„Ронливи“ безпокойства - сборник с разкази - 3

Разказ №3

От любов

„Любовта е универсалният „убиец“. Какво може да убива по-пълно - и по-безвъзвратно - от нея?!...“

Разказвачът

I.

Тази късна дъждовна вечер Панчо Липов се прибра доволен от живота - впрочем какъвто бе бил през всичките 12 години на брака им с Лора Липова. Бе 36-годишен, с добра и добре платена работа, със съпруга, с която се обичаха ако не много, то поне достатъчно и, така се бе случило, без деца. Не, не бяха без деца защото нямаха такива. Имаха. Любовта им към тях - 2 близначки на име Лина и Тина - обаче се бе оказала прекалено силна, та се бе наложило... да ги изпратят в сиропиталище!

Веднъж, трябва да бе било около два месеца след раждането им, Лора го бе изгледала с насълзени очи, промълвявайки с боязън:

- Любовта ни към близначките е толкова силна, че сякаш започваме да се обичаме все по-малко!

- Да - замислено бе кимнал той. - При това се страхувам, че ако продължи така..., накрая може да стигнем и до развод!

- Ами тогава да подсилим любовта си, осигурявайки на милите дечица живот на място, където ще ги обичат повече, отколкото любовта ни един към друг би позволила? - бе предложила тя и той, разбира се, се бе съгласил с готовност.

То се знае, че през първите няколко месеца след раздялата си с бебетата и двамата изпитваха тъга и всяка вечер плачеха на раменете си. Тези трудни времена обаче отминаха и след като двамата си казаха, че повече не ще опитват да създават потомство, „удариха“ на живот. Прибираха се от работа и... се любеха. Ходеха по екскурзии и... се любеха. Прекарваха отпуските си по почивки в първокласни курорти и... се любеха. Колчем се срещаха по обед в работни дни, обядваха набързо и... пак, и пак, и пак... се любеха!... Любеха се до изнемога, та любовта им твърде бързо се „утаи“ в нещо, което можеше да бъде наречено „спокойна обич“, макар, кой знае защо, това название някак да не му подхождаше...

II.

Унесен в тези мисли, Панчо задряма. От дрямката му обаче внезапно го изтръгна звън на входната врата. Сънено се затътри към нея и отвори. Бе, разбира се, Лора, ала не сама, а с началника си - добре сложен четиридесетинагодишен атлет на име Груйо Ганкин.

- Заповядайте! - стори им път да влязат домакинът, добавяйки: - Ей сегичка ще кипна малко кафе. Пък и като гледам, май не сте вечеряли, че явно доста работа ви се е насъбрала напоследък, та ще ви приготвя нещичко набързо...

Лора кимна, повеждайки весело началника си към гостната, при което размени с него многозначителни погледи, в които се „четеше“ нещо тайнствено и преди всичко... нежно.

Когато ги навести с кафето и вечерята, Панчо установи, че седят прегърнати на дивана и задълбочено обсъждат нещо. При това макар (почти) да не му обърнаха внимание, Лора все пак го изгледа някак странно, с нещо като неразбиране в големите си сини очи, след което поднови шепотите си с Груйо.

Поразсънен от приготвянето на кафето и вечерята, Панчо се настани на табуретка срещу двамата и тихичко - та да не би да ги обезпокои - начена да сърба собственото си кафе. Потънали в тих разговор, който все повече приличаше на интимен, накрая те започнаха да се целуват. Преценил, че дискретността изисква да се оттегли, Панчо шепнешком им пожела лека нощ, завърна се в спалнята, където го бе заварило пристигането им, с дълбока прозявка се обтегна на общия им креват с Лора и не след дълго шумно захърка...

III.

Когато се събуди, бе просветляло и слънцето тъкмо изгряваше. Вече будна, Лора лежеше до него и го гледаше изпитателно.

- Какво има, миличко? - понечи да я прегърне той, но тя дискретно, ала решително се отдръпна.

- Нищо няма - изгъгна все още сънена. - С Гру - наричаше началника си така на галено - приспахме в гостната.

- Чудесно - усмихна й се Панчо. - Надявам се да ви е било удобно.

- Да, удобно ни беше - изгледа го предизвикателно тя. - А на теб? На теб удобно ли ти беше да спиш тук, докато ние с Гру правехме същото в гостната?

- Да, съвсем удобно - увери я той, надигайки се и сподавяйки една прозявка. - Веднага съм заспал - добави и отново й се усмихна. - Нямаше начин - прозвуча гласът му някак оправдателно. - Днес ще сключваме важна сделка, та трябваше да съм отпочинал.

- С Гру се любехме - изтърси тя, поглеждайки го изпитателно.

- Предполагам - сви рамене той. - Външният вид на Гру „подсказва“, че трябва да е добър в леглото, така че се надявам да е успял да те задоволи ако не по-добре, то поне толкова, колкото допускам, че съм способен да го правя самият аз...

- Ама ти изобщо ли не ме ревнуваш?! - повиши тон с една октава тя.

- Аз, теб?! - учудено я изгледа той. - Да те ревнувам?! Че защо?! Щом си прекарваш добре, това трябва да ме прави щастлив, нали?! Господи! - изгледа я недоумяващо. - Как можеш да си помислиш, че е възможно да съм влюбен в теб и същевременно да не съм щастлив, когато нещо те радва - било то скъп подарък или ласките на някой мъж?!...

- Кретен! - внезапно изврещя Лора, скоквайки от кревата и впивайки в очите му свиреп поглед. - Та аз да не съм някаква вещ, която прескача от мъж на мъж като пеперудка от цвят на цвят?!

- По дяволите, какво ти става тази сутрин, Лора?! - повиши тон и Панчо. - Сама твърдиш, че с Гру сте си прекарали добре през нощта! Защо тогава се сърдиш, че този факт ме радва?!

- Край - рязко понижи тон тя, просъсквайки: - Напускам те.

- Щом така ще си щастлива, направи го - спокойно се съгласи той. - Сега обаче трябва да те оставям, че, както прекрасно знаеш, работата не чака...

IV.

По протежение на следващите 2 седмици Лора не се прибра нито веднъж. Панчо не я потърси не от липса на любов, а от боязън да не я обезпокои. По-късно научи, че се е преместила при Груйо. Все пак изчака молбата за развод, допускайки, че може да размисли. Не размисли. Тогава той се замисли, че тя ще му липсва - през последните 12 години бе свикнал да живее с любов и сега би му било твърде трудно да отвикне от този навик. Бе облагодетелстван в това отношение обаче. Преди година двамата с Лора бяха решили да изпратят родителите му в старчески дом. Четиримата бяха живели в едно жилище в продължение на цели 11 години. През първите 9 бе добре, понеже родителите му им помагаха с ежедневни дейности - готвене, пране, разтребване на дома. Щом паднаха на легло обаче, и той, и Лора, решиха, че прекомерните грижи за двама старци, които и двамата обичаха прекалено много, може да накърнят взаимната им любов. Ето затова ги изпратиха в старчески дом.

„Просто ще ги върна у дома - реши Панчо вечерта в деня, когато адвокатът на Лора му бе връчил молбата й за развод. - Ами да! - зарадва се. - Щом вече няма как да обичам милата си Лора, Господ цялото щастие на света да й дари, ще обичам тях и това е чудесно..., нали?!“