Част 6 Завръзката

 На следващият ден, рано сутринта каменната врата зад камината се отвори и баба Анка излезе с куп изписани листа. Остави ги на масата и отиде в кухнята като си взе от цигарите на Доротея. Запали и се загледа през прозореца, слънцето изгряваше и хвърляше ленива сянка върху вековните дървета обикалящи параклиса и къщата.

• Ще се озорят – промърмори под носа си.

 След няколко часа се появи Верка с веселото си настроение, а  веднага след нея връхлетя Симеон с торбички под очите. Личеше,  че не е спал поне от 24 часа. Започна да щрака ключа на лампата, нямаше ток.

• Няма ток ли? – попита Вероника, която вареше кафе.
• Онова лапе още ли спи?! – попита с троснат глас Симеон.
• Да – отвърна му бабата.

 Без да отговаря се качи по стълбите директно в стаята на Дора. Влезе без да чука и я вдигна с чаршафа като я изсипа в коридора. Тя го погледна със сънен недоумяващ поглед.

• Не исках да будя сина ти – каза сърдито. – Ставай! – подритна я леко като я разтърси.
• Кво, бе?! – отвърна му троснато.
•   Диви юди, посред бял ден до един електрически стълб, долу целия град е без ток – обясни набързо.
• Оф! – изпълзя от чаршафа и стана на крака. – Чакай само да си измия зъбите.
• Ще вземем и Бъки – съобщи и тръгна по стълбите.

 Доротея  слезе обувайки панталона си в движение. Стигна до долу без да поздравява видя горещата кафеварка и си сипа в термочашата.

• Айде чао -  каза без да поглежда никой и излетя на двора.
• Като свършите веднага тук – викна баба Анка и се обърна към Верка. – Това го напиши на компютъра, ако нямаш друга работа – подаде й листата.

 Навън Симеон носеше два чувала с билки към паджерото, а Бъки го  обикаляше. Натовариха ги заедно с кучето и потеглиха към въпросната локация, не далеч от дома им. В багажника имаше и две осветени саби, остри като бръснач, както и пистолети за пейтбол със специални патрони, бившият войник отиваше с намерението да ги избие.

• Не мислиш ли, че трябва само  да ги прогоним? – каза Дора  докато пътуваха. – Може да ядосаме Севда и Яна.
• Не  ми пука,  като няма кой да ги озаптява, ще бием на месо – отвърна все така сърдито шофьорът.

 Стигнаха мястото, черен път, на който ги чакаха група работници.

• Ей, параклиса – провикна се един. – Изядоха ни камиона.
• Не думай – каза  Симеон  излизайки от колата. – Шефа ви ми  каза, че са  плъзнали от снощи.
• Там някъде, дойдоха след като ни изпратиха на аварията – каза втори.
• Колко са? – попита Доротея.
• Пет – шест, ама викат като педесет – обясни първият.  
• Пууу – възкликна бившият войник като отвори багажника. – Имам нужда от няколко доброволци да ги сгащим.

 В чувалите имаше билки изсушени и натъпкани в конуси с фитил, направени на димки. Мъжът ги стовари и повика работниците.

• Искам да си вземете по няколко и да ги запалите и нахвърляте – обясни. – Само това, защото много  бързо ще се разбягат и трябва да ги гоним из цялата гора.
• Дадено шефе! – възкликна един малък на не повече от петнадесет години.

 В два прилежно изработени кожени калъфа седяха мечовете. Симеон взе единия, другия втъчи на Дора, която го открехна и полираната стомана светна.

• Аз си имам – каза тя.
• С това ножче нищо няма да направиш, качвай го този – отвърна й партньорът, подавайки и пистолет.

