Двамата работехме заедно от доста време. Вече не помня откога. Аз бях дизайнер в цеха за детско облекло, а той работник от поддръжката. Не си спомням и откога започнах да го харесвам. Той не беше красавец в истинския смисъл на думата. Максимилиан беше мургав, с черна къса коса и черни очи. Имаше нещо арабско в чертите на лицето му. Но това, което ме привлече най-много в него, беше погледът му. Гледаше ме така, като че ли бях единствената жена на света. Досещах се, че може би гледа така всички жени, но въпреки това се чувствах специална.

Бях на двадесет години и вече бях имала интимна връзка с мъж. Продължи кратко. Не беше нещо особено,  затова се разделихме. И оттогава нямах връзка с друг. Сега изпитвах силно желание да бъда с Максимилиан. Той изглежда усети това, защото започна да отговаря на авансите ми. Скрити погледи, дълги разговори в почивките, случайни докосвания, нежни усмивки. И това ако не беше намек. Тъкмо си мислех, че нещата се развиват благоприятно за мен, когато се появи тя.

Ана беше от онези жени, които обичат да са в центъра на вниманието. Беше флиртаджийка и искаше всички мъже да са в краката ù. Не мога да не призная, че беше хубава жена. И мъжете не оставаха равнодушни към нея. А Максимилиан беше мъж и не беше изключение в това отношение. Видях как я наблюдава, когато си мисли, че никой не го гледа. Като че ли я изпиваше с поглед. Заболя ме. Исках го за себе си. Но той искаше Ана. Затова я намразих с цялото си същество.

Ана беше при нас временно. Изпратиха я от фирмата-купувач, за да оцени качеството на продуктите, които им предлагахме. Ние си имахме експерти по контрола на качеството, но от време навреме ни изпращаха по някой външен оценител. Сега беше ред на Ана. Знаех, че скоро ще си отиде, но въпреки това я ненавиждах и не можех да понасям присъствието ù. Тя се разхождаше навсякъде и пръскаше от чара си. Мъжете оглупяваха, когато я видеха.

Един ден, когато излязох в коридора, за да отида в друг цех, ги видях двамата заедно. Бяха сами, толкова близо един до друг и изглеждаха така, като че ли всеки момент ще се целунат. Бяха толкова погълнати един от друг, че не ме забелязаха. Кръвта ми кипна. Не зная какво ми стана, но като че ли не бях на себе си. Загубих контрол. Спуснах се, нахвърлих се върху нея и започнах да дера лицето ù и да скубя косите ù. Максимилиан се опита да ме спре.

- Мария, недей! Не го прави! Чуваш ли, спри!

Аз се обърнах към него. Не зная откъде извадих тази сила, но успях да го съборя на земята. После го ритнах, така че едва не му изкарах въздуха. Точно тогава видях, че в дъното на коридора се отваря врата и се отдалечих. Не зная какво са казали за ситуацията, но никой не ме потърси, за да ми иска обяснения. А аз, освободена от гнева, който ме беше обхванал, се захванах за работа с необичайна енергия. Имах толкова идеи за лигавничетата, които правехме в момента, че се увлякох да комбинирам цветове и шарки. Беше четвъртък, в петък трябваше да приключим с лигавничетата, за  да можем в понеделник да започнем нова поръчка. Затова разполагах с малко време да реализирам идеите си. Сетих се, че в складовете има шаблони на гъбки, пеперудки и други детски картинки, които могат да се комбинират по различен начин, за да се получат нови модели. За складове използвахме таванското помещение. До него се стигаше по стръмна метална стълба. Страхувах се да се изкачвам по нея, затова винаги изпращах някой друг там, когато се налагаше. Но този път тръгнах сама нагоре. Едва бях стигнала с треперещи колене до средата на стълбата, когато дойде Максимилиан. Беше ме последвал. Настигна ме бързо. Хвана ме през кръста и ми помогна да се изкача до горе. Усещах дъха му във врата си. По едно време го чух как въздиша дълбоко, но не разбрах на какво се дължи тази въздишка. Когато стигнахме горе, той продължи да ме държи в прегръдките си. Не ме пусна и когато се отдалечихме от стълбите. Спряхме в коридора и аз се обърнах с лице към него.

