(Има и друго, освен тези нощи)

Жената до мен се върти неспокойно на седалката, проверява колана си няколко пъти, прибира масичката пред себе си, намества чантата под краката си, после отново проверява колана. Погледът ѝ шари между стюардесата и мъжа на съседната седалка. Той държи малко момиченце, на 3-4 годинки. То недоволно клати глава, а бащата се мъчи да му обясни нещо на холандски. След малко момиченцето проплаква разстроено "мама", две ръце се протягат от задната седалка и тъмнокоса жена го поема в прегръдките си, утешавайки го на български. Чудя се какво се върти в малката му главичка, на кой език плачат двуезичните деца или винаги всичко зависи от това кой те слуша.
Самолетът набира височина, жената до мен видимо се успокоява след успешното излитане. Не минава много време и по клюмналата ѝ глава подозирам, че е задрямала. Свалям леко погледа си с намерението аз също да поспя, когато виждам светналия екран на телефона ѝ. Не очаквам нищо, чисто и просто любопитство ме кара да плъзна погледа си по съобщенията, които беше изпратила.

"Просто искам да се прибера. Не мога повече. Трябва да се прибера. Откъслечни спомени се въртят в главата ми за последните месеци, седмици. Дни без светлина и нощи без край.
Нощи, в които в стаята ми имаше само отворен, с разпиляни по земята неща, куфар и матрак на пода. Нощи, в които нито разговорите, нито чашите вино носеха утеха. Бях сигурна, че няма да издържа и секунда повече. Просто ще остана долу. Казват, че няма как да страдаш, ако си в настоящия момент, че болката идва от проекцията ни за минало и бъдеще. Но в онези вечери без край болката се беше скътала в настоящето. Седеше упорито на ръба на синия матрак, влачеше лениво краката си по пода и не мигваше по цяла нощ. Проклета да е, не оставяше и мен да мигна.
Казват, че трябва да осъзнаем дълбоко, че сегашният момент е всичко, което някога ще имаме. И аз го направих. Най-страшно беше тогава, когато повярвах, че за мен няма да има друго, освен тези нощи.
Рациото знае, че утрото все пак ще настъпи, но страхът те поглъща (цял-целеничък), че дори слънцето да изгрее, дотогава ти ще си безвъзвратно сломен.
Трудно ще се опише всеобхватността на  чувството на носталгия по дома, което се спотаява у човек в такива моменти. То е завист по всички семейства, които виждаш, през широките прозорци, да вечерят заедно. То е паника, че животът у дома продължава без теб и всички хора, които обичаш, ще се научат да бъдат щастливи (без теб). То е безграничен страх, че всъщност си направил най-голямата грешка в живота си и въобще не трябва да си, където си, а просто ужасно си се объркал. Понякога е и тиха меланхолия, че в някой минал момент ти се е полагало някакво щастие, но вече не. Носталгията те прави крайно егоцентричен – вярваш искрено, че си единственият човек на света, който страда така. Не за друго, а защото всички други са си вкъщи, само ти си далеч от дома... Изведнъж, без да знаеш как или защо, си непоносимо и необратимо сам.
Казваш си майната му на всичко и всички, просто ще се прибера. Ефектът е краткотраен, като да вземеш парченце шоколад и за очакваш, че ще засити захарния ти глад. Една по една започват да изникват всички причини поради които не си лягаш вкъщи, а по чужди домове и в чужди държави.
Пари. (които дори не са толкова много) Работа. (която ваще казаха, че няма как да откажеш)
Обучение. (на по високо ниво)
Качество на живот. (спрямо някой забравен от господ статистически институт)
Партньор. (по-скоро приятел или пък любовник, кой знае в наши дни)
Причините са много, а защитаващите ги аргументи още повече.
Пак си долу, бутилките са празни, а нощта е млада. Трябва да промениш нещо, но не знаеш какво. Трябва да си кажеш нещо, да се окуражиш, да си дадеш сила, но нямаш представа как. Книги за  самопомощ, часове с психолог, музика на 432 херца, медитация, йога, жълт кантарион, позитивни утвърждения, спорт, разходки в парка – сякаш нищо не помага и никой не идва.
Нищо не помага и никой не идва!
Защо нищо не помага и никой не идва? Има...Има ли въобще друго освен тези нощи?!

Трябва да се изправиш.

Сама. 

Спасението никога не идва отвън.
                                ×××
Някой ме побутва леко. Задрямала съм, примигвам с очи и виждам мъжа с момиченцето, то пак плаче, а бащата продължава да го утешава на холандски. Премествам поглед към ръцете си и виждам, че съм заспала със светещ екран на телефона...
Приземяваме се леко. Всички класически самолетни епизоди са налице - от разстроените бебета до бързащите да слязат, преди самолетът да е спрял, пътници. Хората са нетърпеливи, жужат неспокойно на местата си и чакат вратите да се отворят, за да изфръкнат навън като птички, затворени с месеци в клетка (а може би наистина са били затворени).
Седя на най-вътрешната седалка, гледам доволно през мъничкото прозорче и сякаш всичко, що е красиво на този свят, е тук между автобусите за пътници, шарените куфари, които чакат да бъдат натоварени и общите работници, които гледат отегчено слизащите. Нищо не може да помрачи усмивката ми. Не бързам. Днес всичко си е на мястото (включително и аз).  Защото най-хубавите полети са тези към вкъщи.