Jul 30, 2022, 10:19 AM

 Речни камъни 

  Prose » Narratives
1111 11 24
Multi-part work
4 мин reading

                    Петра се изправи бавно и протегна ръка, две буци пръст глухо изтрополиха  по капака на ковчега. Беше онемяла от мъка. Стоеше като пречупена тръстика и се поклащаше наляво и надясно.

             Замъглиха й се очите, плувнаха пак във влага, стрелнаха се като ручеи сълзите  й по хубавото  й лице. Устата й беше пресъхнала, а някакъв метален вкус  я душеше. Отвори устни, но звук не излезе. Пръстите й затрепериха, снагата й се сгърчи като догаряща хартия. Светът се завъртя пред очите й, причерня й. Краката й отмаляха и се подкосиха.

          Стоил я видя, че е пребледняла  като платно и здраво я подхвана през кръста преди да се строполи. Изтегли я настрани и направи място за другите опечалени да хвърлят шепа пръст. Напръска я с вода и я подпря до едно дърво.

        Слънцето сипеше жар и всички бяха изпотени и морни. Петра отвори уста и с мъка преглътна. Черната й забрадка беше превързана здраво на главата й, но имаше усещането че главата й ври и кипи от жегата. Сякаш горещ асфалт й бяха поръсили отгоре.

      Не издаде ни вопъл. Опря чело в рамото на Стоил и се смали като прашинка...

      Тръгнаха с бавни крачки към селото. Сърцето й опустя, нямаше за какво да бърза и за какво да живее. Осемгодишното момченце, което изпратиха току-що беше тяхното дете. Нелепо си отиде от този свят. Докато двамата със Стоил шетаха из кръчмата, детето  беше се изнизало от погледите им и отишло до реката с другите момчета. Скачаха, пръскаха се с вода, лудееха… при  единият скок се беше ударил лошо в камъните…главата му се отметна  и то потъна за броени минути… Децата се скупчиха над него, а после хукнаха изплашени…излетяха както птици излитат с писък от дърветата…

      Стоил отвори кръчмата и селяните влязоха вътре. Петра се заклатушка по стълбите и се скри на горния кат. Опротивял й беше животът, не искаше никой край себе си. Ще се свие на леглото и ще затвори очи…

            Божке, света майко…защо ми го взе…защо не бях аз…- устните й се мърдаха едва- едва, тежестта в душата й беше неописуема. Искаше да потъне вдън земя. Мислеше, че нещо ще я прореже и че душата й ще иде при чедото й…но нищо не се случи…само  поглъщаща и затрупваща я вина…като камара речни камъни...сипят се връз нея...трупат се...на могила...

 Виновни бяха...и тя...и Стоил...не опазиха чедото си...какви родители бяха те...никакви...

   В главата й забиха камбани... църковни камбани...бият на умряло...

    Съпругът й  бавно шеташе в кръчмата,  наля ракия, вино, разчупи  хлябовете с треперещи пръсти, наряза сирене, сланина, суджук, домати за бог да прости. Извади паници, отля им курбан.

    Когато протегна ръка  към свареното жито нещо го сви под лъжичката. Изпусна  тавата на пода, зрънцата се разпръснаха и разпиляха. Хлъцна от изненада. Беше вперил очи невярващо и ядосано, че е толкова непохватен…

  Стисна зъби. Те изтракаха. Стисна ги здраво.

Една комшийка се наведе да събира с ръце разпиляното…

    Хората си тръгнаха мълчишком.

     Настана тишина…Кръчмата онемя.

    Той излезе, затвори капаците на прозорците, хлопаше ги ядно… Изрита един камък на пътеката…

  Влезе вътре. Мотаеше се. Не знаеше какво да прави…Постоя дълго изправен.

    После избърса масите, прибра всичко,  тръшна и заключи вратата.

       И него нещо го душеше в гърдите. Стовари се върху един стол и зарея поглед. Полудяваше ли?

          Всичко им дойде  изведнъж…като гръм от ясно небе…до вчера  детето беше живо и здраво, силно и весело…закачаше се с тях, тъпчеше филиите с масло и халва в устата си, смееше се, гонеше кучето по двора…а  в един миг…и край…няма го…

     Не може да проумее, че него го няма…него вече го няма…завинаги ще го няма…

     Отвори уста. Жлъчка се беше събрала там. Задави се. Закашля.

 После  загълта жадно и лакомо  от шишето с ракия.

 Сви юмрук и го стовари с все сила върху масата. Мислите му още блуждаеха на всички посоки, пълен хаос…

   Нещо кънтеше в главата му. Дъннн...дън...ннн...

      Кой е виновен? Петра! Тя! Защо не наглеждаше момчето...

 Заблъска по масата ожесточено. Беше луднал...

   Надигна бутилката. Ракията го замъгли. Отпусна се. Една сълза се стече от клепачите му . Избърса я с опакото на дланта си...

   Душата му се сниши. Събра я в шепа...

   Беше като отсечен дънер... Едър мъж, а слаб като врабче...плачещ мъж...Мъжете не трябва да плачат! Така му казваше баща му преди много години...

 Не го свърташе на едно място. Излезе на двора. Пусна чешмата, наведе глава и чучурът запръска отгоре му.

   Въздъхна дълбоко и тежко. Не знаеше как ще живеят с Петра...от сега нататък нищо нямаше да е същото...

      Таман ни потръгна с кръчмата, поспастрихме парици, с жената се спогаждахме, детето ни радваше…растеше…хубавото ни момче…

      Петра, булката ми, и тя свикна  тук…ей го Влашко, отвъд реката,на един хвърлей място е,  когато иска я карах  с лодката при техните…

   А после…Съдба…прокле я…

         Пуста да опустее…

 

 

            Следва…

 

 

» next part...

© Tаня All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Поздравления! Ще отсядам тук, за мен е удоволствие!
  • Благодаря момичета, че сте тук!
  • Чета и ще продължавам да чета. Какво ли не ни поднася този живот!
  • Грабва още с първите си редове! Браво, Танче!
  • Благодаря Иржи, Пепи!
  • Танче...
    Поздравления!
  • Въпреки тъжното начало, така го изстреля, Танче, че го "глътнах" като бира в жегата! Усещам много вълнуващо продължение,...
  • Благодаря Petar, Nina!
    За мен е чест, че четете...
  • Хареса ми и ще чакам следващите части, истинска и земна история
  • Силно начало, направо ме стисна за гърлото!
  • Благодаря!
  • Интересно и разтърсващо начало, Танче. Ще следя, мила.
  • Тежко начало...
  • Заинтригува ме.
  • Много силен е разказа! На мен ми въздейства, преживях го докато го четох! Адмирации!
  • Тежко като канара начало...
  • Тежко начало, Танче. Силно, много силно.
  • Благодаря, приятели че сте на страницата ми!
    Хубав ден!
  • Много силно начало, стисна ме за гърлото...
  • Ох, толкова силно го преживях.
  • Чуй ме хубаво какво ще ти кажа! Да не хукнеш сега на плаж , сядай и пиши ,че ми отнесе любознателната компонента на съзнанието! Не съм никак от търпеливите и не, че те плаша ама ще те безпокоя и в съня с нахалството си! Хайде моля!
  • И аз се нареждам при чакащите.
  • Любим автор си ми, Танче... Ще чакам с нетърпение...
  • Силно начало, Таня, докосна ме!
    Ще чакам продължението! Бъди все така вдъхновена!
Random works
: ??:??