„Ронливи“ безпокойства - сборник с разкази - 14

Разказ №14

Бруталното „убийство“ на един... час по математика!

„Математиката е толкова съществена, че просто е несъществено да бъде жертвана заради... физически жертви..., нали?“

Разказвачът

I.

Детската учителка Драга Драгнева нахлу през портала като стрела и хукна по коридора, за да свари началото на часа - до започването му оставаха само 5 минути. Бе млада и амбициозна и й бе крайно противно да я порицават за каквото и да било. Не че я бяха порицавали досега - не бяха, разбира се, та тя бе образцов учител. Просто правеше всичко възможно да избегне каквито и да било критики относно работата си и за в бъдеще...

Ето, вече наближаваше класната стая, когато пред нея се изпречи нахаканата четвъртокласница Делка Тепова.

- Г-жо Драгнева - изписка момиченцето, - пак ви казвам, че не съм преписала! Засега крия бележника си от мама и тате, но днес или най-късно утре ще трябва да им го покажа и тогава...

- Моля те, моето момиче, научи се да си признаваш грешките! - строго я изгледа Драгнева. - Да, не мога да посоча откъде си преписала - Може би си ползвала изкуствения интелект?, - но това не е твоят стил.

- Щом не можете да посочите откъде съм преписала, значи няма как да го докажете, нали? - допусна логичното ученичката.

- Напротив - вече леко изнервена рязко отвърна учителката. - Пазя други твои съчинения и мога да го докажа стилово. А сега, моля те, отстрани се от пътя ми, че закъснявам за час!

Момиченцето неохотно се отдръпна, а щом Драгнева забърза към класната стая, закани й се с малката си главица и - кой знае защо - се спря току пред вратата, която учителката едва-що бе затворила след себе си.

„Не че не съм преписала, всичкото съчинение ChatGPT ми го направи - призна пред себе си Делка, - ама в никакъв случай няма да ви оставя да ми го повтаряте, г-жо Драгнева!“

Сетне остана малко в близост до наскоро затворената врата. Когато се накани да тръгне за собствения си час, някакъв шум зад тази врата привлече вниманието й. Понеже с началото на часа из коридорите се „разстла“ тишина, успя да дочуе нещо от класната стая на Драгнева, усмихна се злорадо, поколеба се, след което извади от ученическата си чанта мобилния си телефон, натисна нещо по него и се притаи съвсем близо до вратата, нагласяйки апарата така, че да долавя идещите от помещението зад нея звуци...

II.

- Здравейте, ученици! - приветства обучаемите си първолаци Драгнева.

- Здравейте, г-жо! - отвърнаха те.

- Днес - оповести тя на висок тон - ще се занимаваме с четирите математически операции, а именно събиране, изваждане, умножение и деление.

- Да, г-жо - изпискаха няколко гласчета.

- И така - изчисти дъската Драгнева, - първата задача: В един влак имало 76 пътника - написа цифрата 76 на изчистената дъска. - Машинистът заспал - продължи, - влакът излязъл от релсите и паднал в едно дере. При това загинали 42 пътника - изписа знака минус и - подир него - цифрата 42. Пита се колко пътници са останали живи.

- А всички ранени ли са оцелели? - запита едно момче.

- Към момента на катастрофата - да, Митко - бе категорична Драгнева. Какво е ставало след това, не ни интересува.

- Как така не ни интересува?! - възмутено изписка едно от момиченцата. - Ранените ги е боляло, а роднините им са се притеснявали за тях!

- Със сигурност е било така, мила ми Зоя - усмихна й се учителката. - Нас обаче сега ни интересува съотношението между живите и умрелите непосредствено след самото падане на влака в дерето.

- Може ли аз, г-жо? - вдигна ръка хилаво момченце от задните редове.

- Кажи, Веско? - пристъпи към него между чиновете учителката.

- Щом общият брой на пътниците е бил 76, а този на загиналите - 42 - уверено отвърна момченцето, - значи трябва да са оцелели... 34.

- Браво, Веско! Отлично! - плесна с ръце Драгнева, върна се към дъската и започна да изписва друга задача:

- Стопанин на кокошки трябвало да посреща седмина гости. Затова заклал и сготвил общо 12 от кокошките си. Съседът му пък щял да бъде посетен едва от двама свои приятели. Затова заклал и сготвил само 3 от кокошките си. Пита се какъв е общият брой на закланите и сготвени кокошки.

- А по колко кокошки са имали тия двама стопани? - поинтересува се едно момченце от първия ред.

- Това не ни интересува, Сашко - отвърна учителката. - В задачата се пита само какъв е общият брой на...

- Може ли аз, г-жо? - прекъсна я Веско.

