В училище руският ми не беше сред любимите предмети, ама хич.
Учителката - товарищ Докина - кинта и петдесет нямаше, ама глас вадеше 120 децибела, направо стъклата на класната стая дрънчаха, и прахта излизаше от цепнатините на паркета, колчем отвореше уста. Че товарищ Докина има час, дочуваха и гаргите на другия край на София, тези от покрива на училището отдавна се бяха разлетели. Не можех да я трая, снишавах се на предпоследния чин и си запушвах ушите, за да не ми пръсне тъпанчетата. Бележките ми бяха съответно. На контролните по тетрадката ми имаше повече червено, отколкото синьо.
Баща ми, изявен русофил, беше възмутен. Не можело то така, руският бил световен език, говорел се в ООН-то и скоро ще се говори по целия свят. Предвид бележника ми на края на годината се видя принуден да вземе мерки и то крути.
Лятната ваканция с нашите на море. Аз искам цоп във водата, голяма жаба си бях още тогава, а той не, купува руски вестник от РЕП-а и ме кара да чета на глас и да превеждам. Тормоз не ...