С дъх на горски теменуги - 1 част

Тя стоеше на тревата, опряла гръб на едно дърво и прегърнала коленете си. В гората беше толкова тихо, че тя чуваше собствения си дъх, излизащ на пресекулки от алените й устни. Наоколо беше толкова зелено и чисто, че тя сякаш забравяше името си с всеки поглед, насочен към околната природа. "Виктория, Виктория - така се казвам." Не биваше да го забравя. Близо до краката й имаше две диви теменужки. Тя ги откъсна и ги забоде зад ушите си. Засмя се, и звънливият й, ясен смях отекна между дънерите на вековните дървета. Виктория отпусна глава върху дънера на дървото зад нея. Пое дълбоко дъх и притвори очи. Лек повей на южен вятър погъделичка тънките й бели крака, подаващи се изпод фееричната пола. Момичето усети дъха на нежни горски цветя,сякаш въплътили всичката нежност по света. Приглушено се дочуха ударите от камбаната на селската църква. Пет часът. Скоро ще трябва да тръгва, за да не затъмнее в тайнствените дебри на голямата гора. Виктория чу стъпки. Вярно, съвсем леки, но сухите клонки припукваха и тя усети човешко присъствие зад гърба си.
  - Кой е там?
   Момичето се обърна и видя тъмнокос мъж. Изглеждаше на не повече от двадесет и тъмната му коса леко се развяваше от позасилилия се вятър. Очите му бяха кафяви, странно искрящи на оскъдната светлина, а самият той изглеждаше малко нисък за възрастта си.
  - Здравей! Да не би да те уплаших?
  - Ами, не... Всъщност аз тъкмо си тръгвах...
Виктория стана и се зае да почиства полата си от пръстта и малките клонки.
  - Не се притеснявай. Нищо няма да ти направя. А ти защо си тук? - полюбопитства момчето.
  - Това е мой малък дневен ритуал. Идвам тук, за да се успокоя и да си почина. Ти от селото ли си?
  - Да. Ако трябва да бъда честен, съм синът на кмета. Идвам тук веднъж годишно, по същата причина, поради която ти идваш в гората всеки следобед - за да се отпусна.
  - Ясно. Как се казваш?
  - Дани. Приятно ми е.
  - И на мен. Казвам се Виктория.
 Двамата си стиснаха ръцете и се погледнаха в очите. Виктория усети, че започва да се стъмва.
  - Виж, аз трябва да тръгвам. Утре ще съм тук, по същото време. Ако искаш ела, можем пак да се видим и да си поговорим.
  - Разбира се. Ще дойда.
  Дани нежно хвана ръката й и целуна бялата кожа. Момичето се усмихна плахо и му обърна гръб. Тънката й фигура бързо се изгуби между дърветата.
  Вечерта Виктория заспа бързо, изтощена от незнайни тревоги. Сънува Дани, който се смееше високо, а очите му блестяха на нежните слънчеви лъчи. Лицето му беше ведро и щастливо и в мига, в който устните му се приближиха към нейните ,Виктория се събуди.
  Беше девет сутринта. Тя трябваше отдавна да е станала и да е почистила стаята си. Облече се набързо и разсеяно премете. Събра разпилените си по пода дрехи и обувки и слезе долу, за да закуси. Не й се стоеше сама на масата - родителите й отдавна бяха заминали на работа. Намаза една филийка с масло, извади меда от хладилника и излезе пеейки навън, понесла малката си закуска. Тайната, която не искаше да признае и пред себе си, беше това, че тя просто бързаше да отиде в гората, за да се срещне с усмихнатото, приветливо момче с толкова чаровна усмивка. Най-сетне щеше да си има някого, с когото да си говори и споделя. Ветрецът леко развя диплите на леката й лятна рокля.

Следва продължение.