- Май ти дължа извинение. Не зная какво ми стана.

- Няма значение.

Усмихнах се и го помилвах по лицето.

- Причиних ли ти болка?

- Нищо ми няма. Притесних се повече за Ана.

Въздъхнах дълбоко.

- Май и на нея дължа извинение.

Той кимна с глава, а после каза:

- Направи го от ревност, нали.

Отново се усмихнах, приближих лице до неговото и го целунах нежно по бузата.

- Да. Много те харесвам. Но ти проявяваш интерес към Ана.

Той не каза нищо. Досетих се, че е тук, за да се убеди, че няма да се случи отново това от днес. И че нищо не заплашва Ана. Целунах го отново и казах:

- Няма значение. Всичко е наред. Това, което стана, няма да се повтори. Давам ти дума. Можеш да бъдеш спокоен. Върви при твоята Ана, без да се притесняваш. Нищо няма да ù се случи.

- И кой ти каза, че искам да съм с Ана?

Въздъхнах дълбоко и опрях глава на рамото му.

- Стига, моля те. Видях те как я гледаш. Ти я желаеш.

- Точно в този момент не желая нея.

Притисна ме по-плътно до себе си и аз усетих, че е възбуден, но още не бях убедена.

- Не е нужно да бъдеш с мен, за да ме държиш под контрол. Казах ти, вече няма да се повтори.

Този път той ме целуна.

- Мария, погледни ме! Не разбираш ли? Не усещаш ли, че искам да съм с теб?

Погледнах го и ми се прииска да му повярвам. Затворих очи и се оставих в ръцете му. Той ме поведе към един от складовете. Вътре имаше стара работна маса, покрита с парцали. Любихме се върху нея. Знаехме, че никой няма да дойде тук, особено в края на работния ден. Затова прекарахме незабравими мигове, отдадени един на друг. Наистина беше невероятно. Явно знаеше как да накара една жена да се почувства добре. Вече ми беше все едно дали ще бъде с Ана, след като ми подари такива преживявания.

По едно време се усетихме, че ако не побързаме да слезем, ще ни заключат в завода. Когато си тръгвахме, той ми каза:

- До утре.

И ми изпрати въздушна целувка. Усмихнах се и си тръгнах щастлива.

На другия ден се почувствах длъжна да се извиня на Ана. Все още не я харесвах, но се държах лошо с нея и трябваше да поправя грешката си. Тя ме избягваше, като че ли се страхуваше от мен. Когато я открих, беше готова да побегне. Казах ù, че отивам с мир и тя се зачуди дали да ми се довери. Но въпреки това ме изслуша.

- Дължа ти извинение. Не зная какво ме прихвана. Дори и да не си ми симпатична, не биваше да се държа така. Нека да забравим и да се опитаме да се понасяме до края на престоя ти при нас.

- Предпочитам да се избягваме, доколкото е възможно.

Кимнах с глава и се отдалечих. Доколкото видях, не я бях наранила. Може би така беше по-добре.

До края на деня не видях Максимилиан. А и бях много заета. Нали трябваше да довършим лигавниците.

Когато си тръгвах, бях леко разочарована. Сигурна бях, че е забравил за обещанието си. Но той ме настигна на улицата и ме прегърна през кръста.

- Готова ли си да дойдеш с мен?

Засмях се:

- Готова съм. Води ме, където пожелаеш.

Сега той се засмя.

- Взех ключовете от дома на един приятел. Той няма да е в града два месеца, така че можем да се виждаме там.

Аз живеех с родителите си, а той беше на квартира с още двама колеги. Така че нямахме друга възможност. Прекарахме няколко незабравими часа в дома на приятеля му и после той ме изпрати до вкъщи. На раздяла ме попита:

- Какво ще правиш в почивните дни?

Свих рамене.

- Не зная. По всяка вероятност ще чистим с майка ми.

- Добре.

Той не изглеждаше разочарован.

- Тогава ще се видим в понеделник.

