С вкус на сълзи

Част първа.

На А. и М. с най-искрени чувства

  В един дълъг миг те само се гледаха. Октомврийският дъжд вече няколко часа барабанеше по предното стъкло с невидимите си пръсти. Тя въздъхна:

- Обичам те.

Думите ù пронизаха мрака, настанил се помежду им и осветиха празното пространство със своята неясна, магическа сила. Той се извърна към нея и впери поглед в очите ù - два блестящи кехлибара, тъжни и разтревожени. Протегна ръка и успокоително я погали с върха на пръстите си.

- Може би ме обичаш твърде много - усмихна ù се в тъмнината. - А може би просто не те заслужавам.

- Не - един измъчен стон отчаяно се вкопчи в думите му, да ги спре, преди да са изречени. - Не, ти не разбираш. Ти си всичко, което имам. Всичко, което искам. Не си отивай, моля те.

- Съжалявам. Всичко свърши. - Металната нотка в гласа му я изплаши и тя се сви в палтото си като настръхнало врабче. Две сълзи, тежки и солени, заплашваха да се излеят от очите ù. Мълчание. Тя впери поглед в мрака някъде далеч и сред мастилената тъмнина на нощното небе съзря една малка блещукаща светлинка. Падаща звезда. В този миг сърцето на младата жена подскочи. В ума ù кръжеше и се блъскаше едно-единствено име. Неговото. "Нека бъде мой, Господи... Умолявам те, върни ми го" - трескаво мислеше тя, докато следеше премерените му движения зад волана на черния автомобил. "Не ми го отнемай, Господи... Аз искам само него, никой друг. Моля те, нека премисли..."

- Мамка му - Плътният му глас разсея тишината. - Бензинът е на привършване.

Сините му очи критично оглеждаха обстановката на пътя, а дългите му пръсти нервно затракаха по лявото стъкло. - Май ще се наложи да се приютим някъде до сутринта. Тогава можем да потърсим помощ.

Нещо в нея трепна. Цяла нощ сами, при това на непознато място. Тя нервно прокара ръка през дългите си руси къдрици. Въздъхна. Устните ù се изтеглиха в разтревожена усмивка, когато промълви: Разбира се, както кажеш.

Паркираха на банкета и обувките им тихо зашумоляха през високите полски треви. Дъждът беше спрял и отвсякъде се носеше аромат на есен. Той крачеше бързо и самоуверено, тя - крехка и слаба - леко подтичваше, за да го настигне.

Много скоро намериха един изоставен сайвант, някогашна конюшня. В пълно мълчание се изкачиха по стълбите и горе откриха няколко гнили огризки и една вълча кожа.

- Някой е идвал тук - тихо изрече тя. Той замислено кимна. Погледна я, но не така, както преди. В очите му се четеше тайнственост. Протегна ръка и ù подаде кожата:

- Ти ще спиш на нея.

- А ти...? - потрепери вътрешно тя и неволно присви рамене.

- Ще се настаня съвсем удобно там долу. Намерих няколко бали сено. Онзи, който е идвал тук, по всяка вероятност е имал кон. Ще се опитам да поспя. Лека нощ. - тежките му обувки изскърцаха в тъмнината по зле скованите дървени стълби.

Тя тъжно се усмихна. Очите ù отново се напълниха със сълзи. Младата жена отметна един тънък кичур от влажните си скули и тихо се сгуши в меката кожа. Нощта обещаваше да бъде студена.