Заедно с работниците тръгнаха по черния път и след двеста метра съзряха картинката. На работния камион с платформа висяха група юди. За разлика от самодивите, които се славеха със своето изящество и финес, юдите бяха тяхна противоположност. Представляваха груби и вулгарни млади жени, които сипеха обиди и правеха неприлични жестове. Често отвличаха мъже и пленяваха душите им  като  ги принуждаваха да се оженят за тях. Имало е и случай, в които юдите са слизали в селата и градовете, живеейки като нормални жени, нещо, което самодива  никога не би направила. В случая може би са ги привлекли мъжете работници. Имаха много по-лош нрав, като повечето случай когато някой ги ядоса го убиваха.

• Момчета, палете -  викна Симеон като ги наближиха.

 Работниците запалиха димките и започнаха да хвърлят на посоки. Започна да се вие пушек и привлече вниманието на юдите, които се опулиха на среща. Бъки  ръмжеше неспокойно на каишката, готов да ги погне.

• Айде да ги почваме – изпука врата си Симеон.

 Пусна кучето и двамата извадиха пистолетите. Като ги видяха юдите се разбягаха, една стояща на купето на камиона повдигна бялата си роба и показа женските си прелести като избяга с истеричен смях. Тичаха боси, а косите им бяха разрошени, с дълги нокти и остри зъби. Доротея приклекна, прицели се и първата падна с няколко куршума в гърба. Патрона се разпръсна по тялото като обгори плътта на пакостливата жена, която  започна да пищи и да се гърчи в агония. Младата жена с бърза крачка я приближи, извади късия си меч и я довърши като й сряза гърлото. Забели очи и започна да се разлага, след няколко секунди от тялото нямаше нищо. Симеон стреляше на посоки, а Бъки му помагаше като следеше юдите. Димките нахвърляни от работниците ги заслепяваха и объркваха, като ги правеха лесна плячка. От параклиса често използваха пистолети за пейнбол, защото капсулите се правеха лесно и бяха по-леки и лесни за използване от огнестрелните оръжия. Бялата комунга, босилека и пелина не ги убиваха, но бяха достатъчно да ги забавят. Толкова им трябваше на двамата опитни играчи. Те тичаха неуморно из гората след вярната овчарка и поваляха юда след юда. Една се направи на хитра опита да направи засада на Симеон като се бе качила на високо дърво и скочи отгоре, но получи смъртоносен меч от Дора, която му пазеше гърба. Тя го хвърли и прободе гръдния й кош, като падна като торба с картофи. Партньорът само се обърна и подсмихна. Не след дълго и последната юда падна от меча на Симеон  и стълба, на който трябваше да работят беше чист. Бъки душеше  енергично наоколо,  но не намери повече натрапници.

• Седем на брой – каза Симеон на бригадирът, нисък  мъж с червендалесто лице.
• Браво, благодаря ви – възкликна той подавайки наградата.
• Ако  пак ви тормозят, звънкайте – другият мъж размаха пачката и двамата с Дора се отправиха към джипа.

 Прибраха се в параклиса, където  ги чакаха Верка и баба Анка заедно с Боян. Малкото момче се зарадва на Бъки  и двамата започнаха да си играят на двора докато останалите седнаха на масата под лозята за да обсъдят Чернобог.

