Репортаж с болница на врата
По-скоро – „Бърза помощ“, или както днес я наричат модерному – „Спешна помощ“.
Чакам внуците в събота и се подготвям. Е, няма да правя цялото угошение – очите нещо, хм… Но торта – да. И тръгнах да взема туй-онуй. А навън – студ! Усетих го още като разхождах кучето, ама нали…
Абе, пуберите и пенсионерите все се правим на мъже.
Та тръгнах, но нещо взех да засичам, засичам, засичам… Извадих нитрокора, смукнах две хапченца. Купих си го от Търново в неделя, щото при нас се оказа, че пак било дефицит. А там . бол…
Та смукнах, усетих познатото действие – все едно пиян великан бие шамари.
И стигнах банката. Нали да взема нещичко, а без пари… Пазарната демокрация у нас е алъш-веришна, демек с повече пари…
Та взех да тегля, обаче… Очите тъмнеят, червенеят, главата се люшка, връща ме машината три пъти барем, познат ме поздрави, аз не мога да го различа… С две думи – озовах се в салона, до един стол. Улучих го, все пак, от втори опит. Дойде служителка – позна ме, оказа се наша ученичка. И викна линейка…
Влязоха двама. Шофьорът и лекар ли, фелдшер ли – баш това не ми беше най-голямата грижа, та да уточнявам. Мерят кръвното и свиркат – 60 на 90…
Бе, де да знам какво е това, ама нали ви казах – последна грижа…
Хайде в линейката…
По пътя докторът ме информира – не можеше да се сдържи, разбирам го, че от половин час е дядо! Първо внуче – след 12 години чакане…
Пожелах му, разбира се, всичко най-най-по. Нали съм четири пъти дядо-герой, разбирам го…
Стовариха ме, с количката ме откараха в приемната зала…
Главата ми бучи като замръзнала Ниагара, но очите всичко виждат, ушите чуват, мозъкът записва… Професионално изкривяване.
Мериха пак кръвното, биха инжекции, вземаха кръв. Едва намериха вена – щото съм прикрит, вените си пазя, артериите даже охранявам…
И, като споменаха „абокат“, мозъкът ми тръгна в друга посока. Щото знам какво е. И кога се слага. Маса време изкарах в кардиохирургия с него на врата…
- Сакън! – викам – оправям се, сега вземам такси, на топло ще седя, никакви глупости, никакви излизания…
Хората ми обясняват, ама виждам, че не са много разпалени. Пък аз съм. Щото, ако ме затворят – кой ще гледа къщата, песа, домакинството? И как жена ми ще ходи на работа? Да не говорим, че ще е почти невъзможно да влезе в магазин с кучето, а и баща си трябва да посещава…
Не!
Убедих ги – имам тежкото умение да приказвам. Подписах отказа си, позамотах се на топлото и – навън, докато не им е дошъл друг акъл… Вътре - лудница. През няколко минути карат пациенти - сърца, счупени крайници и какво ли още не. А докторите, сестрите и санитарките като нестинари - носят се върху горещите въглени на спасяването и ремонта на телата грешни.
Ами хората си имаха по-трудни задачи. Дядо, който се оплаква, че само не можел да се изхрачи, а веднага го взеха на специални снимки, откриха сърдечни поражения. Друг – пак сърцето му издиша…
А моето е тренирано – що любовни валяци са го мачкали и пак издържа…
Та се прибрах, излегнах на дивана, започнах зареждането.
Добре, че имам малко резерви. И все още чета…
Обаче, извинявам се, но коментарите ми ще са кратки. Като човешкия живот…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Георги Коновски Всички права запазени
