Прозорецът беше широко отворен, за да влиза свеж въздух. Мразеше да е задушно, а все имаше чувството, че зли демони са го стиснали за гърлото и му пречат да диша. Това си беше и почти вярно. Преди четири години му казаха, че белите му дробове хич не са наред. Това беше невъзможно, защото толкова години си живееше, без да запали цигара, а освен това и беше планинско чедо. Откакто докторите умориха неговия близък приятел - Шаро, той медицина не признаваше и хапове не пиеше. Та така реши да си живее - с демоните.

Сутрин те го будеха много рано - дори преди кашлицата. Зиме, лете - все същото: отваряше широко прозореца, за да ги изплаши със свеж въздух.

Беше вече дядо, но си нямаше баба. На млади години, когато още беше на село, се скиташе по цял ден из планината, сред горите. Вечер, когато се прибираше, я виждаше там, до чешмата. Но знаеше, че тя друг люби. Пък и цялото село все срещу нея беше. С тези сини очи и руси къдрици не можело да бъде истинска девойка. Самодива, викаха, била. Само с поглед омайвала главите на младежите, а после те по цяла нощ като пияни се скитали.

Онази вечер, когато на всякъде се носеше аромата на билки, той се спря при нея. Там, до чешмата. Беше като приказка. Русите й коси, спуснати свободно по раменете, големите ясни като звезди очи, гъстите мигли... Кожата й ухаеше на чисто, на мляко, на свежест. Или това бяха билките?

Повече не я видя. Омъжи се тя в града. За богат доктор, казаха. Тръгна той към града да я дири, ала не я откри. Самодива, казваха, била. Омагьосвала глупавите момци, а те после като пияни се скитали.

Остана той да живее в града. Работеше във фабриката, а си почиваше сред горите, в които бе отраснал. И така до пенсия.

Живееше си сам в гарсониерата. Баба си нямаше. И все тоя задух, все тия демони! Лекуваше се, както знаеше от майка си. Билките всичко лекуват, казваше тя, освен разбито сърце. Ах, милата! Бог да я прости! Все за внуци говореше. Ей тъй, да щъкат около нея, да им се радва. Ама пуста самота! Дали не бе разбил майчиното сърце?

Ето, че вече се смрачава. И тоя ден в спомени отмина. И ето го пак до прозореца - стои и гледа навън. По клоните на липата ни едно листо не е останало. Не спря да духа тоя проклет вятър! Ама все така е - след лятото - есента, след нея - зимата. А там, в далекото се издигаше Балкана - величествен и горд. Всеки ден по склоновете му се извиваха различни сенки, всеки изгрев го обливаше в различни багри. И винаги изглеждаше могъщ и силен. За разлика от него.

Той беше променен. Гарвановите му коси бяха побелели и разредени. Някога равните му бели зъби днес бяха заменени от изкуствени. Снажната му фигура бе деформирана от работата във фабриката и сега си имаше голяма груба гърбица и се подпираше на бастун. А очите му бяха потъмнели от грижи и тревоги.

Ето и звездите се показаха, а и по-хладно взе да става. Студът пак събуди кашлицата му. Поседна на леглото, за да я поукроти. Късно беше вече. Остави бастуна си, подпрян на стола до скрина, събу пантофите и се пъхна между одеялата. Хем умората го гонеше, хем сънят му бягаше. А очите му в звездите бяха вперени. Гледаше той към звездите, но виждаше нейните очи. Стаята вече не беше задушна, а се изпълваше с аромата на билки и мляко. Студеният вятър нахлуваше през прозореца и развяваше меките й руси къдрици. В един миг те се увиха около шията му.  Той усети как в цялото му тяло се разливат топлота и сладост. Нейното присъствие бе озарило стаята и бе прогонило демоните. Те изчезнаха завинаги...

Но той стоеше там, до чешмата. Кожата й ухаеше на мляко, а големите й сини очи го опияняваха така, че вечно да се скита омагьосан.