• Ще се разправяме с много силен магьосник – започна старицата. -  Чернобог не е шега работа, последния път, когато е  бил тука е избил цял народ.
• Народ? Как така? – повдигна вежди Доротея.
• По времето на втората българска държава у нас са влезли татари – обясни бабата. – Започнали да опустошават земите и селата ни.  Тогава група славянски магьосници, владетели на старата вяра се събрали и направили ритуал за призоваване на Чернобог. Ритуалът е много труден и иска много магически предмети, както и кръв от магьосник, и още неща. Те са го изпълнили и призовали като Чернобог прогонил и избил татарското племе, но не му стигнало. Започнал да избива и от нашите. За една нощ по 5 села били посечени, кървави реки с армия от зли създания, неживи, дяволи.
• Все едно, че ни разказваш някоя страшна история – изцепи се Верка. – Факти ни трябват, факти.
• Фактите са че е смазал цяло племе! -  отвърна Симеон.
• Трябва да заем как точно се призовава за  да саботираме ритуала – отвърна Вероника.
• Нали ти дадох да четеш?! – викна баба Анка. – Обяснявам ви накратко с какво ще се занимаваме, после си гледай фактите – продължи с историята. – Като видели какво се случва те направили два пъти по-сложен ритуал за заточението му, но успели. Чернобог бил запратен на долната земя, обречен да се скита вовеки.
• Виж, ако го викнат има ритуал да си го върнем – размаха цигара Доротея. – Няма страшно.
• Не мисля, че ще успеете, защото включва много недопустими за нашето време съставки – отвърна старицата.
• Все ще измислим нещо, все пак от време на време горим трупове на попове – Дора звучеше толкова безгрижно.
• 40  новородени кърмачета – Верка  четеше  от листата на бабата. – Няма да ти казвам какво се прави с тях.
• Тези по-брутални ритуали могли ли са да направят?
• Не е като рецепта за торта – каза Симеон. – Това е най-злия славянски бог, какво искаш, Доро?!
• В по-старите писания се  разказва как се бие с Белбог и Перун, но е малко рисковано да викаме божества – продължи баба Анка.
• От божествата никога не може да кажеш какво ще излезе – не пропусна да добави Симеон.
• С други думи, тоя дето го вика, викне ли го, сме прецакани – обобщи Доротея.
• Да – бе категорична старицата.
• Чакай малко, сега – плесна с ръце Симеон. – Ние откъде сме сигурни, че иска да вика Чернобог. Видели сме само едно надраскано на банкнотата и един побъркан курдуш, това не значи нищо. Изпълнено ли е нещо от ритуала, за което да знаем.
• И да е изпълнено на никой не му е направило впечатление – каза Верка – Има магически предмети, които може би никой не знае, че са магически.
• Да, ама ако действа от София, например, как ние тука в планината ще знаем?! – намеси се и Дора.
• И откъде да почнем!?
• Трябва да намерим магьосника!
• Как?! Не знаем нищо?!

 Разговорът прерасна в караница между младите, които започнаха да се надвикват и да говорят един през друг. Смисълът започна да се губи, а баба Анка ги погледа още малко и викна:

• Тихо! Рано или късно ще опре до нас! Щом ни прати прокълнатата пара, значи иска да го видим!

 Останалите се спогледаха.

• Трябва ли да предупредим Лилия, тогава? – попита Вероника.
• Една от съставките на ритуала е кръв от магьосник….. – започна Дора.
• Остави го тоя ритуал, ма! – викна баба Анка. – В момента опипва почвата,  къде е най-мека.
• Търси си съюзници – предположи Доротея.
• Търси си битници – отвърна й бабата с особено  сериозен тон. – Наблюдава  ни, наблюдава и Лилия, иска да види  на какво сме способни и колко ще му пречим.
• Има логика – каза замислено Вероника докато се взираше в записките.
• Значи няма гаранция, че иска да викне Черонобог? – намеси се Доротея.
• Не – беше категорична Анелия. – Може просто  да седи зад символа, защото знае,  че имаме хилядолетни архиви и ще се поинтересуваме.
• Играе си с нас – изрече Симеон все едно е получил просветление.

 Вероника и Доротея се спогледаха.

• И кво правим сега? – попита рязко Дора.
• Ще кажем на Лилия да внимава къде стъпва и ще чакаме да се прояви отново – отговори й Вероника.
• Точно така – съгласи се баба Анка.
• Аз отивам да спя! – заяви Симеон ставайки  от  масата. – Вие се оправяйте с тая вещица. Не стига, че сме заринати в работа, сега ще се разправяме и със секти – тръгна към Боян, който дърпаше една стара велосипедна гума заедно с кучето. – Айде,  Бояне да спим – момченцето изглеждаше разочаровано, но се подчини и мъжът го гушна. – Добре, че съм аз да ти приспивам детето.
• Сладки сънища, Монка! – Доротея му отвърна с неприличен жест зад гърба на сина си.
• Айде първо да й звъннем, да не се разкарвам – измърмори Дора.
• Чакай да си взема тефтера – баба Анка забяга в къщата.
• Бабе, имаш смартфон, може да си пишеш сичко – каза й Верка след като се върна.
• Еби ги в телефоните! – отвърна троснато и размаха тефтерчето. – На това не може да му падне батерията.

