. Мислеше, че повръща от нерви. И през ум не й минаваше, че у нея се е зародил нов живот…

                    Горан стоеше на прага. Щеше да го отпрати, но видя че не носи кош с риба.

           -Сполай ти… Ще ходя по Влашко за сол…ако искаш да те откарам до там… Да се видиш с твоите хора…да те разтушат…хмммм…

   Тя го погледна учудено. После погледът й светна. Как й се искаше да потъне в прегръдките на братята и майка си, когато лежеше самотна в тъмнината…

   Закима с глава и се съгласи.

            - Чакай да взема в една бохча няколко ката дрехи  и идвам…

      Лодката се плъзгаше по водната повърхност, веслата  пляскаха равномерно.

    Мълчаха и двамата.

     Горан не знаеше какво да каже и да я утеши.

     Тя си мислеше за родните места, за родната къща, за майка си, за близките си и сърцето й биеше кротко и спокойно.

   ………………………………………………………………..

           Минаха пет години…

     Реката продължаваше да си тече към морето. Неизменно и тихо си течеше…Речни камъни се трупаха по брега, когато на пролет прииждаха водите. Те ставаха грамада и понякога стесняваха брега, но работливи ръце ги преместваха и разчистваха…

    Речните камъни проблясваха бели до реката, но не можеха да спрат водите й… а тя пак  продължаваше своя път на изток…

     Животът на Петра се заизвива като път между речни камъни… с хубаво и лошо, със здраве и болести, с берекет и загуби, но с много любов  и трепет…

    Въпреки приказките из селото,  те се венчаха с Горан. Той беше с десетина години по – млад и одумките за младата вдовица не спряха…

   Минаха през много усти и зли погледи, но победиха лошотията и завистта…

      Кръчмата отвори врати и пак зацвъртяха рибите в тигана, а мирисът на вкусна рибена чорба се носеше и в двора. Селяните пак се събираха на раздумка, пиеха, пееха, караха се, весели и шумни след няколко юзчета ракия или кана вино…

              Горан караше конете, а в каруцата Петра и  малкият юнак се полюшкваха и гледаха към града.  Отиваха на панаир, слънцето печеше от ранни зори, небето синееше, те се усмихваха един на друг, а малкият  бъбреше безспир…

                                        К р а й