Отново се запитах дали няма да отиде при Ана. Дали няма да прекара почивните дни с нея. Но този път не изпитах ревност. Беше ми все едно. Докато беше с мен, не ме интересуваше нищо друго. Бях доволна и летях на крилете на щастието. Дори майка ми забеляза, че с мен става нещо, но не ме попита. От онзи нещастен опит с предишния ми приятел не споделях с никого и родителите ми уважаваха мълчанието ми. Пък и знаеха, че съм достатъчно голяма сама да вземам решения и да нося отговорност за постъпките си.

Щастието ми продължи и в понеделник. Дори и срещата ми с Ана не помрачи радостта ми. Бях улисана в работа, когато вдигнах глава и видях Максимилиан. Стоеше до вратата и ме наблюдаваше. Срещнах погледа му и той ми се усмихна. Аз също се усмихнах. През деня не се доближи до мен, но след работа отново ме заведе в дома на приятеля си. Беше ми толкова хубаво с него, че не усещах как минава времето.

Двата месеца изтичаха, а не бяхме открили място, на което да продължим да се виждаме. Бях решила да помоля нашите да разрешат на Максимилиан да идва да ме посещава у дома, когато се случи нещо, което промени решението ми.

Един ден съвсем случайно видях Ана. Не бях я виждала от деня, в който приключи работа при нас. Когато ме видя, се спря и ме изчака. Защо го направи, така и не разбрах. Все си мисля, че беше нарочно, за да ми го върне за нападението. Каза ми:

- Добре, че те срещнах. Така няма да ми се налага да ходя до цеха. Кажи на Макси, че трябва да се видим. Бременна съм и нямам намерение да преживявам всичко сама.

След което си тръгна, без да ми даде възможност да кажа каквото и да било. Причерня ми. Ако Максимилиан беше насреща ми в този момент, щях да го разкъсам на парчета. Имах съмнение, че може да е бил и с нея, но чак да ù направи бебе, това вече беше прекалено. И в същото време продължава да се вижда и с мен. Ама, че нагъл тип. Побеснях. Не можех да си намеря място. Само да ми падне в ръчичките, ще му дам да се разбере.

Видях го още на другия ден в цеха, но нямаше как да говорим. Изчаках до срещата ни вечерта. Още щом влязохме в апартамента на приятеля му, избухнах:

- Как можа? Кога спа с нея? След като вече беше с мен или преди това? Онзи път в склада дойде, за да ме омилостивиш, та да си сигурен, че няма да сторя нищо на любовницата ти, нали? Какъв мръсник си само. Изобщо не беше нужно да спиш с мен. Дадох ти дума, че няма да я нараня. Или не ми повярва?

И му се нахвърлих с юмруци. Той не каза нищо, но се опита да ме спре. Успях да му нанеса няколко удара, преди да хване ръцете ми. Притисна ме към стената и чак тогава заговори.

- Ако ми обещаеш, че ще се успокоиш, ще ти обясня какво се случи.

Но аз не исках да го слушам.

- Нямам нужда от обясненията ти. Запази ги за себе си. Аз не желая да те виждам повече. Не се доближавай до мен. А когато ме видиш в цеха, ме заобикаляй. Чуваш ли? Сега ме пусни, искам да си ходя.

Той настоя.

- Мария, моля те, нека да поговорим.

Аз отново изкрещях:

- Не желая да говоря с теб, не разбираш ли? Пусни ме.

И започнах да се дърпам. Той ме пусна и аз веднага си тръгнах. Дори не се опита да ме задържи. Явно разбра, че е безсмислено.

Повече не се опита да говори с мен. Но усещах от време на време, че ме наблюдава от разстояние.

Не след дълго разбрах, че и аз съм бременна. Ама, че ирония. Реших да не му казвам, но се досетих, че когато ми проличи, той отново ще ме потърси.

Научих, че Ана е направила аборт и дори не е била сигурна от кого е бебето. Но самата мисъл, че може да е било от Максимилиан, ме подлудяваше. Но повече ме подразни това, че беше с мен, за да може да бъде с нея необезпокояван. Това не можех да му простя.