 Лилия имаше около седем телефона и седемте бяха изключени.

• Еби ги в телефоните! – повтори Доротея. – Ще й ходя на гости – стана и бръкна в джоба на дънките за да провери къде са ключовете от самурайката.
• Като си тръгнала натам, сигурно ще се връщаш по тъмно – започна Вероника. – Та, има един таласъм на път, да го оправиш.
• Оф! – изрече Дора все едно някой я е настъпил. – Прати ми адреса…

 Доротея се хвърли на джипа и запали към Смолян. Лилия извършваше своята дейност в града, но живееше в малко село на десетина километра. Първата й спирка реши да бъде дома й. Навлезе в малкото китно селце и на пръв поглед нямаше нищо съмнително. Не се усещаха свръхестествени същества. Спря, пред, обикновена къща, която не се набиваше на очи. Двуетажна с тъмно-винена фасада и сива телена ограда. Вътре седяха паркирани два автомобила. Дора започна да занича за някакво движение, но не видя нищо. Огледа се на двете страни, нямаше никой, хвана  се за оградата и се преметна от другата страна. Телените огради бяха обрасли с бръшлян и не се виждаше нищо у съседите. Тя продължи към входната врата на къщата. Там съзря 3 звънеца, натисна ги и трите като задържа около  минута, а като не получи отговор  повтори няколко  пъти. Допря  ухо до вехтата врата, не се  чуваше движение. Натисна дръжката  -  заключено. Обиколи къщата търсейки някъде, откъдето може да влезе без да разбива нищо. Прозорците бяха дървени с олющена боя и заковани от вътрешната страна. Вътре под мрежести пердета се виждаха мебели покрити с чаршафи, все едно никой не бе живял тук с години. Отгоре имаше асма, която хвърляше лека сянка, заради ленивото слънце, скоро щеше  да се стъмни. Тя  се покатери на асмата и отиде на терасата над входната врата на втория етаж. Натъкна се на същата  гледка. През стария мърляв прозорец се  открояваше голямо легло завито с бяла покривка. Дали адреса бе точен? Лилия нямаше ползва да лъже параклиса. На балкона в малка дупка от разрушената мазилка се  подаваше торбичка.  Магия,  илюзия под точно,  истинската  къща  се криеше в дън земята. Доротея  слезе долу и размести стари щайги оставени до къщата, отзад се откроиха символи написани със спрей. Магьосницата бе скрила къщата си. Оказа се, че и двете коли в двора отдавна не са в движение. Младата жена прескочи обратно  двора.

• Кой си ти!? – чу зад гърба си сприхав мъжки глас.

Като се обърна, от съседния двор я гледаше прегърбен старец.

• Лилия търся, тук ли живее? – отвърна Доротея спокойно.
• Каква Лилия?! Тука живееше една баба Марийка, умря преди 10 години, децата й са по София – отвърна с родопски акцент. – Коя е тая Лилия?
• Каза ми, че  тук живее.
• Няма  никаква Лилия! – заяви старецът и се приближи до Доротея. – Взе ли нещо, дай да вида?!
• Нищо, бе деде, не съм крадла – тя обърна джобовете си и се запъти към джипа. – Айде остани си със здраве.

