-Прр, пустъта му козъ, де ма пущино! - викна Радко по пършивото животно, прибра свирчовината във вехтата торбица и се запрепъва по камънака.

Радко бил артлъм момче, работливо и чевръсто. Стигнал до Америката, Бруклинския мост градил и много го ценели заради уменията му и липсата на каприз, докато ... гайка номер тридесет и шест  го ударила по главата и Радко проговорил на арамейски диалект…

Минали години и на село никой не го разбирал, нито схващал за какво се пее в песните му. Та чак до шейсетте години на 20-ти век, когато го чул професор - специалист по древни езици и разбрал жалните песни на Радко. Поживял професорът на село няколко зимни месеца при лудия дюлгерин, хранели шугавите козици заедно. Вечер пеели до огнището, докато в него къкрело котлето с боб и джоджен... И докато Радко жално извивал глас, професор Минчев от факултета за древни езици на Софийския университет жадно слушал и записвал текстовете му.

Да, несъмнено това си бил чист арамейски език от времето на Иисус. Речта се лееше като напев на древния пророк, когото хората обожествили. А за ушите на побелелия професор си бил истински балсам, който го пренасял по един вълшебен начин в ония пра-стари времена. Щуравия Радко прежумял и като извивал жаловития си глас, та чак кучетата му пригласяли със страховитото си виене.

„... поглядуй ся, мяче...“  проплакал веднъж Радко и зърно боб замалко да се завре в кривото гърло на професор Минчев. Това не бе на арамейски, а поразително му напомни местния диалект на опърпаните селяни. „... со ортлън свячуни ...“ продължаваше Радко сърцераздирателно  „..со калдън мрявуни ...“.

Сякаш чак сега професора чул  странното сходство между древния арамейски език и местния диалект.

По тоя начин пред него се откриха нови научни хоризонти.  Как така оня забравен симитски диалект, говорен преди две хиляди години в юдейската пустош се бил пренесъл в село Мечибран и зазвучал от устата на един прост селянин. И защо местния говор толкова много напомня ония древни пророчески думи? Кой е пренесъл тоя говор, кога е станало това? И защо, по дяволите, всички земни твари млъкват, когато зазвучат пророческите слова от песните на Радко?

Все въпроси, които накараха учения да остане още един месец, въпреки, че много рядко му се случваше да наруши предварителните си планове.

***

Към средата на пролетта професор Минчев не бе достигнал до нещо повече от устните предания на старците в селото. А те гласяха, че техните прадеди са се преселили в тучния предбалкан в древни и незапомнени времена. За изходната точка на преселението им не се споменаваше нищо повече от това, че мястото било сухо, горещо и безплодно. Истинска пустиня, мислеше си стария професор и в главата все му се въртеше образа на безплодните юдейски полета, пълни със сухи тръни и камилски фъшкии. Само дето повече му се искаше, отколкото това желание да бе подкрепено от някакви факти. Тая липса не му даваше покой и заплашваше да отнеме и останалото му свободно време, което да си кажем не бе никак много.

Тъкмо насъбралите се въпроси заплашваха да задушат крехките отговори се случи нещо, което промени изведнъж баланса на историческите факти и за малко да разруши всички устойчиви представи, на които се крепеше званието на ерудирания учен.

Въпреки възрастта си, Радко не бе забравил стария занаят и съселяните често го викали за разни дребни ремонти по схлупените къщици. Веднъж, когато ремонтирали стар кладенец, Мури-гръстòвеца попаднал на зид, а зад него се открило голямо наводнено помещение. Водата стигала почти до самия му таван, но оставащия половин метър въздух позволявал да се проникне в него безпрепятствено.  Какво било учудването на гръстовеца, когато по средата на сводестата зала открил голям, дялан обелиск със странни знаци по него. Веднага повикал Радко, който като препариран се втренчил в знаците на оскъдната светлина от фенера и започнал да мълви в транс някакви странни думи, че даже цели фрази и изречения.

Мълвата за необичайното помещение се разнесла сред селото като кокошинки в перушина и само след половин час всички се изтърсили до затлачения кладенец на Гръстòвеца да гледат сеир. След пет минути дотърчал и запъхтения  професор, който за малко да се гмурне с дрехите в наводнения кладенец. А съвсем не можел да плува. Зачервен и развълнуван Минчев обявил случката за най-важното археологическо откритие на века и веднага започнал да записва измерените разстояния на находката в кожения си дневник. Повиканият по-късно негов колега от археологическия факултет на Университета потвърдил, че става дума за древно юдейско светилище. По-късно двамата успели да разчетат надписа, който се оказал препис от Талмуда, най-важната книга от петостишието на юдейската Тора.

Една късна септемврийска вечер под бръмченето на помпата, изпомпваща постоянно водата от новото откритие, когато двамата разрошени и вгълбени учени разчитали и последния пасаж на каменната стела съвсем не чули как към тях се присъединил будния Радко. Изведнъж зад гърба им зазвучал напевния глас и двамата се втрещили от звучният, чист арамейски език:

„Поглядуй ся
мяче, су ортлън
свячуни
со калдън мрявуни.

Изглядуй ся
мяче, су муртън
прязюци,
со дюлкан трянуци

Овдюзляй ся, мяче
ко дек армей
до дек слянуй
салдек фъргуй.

Азляк, мяче
со мян
со тям
со всям
...
мяче“
 

***

Седем години по-късно в една малка и прашна аула на Университета се били събрали всички светила на археологическата наука от Балканите и Европа. Били дошли и няколко учени от Израел. На първия ред, облечен с кафяв мурсалинов костюм се бил изтупал наш Радко и гледал на всичкия тоя интелект със подобаващо селско превъзходство.

Отстрани на специален фундамент се мъдрела каменна стела с неразбираеми за обикновения човек издялани знаци.

Всички слушали с пределно внимание доклада на професорите Минчев и Петрогливски за откритието от село Мечибран, Котленско, което разбивало на пух и прах официалната теория за разпространяването на евреите в Европа. И макар някои учени от Украйна и Русия да напуснали залата, начумерени и недоволни от представените доказателства след края на лекцията към двамата наши професори се стекли колегите им от Израел с най-искрени одобрения. В очите им личала чиста благодарност.