Рискът на едно лято

Задължението да се почувстваш стар, прелиствайки отдавна прочетени писма, те кара да изстискваш малката истина, заради която си успял да се лишиш от удоволствията на "земния" живот. По-точно от нещата, често интересни като пепелник, пълен с угарки рано сутрин. А и аз самият, вече оплешивял, с тридесетгодишен стаж на криминален инспектор не съм имал вземане-даване с Оня над нас, за когото казват, че всичко знае. Дори не знам как ще ме посрещне, когато му дойде времето. Дотогава ще трябва да се задоволя с тесния кабинет, омърлушеното мушкато в ъгъла, с трамвайния звън от улицата и пожълтелите изповеди на хора, търсещи възмездие.

Този случай ме заинтригува от самото начало. В София углавни престъпления не липсват, а това не правеше изключение. Иван Стефанов - Младши бе извършил най-тежкото - убийство. Убитата бе собствената му баба . Заграбил безценните китайски сервизи , взел подаяние за тях на Женския пазар и успял да пропилее спечеленото с непълнолетни шведки на "Златни пясъци". И всичко това миг преди органите на реда да му сложат белезниците и да го доведат в столицата. Младши, защото баща му бе един от най-влиятелните политици преди и след "демокрацията". Сега всячески се опитваше да въздейства на следствените за по-леката присъда на копелдака си. Рискът наследникът му да прекара не само едно лято на "топло" го бе накарал да действа с не дотам почтени средства срещу закона. А това писмо бе точно такова. В него надълго и широко се описваше колко добре възпитан е Стефанов - Младши и колко е невъзможно да е извършителя на престъплението, дори и под влиянието на алкохола. Не липсваха и заплахи по мой адрес.

Станах от стола, който жаловито проскърца под 90-те ми килограма, решил да посетя следствения. Навън лятото не се интересуваше от хорските дела и безмилостно сипеше лъчи на площадчето пред ареста. Тежката врата се изхлузи и сноп от тях се прокраднаха в сенчестия коридор. Времето, определено за посещение на арестанта, бе 20 минути. Много или малко, зависеше от него каква ще е по-нататъчната му съдба... Влезе тихо в стаята, като влачеше уморено крака. Имаше втренчен поглед и с монотонен, натежал глас отговаряше на въпросите. 

-Как успяхте да го сторите?!

-С любимата възглавница - изсъска той. - Надявам се, че там горе й прави добра компания!

-А защо?

-Имах нужда от пари! Винаги съм имал, недостатъчно е това, което съм получавал. Аз съм човек с растящи нужди! Баща ми също е виновен, че не ми даде полагаемото.

-Той смята, че сте невинен...

-И навярно е прав. Виновен е той, идиотът! За какво му е съсловието, ако сега не може да помогне?

На лицето му пролича огромна омраза. Станах и кимнах с глава на полицая. Мигом Стефанов се обърна рязко, втренчи се в него, дръпна маузера му от кобура и стреля два пъти в главата си. Строполи се на земята, пръскайки наоколо кръв и мозък. Тялото му конвулсивно трепна и замря.

Делото се прекрати заради самоубийството. Съдът го призна за виновен и набързо приключи с него. Бащата изпрати няколко опровержения в печата и изчезна скоро зад граница. Рискът лятото да се провали, макар и в началото, не се сбъдна, топлите дни сякаш изтриха кървавия спомен. Бледите листове със самопризнанията на сина и писмата на бащата напомняха, че изкуството да живееш, означава да понасяш непоносимото. Да играеш футбол с отчаяние... Да се утешаваш със собствените си несъгласия. Да възприемаш нещата такива, каквито са. И да ги наричаш с истинските имена, причинявайки болка на себе си и околните.