Руски на възглавницата
В училище руският ми не беше сред любимите предмети, ама хич.
Учителката - товарищ Докина - кинта и петдесет нямаше, ама глас вадеше 120 децибела, направо стъклата на класната стая дрънчаха, и прахта излизаше от цепнатините на паркета, колчем отвореше уста. Че товарищ Докина има час, дочуваха и гаргите на другия край на София, тези от покрива на училището отдавна се бяха разлетели. Не можех да я трая, снишавах се на предпоследния чин и си запушвах ушите, за да не ми пръсне тъпанчетата. Бележките ми бяха съответно. На контролните по тетрадката ми имаше повече червено, отколкото синьо.
Баща ми, изявен русофил, беше възмутен. Не можело то така, руският бил световен език, говорел се в ООН-то и скоро ще се говори по целия свят. Предвид бележника ми на края на годината се видя принуден да вземе мерки и то крути.
Лятната ваканция с нашите на море. Аз искам цоп във водата, голяма жаба си бях още тогава, а той не, купува руски вестник от РЕП-а и ме кара да чета на глас и да превеждам. Тормоз невиждан! Ваканцията с родители на море ми ставаше кошмар.
Да, ама пък животът е шегобиец. Първи курс студент се харесхаме с една рускиня. Говореше тихо и въобще нямаше нищо общо с гръмогласната, стисналата показалка и омацана с тебишир товарищ Докина. И съответно напреднах бързо с материала, нали съм си прилежен. Аз плямпам, тя ме коригира с ентусиазма и търпението на всяка жена, паднало й да поправя мъжки грешки. Падежи, спрежения, произношение — за нула време наваксах всичко, което товарищ Докина не беше успяла да ми налее в дебелата глава. Че и един билюк песнички научих покрай компанията руснаци около нея, кои прилични и политически изрядни, кои по-малко.
След време я срещнах с баща ми. Не че нещо, ама така се получи. Той тръгна с ентусиазъм да се разговаря, но след три-четири думи се поспъна и млъкна, почна да отговаря еднословно и двусловно. Докато аз си плещех свободно, макар и с грешки, ама пък се оказа, че той не ги усеща.
Всичко изплува отново пред очите ми: нагорещеният плаж, шумът на вълните, които ме викаха, безконечно дългите руски статии във вонящия на печатница вестник...
Когато тя си тръгна, не се сдържах да го бъзна:
– Видя ли, татко, как се учи руски?
Баща ми ме погледна на чорчик и изсумтя:
– Е, да! Пак си му намерил лесното, синко. То така с жива граматика до тебе всеки знае...
За пръв път ми се стори, че май нещо ми завижда...
© Олег All rights reserved.
Друго си е живата граматика!
