Сажди
Сажди
Един комин стърчи, но малко е прегърбен, от далеч - не му личи, но отблизо – е кахърен,
димът не му люти – саждите отвътре – ще го пръснат. Едничък огън го крепи – дорде гори – едва ли ще го блъснат. А как се кипреше в началото – живот над стряха! В байрак облякоха му тялото – и песни пяха. Ала лято знойно беше – от слънцето – педя го делеше; небето до колене бе – ако се катурне – в миг ще го подпре!
Но от север взе да притъмнява често – ветрове – и все насрещни. Людете, що песен му изпяха – портичката си подпряха и, всеки ден кладяха огън – да знае че не е бездомен –
където пушек има, значи- има и камина – и туй ако не е хабер, че нужен си, че си авер - от цялото си неделим, макар да си самин – и хали да те хапят, да студуваш – ти, за стряхата воюваш! И челядта така му рече: „Дори да се огъваш вече – не бой се – зимата си тръгва вече!
Лятос ще те поизправим – да рухнеш, няма да те изоставим!”
Но минаха се толкова лета, на толкоз също бури устоя, а гръбнакът му, никой не подпря – и тъй коминът взе да се смалява. Зачуди се – дали не остарява - ще може ли обичните, от отрова да спасява, и взе да става все по-тъжен – ужасно е да си ненужен.
А хората под неговата стряха, купиха си климатик – забогатяха – зер – на коминът не държи гръбнака – защо да го измъчват брата.
„Даа – добри към мене бяха” – с въздишка изпъхтя последните кълбета –
и свлече се, и… падна върху плета, ала гледаше – тухлите да падат меко,
че ако си нов комин заправят – да им бъде леко…
Дъжд плисна като из ведро – каквото от комина е било-било,
а саждите от сълзи се размиват и чудят се – в чия душа ще се побират.
Ренета Първанова
© Ренета Първанова All rights reserved.