- Разбира се - леко сбърчи лице тя, бе й неприятно да я прекъсват, пък било и - както се и оказа - с верния отговор.

- Щом единият стопанин е заклал и сготвил 12 кокошки, а другият - 3, - значи общият брой на закланите и сготвени кокошки е 15 - „изстреля“ на един дъх момченцето.

- Точно така, Веско - кимна учителката, като при това не се сдържа да отбележи: - Не е хубаво обаче да се прекъсват хората, докато говорят.

- Извинете, г-жо! - наведе виновно главица и се изчерви малкият Веско. - Аз... няма повече.

- Сигурна съм - усмихна му се Драгнева, след което понечи да продължи с нова задача. Едно момиченце обаче я прекъсна с притеснен гласец:

- Г-жо, защо се колят кокошките? Не ги ли боли, докато ги колят?

- Въпросът е не дали кокошките изпитват болка, докато ги колят, мила ми Зори - отвърна учителката, приближавайки към момиченцето, - а дали ние, хората, можем да оцелеем, без да консумираме растения и животни. Очевидно е - отговори си сама, - че не можем. Ти, напр., не си ли яла пилешка супа?

- Яла съм, разбира се - изписка първокласницата.

- Даже вчера имаше в училищния стол и много ми се услади - побърза да добави момченцето до нея.

- Видяхте ли? - весело плесна с ръце Драгнева. - Нямаше как да ядете пилешка супа, ако кокошките, които се слагат в нея, преди това не са били заклани.

Приключила с този екзистенциално-кулинарен въпрос, учителката продължи със следващата задача:

- Пет от кравите в едно стопанство били болни от „луда крава“. Понеже болестта им била забелязана късно, те успели да заразят с нея и останалите 4 пъти по толкова крави в стопанството. Пита се колко общо са били кравите в стопанството.

- Лудата крава трябва да е нещо лошо, нали, г-жо? - запита едно от момиченцата.

- Да, Тина, както вече казах, това е болест - отговори й учителката.

- А какво се прави със заразените крави, за да не заразят и останалите? - попита момченцето до Тина.

- Как какво, Иванчо?! - изгледа го учудено Драгнева. - Унищожават се, разбира се. Унищожават се, за да не прехвърлят болестта си и на останалите, както сам предположи.

- А не се ли лекуват? - поинтересува се Веско.

- Не това беше условието на задачата - отклони въпроса му Драгнева. - Питаше се колко общо са били кравите в стопанството.

- Двадесет и пет, г-жо - отвърна Зоя. - Умножаваме заразените 5 крави по 4, добавяме към тях самите заразени животни и получаваме верния отговор.

- Браво, Зоя! Чудесно! - похвали я учителката и пристъпи към следващата задача:

- Две индиански племена - да ги наречем „А“ и „Б“ - се сбили. След битката се оказало, че убитите от племето „А“ били 31, а загубилите животите си от племето „Б“...

В този момент на вратата се почука...

III.

След като постоя известно време с телефон в ръка прилепена до вратата на класната стая, в която преподаваше Драгнева, четвъртокласницата Делка Тепова се отстрани, натисна нещо по телефона си и така, държейки го в ръка, се отправи към директорския кабинет. Директорът, едър мъж с добродушно лице и изпъкнал като футболна топка корем на име Добри Кондев, се изненада от посещението й:

- Делче, какво има, моето момиче? - изгледа я леко озадачен. - Сега не трябва ли да си в час?

- Трябва, но... - плахо се спря на вратата ученичката.

- Влизай, влизай, не се притеснявай - кимна й . Влез и ми кажи какво те води насам.

- Тъкмо отивах в час... - пристъпи момичето в директорския кабинет, забравяйки да затвори след себе си, което обаче Кондев стори твърде пъргаво за габаритите си.

- Да? - подкани я да продължи след това, посочвайки й един стол.

- Тъкмо отивах в час - повтори ученичката, след като седна, - когато чух от кабинета на г-жа Драгнева някакви странни думи. Сетне се спрях и понеже думите продължаваха да бъдат странни, записах това - подаде му телефона с изпотената си от напрежение ръчица.

Кондев взе апарата, повъртя го в ръката си, след това стартира записа и - понеже гласът на Драгнева се чуваше твърде слабо иззад затворената врата, изслуша го близо до ухото си. Сетне нареди на Делка, връщайки й телефона:

- Е добре, чух каквото искаше да чуя, а сега - изгледа я строго, карайки я да се изчерви, - марш в час!...

IV.

Драгнева се изненада, когато видя в рамката на вратата самия директор Кондев.

- Заповядайте, г-н Кондев! - покани го тя.

