Русалката

Мастилен мрак се спусна над морето. Вълните се разбиваха с плисък в скалите. Луната хвърляше своите сребристи отблясъци върху водата. Морето се вълнуваше от милувката на своята любима. Светът бе притихнал, уморен от непрестанният бяг на времето. Клоните на дърветата се опитваха да докоснат светлият лик на Луната. Мракът, заключен дълбоко в снагите им, жадуваше за всеки лъч, разкъсал тъмнината.

    Силуетите на скалите изглеждаха като страховити великани, които се опитваха да откраднат последните останали искрици надежда. Там на каменистият бряг седеше тя. Косите й бяха с цвят на злато. Гърдите й, покрити с разноцветни миди, се повдигаха ритмично. Сребристо сивата й опашка проблясваше на лунната светлина. Очите й сини като безкрайното море гледаха тъжно в далечината. Там, където луната се оглеждаше във водата като в огледало някога бе нейният дом. Разноцветни рибки плуваха наоколо. Криеха се сред гора от корали с цветовете на дъгата.

   Блестящите медузи се рееха. Те пазеха входът на нейният дом с големите си отровни пипала. Страховити сиви акули патрулираха и гонеха всеки натрапник, дръзнал да обезспокои техния свят. Лиди обичаше да се гони със своите приятели делфините. Разказваха й истории за големите кораби и мрежите , които ловяха милиони рибки.

Спомни си за тъмните очи на майка си. Тя обичаше да реши русите коси на Лиди с гребен, направен от розов корал. Щастието бе неин спътник, а любовта най-добър приятел.

Тогава един ден дойде големият кораб. Огромното му туловище скри светлината на слънцето. Светът им потъна в мрак. Коралите загубиха своите цветове. Хората обградиха домът им с големи мрежи. Акулите отплуваха далеч. Лиди никога повече не видя своите приятели делфините. Чуваше последните стонове на майка си, която със сетни сили й крещеше да бяга далеч оттук.

От тогава минаха седем безсънни нощи, изпълнени със страх. Денем, Лиди се криеше в подводни пещери в очакване големият кораб да се завърне. Нощем седеше тук на брега и тъгуваше по дома си.

Изведнъж, сред тишината, нарушавана само от шума на вълните, тя дочу познати гласове. Хвърли се стремглаво в черните води на морето. Тогава ги видя- там бяха нейните приятели делфините. Втурна се към тях и ги прегърна. Те се бяха върнали заради нея. Чуваше гласовете им, които повтаряха:

- Лиди, ела с нас. Ще ти покажем нашият нов дом. Той е много далеч. Там, където човешки крак не е стъпвал.

После заплуваха заедно към хоризонта. Макар и тъжна, Лиди никога повече нямаше да бъде сама.