Тези небивалици ми бяха изпратени в няколко опърпани тетрадки от моя братовчед Марко, с цел тяхното публикуване. След известно колебание, дали да запазя оригиналния правопис (по-скоро „кривопис"), реших да запазя някои оригинални трактовки на чуждици и сложни думи, за да не загубят небивалиците от чара си... Запазил съм също автентичната стилистика и някои диалектни и жаргонни форми. От тук нататък има думата братовчедът:

   Секо момче е слушало приказки за царства, рицари, битки, сакровища  и е мечтало да участва у таквиз преключения. И язе не съм правил изклучение. Затова лани ли беше, полани ли, кога доде Игнат Дравнико и каза, че ше се пускаме у средновековни преключения, сръцето ми трепна и се преварнах пак у дванайсетгодишно момче. Ама да карам подред...

   Дечка, жена му на Игнат заминаваше тогаз на дебелариум у Банкя, и мъжо й реши да я изпрати до София, ем да проверел дали седи златото по кубетата на „Св. Александър Невски", че некой каза у кръчмата, че киселите дъждове са го измиле... И връща се късно подир пладне Дравнико и тръчи право у назе. „Марко - вика - довечера явката не е у кръчмата, а у назе, че имам нещо тайно да ви казвам!" И се сбрахме по мръкнало у Игнатови - домакино, язе и Гацо Френския. Поп Стефан не беше канен. „Слушайте сега - почна Игнат, като разсипа виното по чашите - като изпратих Дечка и обиколих ЦУМ и черквата, апропо златото си е там, фанах за гарата да не изтървем трено за Павликени. Ама го изтървах, та требеше да чакам следващио. И да убием времето - айде у ресторанто на гарата. Отначале сам си пиех, ама се пресламчи некакъв и да си имам дружка - запознаме се. Та от дума, на дума, след петата ракия, Ванката, така му беше името на човеко, каза, че от векове у технио род се пази карта на едно имане. Още кога бегал Иван Шишман от турчулята от Тръново за Никопол, спрели некаде по пътя и зарили имането. Добре, ама се забравило през времето името на калето, до което зарили златото и сега Ванката пита и разпитва секи, кой го черпи две ракии, дали не му е позната картата. И ми я показа - истинска, от кожа!..." Тук Игнат спре и изчака да види какво впичатление е направил. А ние с Гацо - нищо, малчиме и чекаме по-нататък. И продължи Дравнико: „ Вие знаете, язе бех топограф у казармата и като видим една карта, се едно фотография съм видел! От раз ми стана ясно, че това на картата е нашто кале - ама ищото! И завойо на Росица, дето го обикаля, и скалата , и кулата - сичко иштото!" И пак млъкна, и пак ни гледа. Ние с Гацо се разшавахме, почесахме се, ама не смееме да се обадиме. „Обаче има едно нещо, дето... - измънка Игнат - ...имаше надпис на старобългарски, пишеше „седем раскрача", обаче беха нарисувале дванайсе стрелки у сички посоки от кулата. И Ванката вика, че само он знаел верната. Ама язе да не се издам, че познах калето, нищо не му казах и нищо не го питах!..." „Бравос - извика на моменто Френскиа - Ей, Дравник, ама ти си имал мозак бе!" „Та така - продължи Дравнико - ще се пускаме у преклучение и ше забогатеваме!..." После обсадихме подробностите за действие, и решихме, че ели ше падне много копане у сички посоки на седем раскрача, ели ако разделиме имането на четри, може да викнеме поп Стефан с металотръсач и да спестиме хамалогия. И понеже едно царско имане се предполага, че е големо и ше стигне за четворица, па и ние не сме от най-улавите да копаме у сички посоки, викнахме и поп Стефан да участва в заверата. Като бивша мутра, той врътна един-два телефона и каза, че е намерил металотръсач под наем за двеста лева на нощ. Сбрахме по седемдесет лева, без попа, щото цръквата е социално слаба, и го пратихме у Плевен да набави уредо, а за остатъка да земе прожектори и свещи, че тая работа се връши нощеска, кога любопитните спат...

