Репортаж с болница на врата
По-скоро – „Бърза помощ“, или както днес я наричат модерному – „Спешна помощ“.
Чакам внуците в събота и се подготвям. Е, няма да правя цялото угошение – очите нещо, хм… Но торта – да. И тръгнах да взема туй-онуй. А навън – студ! Усетих го още като разхождах кучето, ама нали…
Абе, пуберите и пенсионерите все се правим на мъже.
Та тръгнах, но нещо взех да засичам, засичам, засичам… Извадих нитрокора, смукнах две хапченца. Купих си го от Търново в неделя, щото при нас се оказа, че пак било дефицит. А там . бол…
Та смукнах, усетих познатото действие – все едно пиян великан бие шамари.
И стигнах банката. Нали да взема нещичко, а без пари… Пазарната демокрация у нас е алъш-веришна, демек с повече пари…
Та взех да тегля, обаче… Очите тъмнеят, червенеят, главата се люшка, връща ме машината три пъти барем, познат ме поздрави, аз не мога да го различа… С две думи – озовах се в салона, до един стол. Улучих го, все пак, от втори опит. Дойде служителка – позна ме, оказа се наша ученичка. И викна линейка…
Влязоха двама. Шофьорът и лекар ли, фелдшер ли – баш това не ми беше най-голямата грижа, та да уточнявам. Мерят кръвното и свиркат – 60 на 90…
Бе, де да знам какво е това, ама нали ви казах – последна грижа…
Хайде в линейката…
По пътя докторът ме информира – не можеше да се сдържи, разбирам го, че от половин час е дядо! Първо внуче – след 12 години чакане…
Пожелах му, разбира се, всичко най-най-по. Нали съм четири пъти дядо-герой, разбирам го…
Стовариха ме, с количката ме откараха в приемната зала…
Главата ми бучи като замръзнала Ниагара, но очите всичко виждат, ушите чуват, мозъкът записва… Професионално изкривяване.
Мериха пак кръвното, биха инжекции, вземаха кръв. Едва намериха вена – щото съм прикрит, вените си пазя, артериите даже охранявам…
И, като споменаха „абокат“, мозъкът ми тръгна в друга посока. Щото знам какво е. И кога се слага. Маса време изкарах в кардиохирургия с него на врата…
- Сакън! – викам – оправям се, сега вземам такси, на топло ще седя, никакви глупости, никакви излизания…
Хората ми обясняват, ама виждам, че не са много разпалени. Пък аз съм. Щото, ако ме затворят – кой ще гледа къщата, песа, домакинството? И как жена ми ще ходи на работа? Да не говорим, че ще е почти невъзможно да влезе в магазин с кучето, а и баща си трябва да посещава…
Не!
Убедих ги – имам тежкото умение да приказвам. Подписах отказа си, позамотах се на топлото и – навън, докато не им е дошъл друг акъл… Вътре - лудница. През няколко минути карат пациенти - сърца, счупени крайници и какво ли още не. А докторите, сестрите и санитарките като нестинари - носят се върху горещите въглени на спасяването и ремонта на телата грешни.
Ами хората си имаха по-трудни задачи. Дядо, който се оплаква, че само не можел да се изхрачи, а веднага го взеха на специални снимки, откриха сърдечни поражения. Друг – пак сърцето му издиша…
А моето е тренирано – що любовни валяци са го мачкали и пак издържа…
Та се прибрах, излегнах на дивана, започнах зареждането.
Добре, че имам малко резерви. И все още чета…
Обаче, извинявам се, но коментарите ми ще са кратки. Като човешкия живот…
© Георги Коновски All rights reserved.