Оказах се права. Когато ми пролича, той се опита отново да говори с мен, но не му дадох никаква възможност. Тогава една вечер дойде у дома. Искаше да говори с мен пред родителите ми. Направо не можех да повярвам. Как се осмеляваше? Аз все още не им бях казала кой е бащата. Когато го поканиха да седне, той заговори:

- Зная, че допуснах голяма грешка, но много държа на дъщеря ви. Освен това съм сигурен, че детето е мое и искам да поема своята отговорност.

Преди някой друг да е взел отношение, аз заговорих:

- И само защото се чувстваш задължен, мислиш, че ще ти позволя да останеш с мен. Грешиш. Не искам нищо от теб. Можеш да си вървиш.

Тогава той се обърна към мен.

- Мария, моля те! Нека да поговорим насаме. Искам да ти обясня какво се случи.

- А аз вече ти казах, че не желая да те слушам. И ако сам не си тръгнеш, ще помоля баща си да те изхвърли оттук.

След тези мои думи баща ми повдигна рамене и каза:

- Щом това е желанието на дъщеря ми, аз няма какво да кажа.

Максимилиан разбра, че не може да направи нищо повече и си тръгна. Усещах, че ме наблюдава по време на работа, но се правех, че не го виждам.

Когато след няколко месеца дъщеря ми Андрита се роди, той дойде да ни види в болницата. Но аз отново го изгоних. Дори не му позволих да види детето. След като си тръгна, майка ми, която беше свидетел на сцената, заговори.

- Мария, досега не ти се месих, но повече не мога да мълча. Каквото и да е направил, не мислиш ли, че го наказваш прекалено строго. Едно е да не искаш ти да го виждаш, но да не му позволяваш да вижда дъщеря си, това е съвсем друго. Той има право да бъде с нея. А и наказвайки него, наказваш и нея. Тя също има право да бъде с баща си.

Замислих се върху думите на майка ми и следващия път, когато дойде, му позволих да види Андрита. Максимилиан започна да идва всеки ден. Когато ги гледах заедно двамата, разбрах колко добър и нежен баща е и му позволих да идва и в дома ми. Един ден той каза:

- Мария, моля те, нека да изясним отношенията си. Не искам да ви виждам само от време на време. Искам да съм с вас постоянно.

И аз се съгласих да поговорим. Каза ми, че тогава наистина ме е последвал до складовете, за да ме омилостиви, но не е имал намерение да се люби с мен. Случилото се там горе изненадало и него. С Ана бил само веднъж в почивните дни. Не устоял на изкушението, но веднага съжалил, защото разбрал, че тя е повърхностна личност и освен едно хубаво тяло, не притежава нищо друго.

- Освен това – продължи той – след като продължих да се виждам с теб, разбрах, че не искам друга жена. Че искам да прекарам живота си с теб. Не исках да те загубя, затова не ти казах за Ана. Надявах се никога да не разбереш. Когато научих, че е бременна, изпаднах в ужас, но и много ù се ядосах. Отидох при нея и я притиснах. Тя си призна, че е била и с други и не знае от кого е детето. Казала ти е, че е от мен, защото е искала да те нарани. Тогава се опитах да поговоря с теб, но ти не ми позволи. Олекна ми, когато разбрах, че е направила аборт. Тя и без това не става за майка. Но когато разбрах, че ти си бременна, много се зарадвах и реших да направя всичко възможно, за да се съберем. Моля те, прости ми! Нека да се оженим. Моля те!

Беше толкова настоятелен и изглеждаше толкова искрен, че не можах да му откажа.

- Добре, съгласна съм да се оженим, но не мисли, че съм ти простила. Ще трябва доста да се постараеш, за да ме убедиш, че мога да ти се доверя.

Той се засмя. Прегърна ме и започна да ме целува.

- Ще видиш, няма да съжаляваш, повярвай ми! Ще направя всичко възможно да не те разочаровам.

Скоро след това се оженихме. Две години по-късно се роди и синът ни Станислав. Не бих казала, че съвместният ни живот протече гладко и безпрепятствено. Много пъти изпадах в дива ярост от неконтролируема ревност. Къде основателна, къде не дотам. Много предмети изпочупих, хвърляйки ги по Максимилиан. Дори веднъж се наложи да шият главата му, след като го бях уцелила. Но нито веднъж не се разделихме. Продължихме да живеем заедно, докато отгледахме децата си, а и след това.