   И така на другата нощ нарамихме кирки, лопате, уредо за тръсене, неколко шишета пукница за загреване и айде къде калето. Забравих да кажем, че през деня го пробахме уредо у нашио плевник, даже намерих под сеното една загубена чекия отпреди две лета... и да нема недоразумения, ше ви кажем, че чекия е ножка! Та стигнахме до калето, броихме седем разкрача от кулата и зехме да преслушваме у радиус, демек като у геометрията - околовръс на кулата. На смени. Като малки деца викахме „Дай на мене, дай на мене!" Ама това само отначале, дорде обиколихме три пъти кулата. После положението стана офсайд и никой не щеше да слуша на слушалките... Бре, по едно време решихме, че уредо се е развалил, та фърлихме стотинки за проба, ама изпище търсачо, значи работеше... Седнахме да пиеме по една пукница и да решиме кво да правиме. Изпцувахме уредо, че не си струва двестате лева, щото мери много на плитко и след кратко умуване, решиме - почваме да копаме. Еми почнахме - първо у посока завойо на Росица - ядец, после у посока скалата - и там ядец, после у посока дебелио брест - и там ядец, после... И така дорде зе да се развиделева. А си беха серьозни дупки - до скала - метър и полвина-два дълбоки и толкоз широки. Преброихме осемнайсет дупки - като на голф игрище, само дето беха като за топки на великани... Беха ни излезнале мазоле по рацете, пукницата беше сфършила, ние се бехме сговнили и се по-често фърляхме кръвнишки погледи на Игнат Дравнико. А той, завалията, усещаше кво му се пише  и мааше с кирката деветнайстата дупка. И тук се случи онова, от което сички винаги сме се боели... Както си беше увесил нос Гацо Френскио, изеднаж  замръзна на место, повдигна нос и почна да души въздухо и после каза „Чуствам оная меризма". За сички нас окол него стана ясно, че нещо лошо ше се случи... Разправал съм ви, че Гацо е екстрасенс и като усети меризма на развалена риба, значи некой ангел му звъни по мобифона и го предупреждава, че квото има да става, сега е моменто... Дравнико спре да копае, но Френскио го посочи с пръс и само каза „Продължевай!". Еми продължи завалията, ама след три-четри замаха издрънче кирката на железо!... У пръвио момент сички замръзнаме, у следващио сички бехме у дупката, се едно се бехме тилепортирале изеднаж сите вътре... И с ръце и нокте зехме да ровиме на дъното, да не повредиме имането! Обаче изровихме... една ръждасала тенекиена кутия. Ръцете ни трепереха, сръцата ни щеха да се пръснат! На око беше каде три-четри кила, щеше да има за сички. Да, ама ядец!... Отворихме я, а вътре един кръгъл камик, а под камика парче плат, а у плата хартишка некаква, ама дебела и промазана с парафин, и нещо написано. Рекох язе да го прочетем, а те едни заврънтулки, едни флянтифлюшки, ем прелича на български, ем не. Дадох хартията на попа, че той е по-грамотен и той засрича на нещо средно между църковнославянски и руски. Точно кво пишеше не помна, но ше се напъна да го възпроизведем колкото се може по-близко до оригинала: „Здесь в лето 1877 был капитан Медьведев и его батарея. Мы прокопали все градище, но ничего не нашли. А если кто нибудь после нас копать будет, он найдет... вот того - красный палец!". Преведе ни го поп Стефан, че некъв капитан братушка артилерис е копал тука и той нищо не е намерил и ни тегли от миналото дълга, сочна, руска пцувня и увесихме носове... Сбрахме багажо и закретахме към село, барем да се пребереме, преди ептен да е съмнало и да станеме за резил. Бехме се умълчали. И тогава ми проблесна! Ами да! Тоя ищия капитан нема начин да не се е похвалил у селската кръчма къв подарък е оставил за поколенията. Разчуло се е значи тогаз и от там произлиза името на селото ни! Красно градище - от Красный палец на градище! Викнах от радос и разказах на аверите, че не е било напразно ходенето ни, барем сме разбрале как е призлезло името на селото, един вид археолози сме значи. Те ме изгледаха кръвнишки, ама язе се върнах, зех тенекиената кутия и хартишката за бъдещ музей на селото. Зех и камико, кой беше у кутията. За спомен. Сега си затискам с него киселото зеле у кацата. И секи път като слазям у мазата за зеле, ми мерише на история и на отминале румантични времена...