Съмняваше се, че ще я намери в офиса, но се надяваше да е оставила послание. Къщата бе само декор, ако някой напънеше да краде или да пипа предмети щеше  да  го изхвърли обратно на улицата без да помни нищо, нямаше как да има съобщение вътре. Доротея подкара самурайката към Смолян. Магьосницата извършваше дейността си в малка схлупена къщичка в края на града. Радваше се  на голяма клиентела и пред вратата й винаги имаше някой чакащ. Още от улицата личеше,  че там също няма живот. Всички лампи бяха изгасени, а ниската едноетажна постройка изглеждаше зловеща. Намираща се  между две нови кооперации, оградена с тухлена ограда, входната врата бе заключена. На Дора отново й се наложи да прескача. Двора не беше голям, редяха се няколко пейки пред малкия вход към бараката с нисък покрив. Изглеждаше по-поддържана от предната къща, имаше дограма и съвременна мазилка. Баба Анка й беше казала да търси ключ в улука над  вратата, затова протегна ръка над входната врата и напипа тежък ключодържател. Имаше  един старовремски ключ точно от  входната врата, която изглеждаше нова, само по ключалката имаше ръжда и изтрака, когато младата жена я завъртя. Влезе в просторна правоъгълна стая, цялата обсипана с икони на различни светци. В началото имаше масивна маса с ъглови дивани покрити с шевици в битов стил. Целия под бе покрит с дебели черги, но  Дора нямаше време да  се събува. В дъното се намираше печката и каменен дълбок умивалник, заедно с полица, на която бяха наредени различни канчета и билки. „Там сигурно лее куршум“ – помисли си. Две черни завеси водеха до друго отделение, което придаваше Г-образна форма на помещението. Там й беше склада, защото в не голямото пространство имаше етажерки до тавана, на които в момента нямаше нищо. Пак криеше нещо, не можеше това да е целия арсенал на Лилия. За опитна и силна магьосница да зареже всичко и да се скрие като мишка. Можеше да остави поне чираците си. Доротея дръпна чергите от пода и оголи светло дюшеме, в което имаше добре открояващ се тайник.

• Много очевадно – промърмори Дора.

 Тя разгледа капака внимателно, опипвайки го от всички страни за ключалка, но нямаше нищо. Взе  машата от печката  и напъна  в една от фугите. Дъските се размърдаха и открехна процеп, който водеше до къса стълба. Дора можеше да види каменния под отдолу затова направо скочи и се приземи с глухо туп. В тъмнината не можа да намери ключ и светна с телефона. Едно малко конопено човече, може би колкото бутилка с бира скочи на лицето й и напъха бележка. Инстинктивно младата жена замахна и изпрати човечето на пода. То се изправи, все едно я гледаше, но нямаше очи. Дора го изгледа, може би искаше да прочете бележката, която бе безкрайно кратка.

 „Аз ще ви намеря! Спрете дотук! Параклиса!

 Доротея сбръчка вежди и погледна към малкия курдуш, който летеше към нея. Грабна листчето, легна върху него и се самозапали. Послание, да не я търсят. Може би я бяха погнали, може и да взимаше превантивни мерки. Тя се покатери обратно без повече да души, сети се само да пусне кранчето на чешмата – нямаше дори вода. Изнесе се и се качи обратно на джипа. Хвърли един последен поглед на къщурката преди да потегли към къщата с таласъма. Трябваше и да докладва на екипа, сигурно и те се чудеха какво става.

҉

 Минаваше  полунощ  и в гората можеше  да се чуят песните на самодивите, които отекваха в далечината като вятър. Толкова приятно и успокояващо  усещане, не се чуваха думи  просто  едни прекрасни звуци на младите моми.  От  време на време се  включваха гайди, тупани,  зурли, но  не и кавал, само  Мусаил свиреше  на кавал, а него трета  година никакъв го нямаше. Цялата планина ехтеше с приспивна песен,  но някои хора не спяха. Симеон бродеше в  другия край на планината да  търси един лесник, който прави  проблеми  на планинарите. Обикаляше с петромакса и псуваше, защото съществото си правеше  шеги с него като го караше да се върти в кръг.

• Копеле тъпо! – възкликна събличайки дрехите си.

 Обърна ги на обратно, дори бельото, размени обувките си и тутакси мерна високата структура на лесника, сливаща  се с  едно дърво. Издаде го това, че се раздвижи между дърветата, иначе никога нямаше да го види с тази  глава като корона и дълга брада от мъх. Издигаше се над два метра и половина и приличаше на ходещо дърво.