- Не, няма да влизам - усмихна се на децата директорът. - Излезте да поговорим, г-жо Драгнева, докато тия малчугани пазят тишина в класната стая, нали, деца?

- Да, г-не! - зачуха се няколко гласа.

Щом затвори вратата след себе си, Драгнева се озова срещу буквално бясната физиономия на директора! Господи, никога не го бе виждала такъв! Сега вече - сигурна бе - лошо, много лошо й се пишеше!

- Какво има, г-н Кондев? - сухо преглътна тя. - Плашите ме.

- Г-жо Драгнева, Вие вече не просто ме уплашихте, а направо ме объркахте къде се намирам - в училище или в... касапница! - просъска директорът. - Железопътни катастрофи, заклани кокошки, „луда крава“!... Какви са тия примери, по дяволите?!

- Но..., но аз..., аз такова... - запелтечи учителката, изчервявайки се до корена на косите си. - Та това..., това..., това е просто... математика!

- Ето какво е просто, г-жо Драгнева - със спокоен, почти равен тон ледено изрече Кондев. - Още сега си събирате партакешите и напускате училището ни завинаги. Уволнена сте.

Изрекъл това, директорът изобщо не изчака реакцията на Драгнева, а с бързи, ядосани крачки, се отправи към кабинета си...

„Какво толкова съм сторила?! - чудеше се насред смълчания коридор Драгнева, докато едно дете забързано мина край нея и й кимна, а тя му отвърна с автоматизирана изкуствена усмивка. - Просто исках да ги науча на математика с малко по-свежи в сравнение с тези в учебника примери - нищо повече!“

V.

Същата вечер директорът Кондев прие в кабинета си родителите на Делка Тепова.

- Заповядайте - покани ги сухо. - Поводът, поради който съм ви повикал, не е весел, но ще се постарая да съкратя процедурата максимално.

- Какво има, дъщеря ни не е направила някоя беля, нали, тя е добро момиче - в забързано темпо се осведоми бащата.

- С поведението й всичко трябва да е наред, сигурна съм - подкрепи го и майката. - Може би нещо с оценките?

- Да - отривисто кимна Кондев. - Да - повтори, - нещо с оценките, но не с тези в бележника, а с най-важните такива.

- В смисъл? - изгледа го озадачено бащата.

- Най-учтиво ви моля - пренебрегна репликата му директорът - още утре да отпишете дъщеря си от училището ни. Обещавам, че ако го сторите, случаят няма да се раздухва...

- Случай?! - зина в недоумение майката. - Какъв случай, г-н Кондев?

- Дъщеря ви си е позволила да запише гласа на учителка по време на час и - в добавка, което може би е най-отвратителното - леко повиши тон Кондев - да доносничи пред мен за нея. Отказвам да бъда директор на училище с такива ученици. Ако обаче - усмихна се тъжно..., - ако обаче - повтори - я възпитате по-добре, по-късно с радост бих я приветствал отново при нас...

Щом Тепови напуснаха с уговорката още на следващия ден да направят постъпки за прехвърлянето на дъщеря си в друго училище, директорът замислено се загледа в падащия здрач навън. Сигурен бе, разбира се, че и в неговото, и въобще във всяко училище, имаше - и нямаше как да престане да има - твърде много преподаватели като Драгнева и - убеден бе - не по-малко, а може би и доста повече ученици като Делка. Знаеше, че с онова, което бе сторил, нямаше да промени нищо, абсолютно нищо, нито в обществените нрави - като цяло, - нито в образователната система - в частност. В случая просто следваше един принцип, към който плътно се придържаше още от дете и сега си го повтори на ум, сякаш за да потвърди за пореден път пред себе си собствената си правота:

„Прави каквото трябва, пък да става каквото ще, нали така, г-н Кондев? Да опитваш да променяш другите е непосилно, но поне можеш да опазиш себе си от „мръсотията“ на пагубните им постъпки, нали? Дали обаче с нещата, които стори днес, правиш това или нещо друго, което сам не разбираш? А ако не го разбираш, защо го правиш?...“

Потиснат от тези си мрачни мисли, Кондев напусна кабинета си и потегли към къщи. Знаеше, че и случилото се днес, и много други неща и в миналото, и за в бъдеще, ще „гризат“ душата му. Съзнаваше обаче, че няма избор и че това, което в последна сметка правят всички, абсолютно всички, включително той, е да сбъдват стария познат принцип на грехопадението. Каквото и да правеше, както и да постъпваше, човекът щеше да си остане човек и затова едничкото, което можеше да се каже за него, бе една мисъл на немския философ Имануел Кант, която се бе „врязала“ в съзнанието му още от студентските му години:

„От кривото дърво на човечеството нищо право не може да поникне.“