• Ела ми  сега, ще  ти запаля шишарките! – изръмжа бившият войник.

  Към Родопския параклис, пък, се беше засилила една сянка, която тичаше  колкото има сила без нито една светлинка. Не ходеше по пътеката, а направо през шубраците, нямаше време за пътища. Изкачваше върха смело нагоре, но не защото й бе приятно да бяга по сред нощ, просто нещо я гонеше.  Обра всичките бодливи храсти докато не стигна къщата. Нямаше  време  да отваря портата, направо я прескочи. Бъки не се ядоса, отиде до детето и започна да го  души, като облиза една две драскотини по лицето й. Гергана го  погали по главата и застана пред вратата.

• Доротея!  Доротея! – викаше колкото има сила. – Како Дора! 
• К‘во искаш, бе!  - Дора се  закова като бясно  куче на парапета на терасата на втория етаж. – Ще събудиш  сина ми! 
• Я, кажи дама Пика съществува  ли? Защото преди малко  я викнахме и сега ме гони – звучеше напълно сериозно. 
• A?! – за малко да падне от парапета.

 Нямаше време да слиза по стълбите, направо прескочи парапета и се озова до момичето. Хвана я за раменете и я разтърси:

• Какво си направила?!
• Ела да видиш – Гергана се откъсна и я поведе към портата.

 Там я чакаше едно бледо създание с частично  разядена плът и оголени мъртвешки зъби. Очите му и косата  бяха сиви  и  вече не можеше да се каже какъв пол е. Въртеше се бавно в кръг като повтаряше името на Гергана. Тромаво, но много жилаво, беше  проследило момичето от селото чак до параклиса. Тя извърна поглед към Доротея, която не издаде никаква  емоция.

• Нали не му отговори – каза спокойно.
• В  смисъл? -  не разбра Гери.
• Като те викаше, не му отговори.
• Да.
• Хубаво, ако  беше щяха да те надушат още. А, и това не е дама Пика, мора е.
• Какво е това.
• Умрял човек от неестествена смърт,  който си е намерил тялото.
• Какво? Първо духове,  сега тия?!
• Аз ти казах, че господ ще те  накаже.

 Гергана изсумтя и се почеса по главата. Създанието се въртеше около оградата и не спираше да шепне името й. Доротея се приближи и го огледа. Морите или неживите приличаха на зомбита, поне на външен вид. Представляваха духове на хора, които не са могли да преминат в света на мъртвите и са оставени да се скитат, докато в един момент не се завърнат в телата си, в повечето случаи преседели доста дълго време. За разлика от таласъмите, които възникваха несъзнателно, морите бяха съзнателни убийци, изнасилвачи и лоши хора, които съзнателно се връщаха в телата си още по-озлобени с желанието да продължават да причиняват злини. За времето, което скитаха губеха самоличността си и оставаха просто празни черупки изградени от гняв. Богинята Морана се грижеше да не се проявяват често. Но след конфликта с горския цар преди няколко години и от нея нямаше никаква вест. Дора примигна няколко  пъти, Бъки послушно седеше до нея и ръмжеше. Тя го погали и отиде до пристройките, Гери я спогледа с ужас. След секунда се върна с туба и  дървена чаша в ръка.

• Какво е това? – попита Гергана.
• Бензин – отвърна Доротея и сипа в чашата. – Няма да си хабя билките и светената вода – хвърли по мората, която не реагира.

 Младата майка повтори и потрети докато не намокри обилно съществото през оградата. Извади от джоба си кибрит и драсна клечка като я хвърли по мората. Съществото издаде горчив писък, след което започна да тлее. Гери направи гримаса на отвращение, из въздуха се разнесе мирис на мърша.

• Гадост! – възкликна малкото момиче.
• Свиква се – измърмори Дора и я потупа. – Идвай, ще спиш при нас. Утре ще се обадя на директора. Не можем да те оставим в дома.
• Това значи ли, че ще ме научите… - започна Гергана с вълнение.
• Не! – затапи я жената.