САМОДИВСКА ЛЕГЕНДА

            Преди години отидохме на летен лагер в Х. След като оставихме багажа си в стаите, решихме да разгледаме околността. Първото нещо, което ни направи впечатление, беше една поляна, на която имаше нещо като езеро. Тъй като вече започваше да се стъмва, през някой от следващите дни решихме да отидем и до там. "Езерото" се оказа една обикновена картофена нива, заградена с тел и найлон. Точно до нивата имаше едно старо изсъхнало дърво. До този момент не забелязах хора наоколо, а когато обърнах поглед към дървото, видях, че под него стои възрастен човек. Въпреки палещите слънчеви лъчи, той носеше калпак, а в ръцете си беше притиснал гега. Откакто бяхме тук не беше валяло, а почвата на това място беше мокра. Затова се отказахме да преминем от другата страна. На връщане минахме покрай изсъхналото дърво, където все още стоеше старецът, а около него спокойно пасяха няколко овце.

- Добър ден! - поздравихме всички почти в един глас.

- Добър ден! - кимна той. - От дека сте, дяца?

- От Пловдив - спря се един от нас.

- Що чинихте в нивата? Да не крадете картофи, ей!

- Не. Много странна ни се стори от далече и...

- Що й е странното?

- Ами видя ни се като езеро и решихме да дойдем, за да го видим.

- Е, що чинехте в нивата? - продължаваше старецът.

- Искахме да минем от другата страна, но беше много кално и... точно по средата часовниците ни спряха

Старецът слушаше внимателно и от време навреме подвикваше на овцете.

- Та кво викаш, спряха, а...

- Спряха - кимна утвърдително събеседникът му.

Цялата ни група се беше спряла и слушаше.

- Грехота е, дяца. Нивата е грешна.

Приседнахме до него на сянка.

- Преди време тук са се събирали самодиви. Аз не съм ги видел с очите си, а дедо ми. И той беше овчар като мен. Водеше стадото си на паша из горите. Имаше един кавал - чудо. Като запееше с оня ми ти кавал, всичко живо се спотайваше да го слуша. Един ден пак излянал с увсете, ама като да се прибира за в къщи, гледа - няма я едната уфсът. Тогава бил хлапак и все му идвали щури мисли на акъла. Изпроводил увсете до село и тръгнал да търнси оная - изгубената. Дюдюкал с кавала, викал я по име, ала тя все не се появявала. Най-накрая стигнал дотука.

Той посочи картофената нива и продължи:

- Видите ли я?

Утвърдително кимнахме с глави.

- Тъй, ама преди е растяла буйна трева - колкото човешки ръст. Дедо ми се скрил в тревата и що да види - три самодиви. Накляли огън и седнали край него. В село се носела мълва, че на тая поляна се събират самодиви - оттам и името й. Ако има новородено в селото, предричали съдбата му; ако някой е съгрешил - наказвали го; направил ли е добро - отплащали му се. Самодивите се събирали в тая пустош - далеч от човешките погледи и след заник слънце, както си седел в тревата дедо ми, изведнъж видел увсъта, дето я търсел. Скочил веднага да си я прибере, а сякаш един вътрешен глас му викал да не ходи там. Дедо ми пак се скрил в тревата и зачакал. Досега самодивите пеели песни, а като дошла увсъта, една от тях рекла:

- Тази уфсъ е на едно момче, овчарче. Тя му е най-хубавата. Днеска я гледам, отклонила се е от стадото и отишла чак на Вълчи дол. Там я намерих. Рекох си: "Добро е момчето - да му я върнем".

Самодивата плеснала с ръце:

- А какъв хубав кавал има! Па като засвири, па като запей, и аз се спирам да го слушам! Разкажете нещо и вие, мили сестрици.

- Аз пък днес бях край реката - обадила се втората. - Доде една мома - чиста , пременена, с кобилици на рамо. Уми си лицето, вчеса се, напълни си менците, а аз пуснах един пръстен в тех. Тя го видя, засмя се и го прибра в джеба си, па тръгна да си ходи. Един момък изскочи иззад дървото и я заговори:

- Къде отиваш?

- У дома.

Той й препречи пътя.

- У-у-у, виж какъв си - рече тя и погледна скъсаното копче на ризата му - не можеш едно копче да си зашийш.

- Не мога - вдиган той рамене.я

- Ако си вземеш една жена ша та пере, ша та кърпи...

- Що не ма земиш ти?

- Аз?!... - изсмя се момата. - Че коя сам аз да та зимам?

- Богданка, щерката на Петър - обущаня.

- Ей моме, не смей се. Довечера пак тука да се видим, а?

- Не мога, мама ма не пуска - рече и се спусна по стръмната пътечка, а той след нея. И двамата се загубиха от погледа ми.

- Рано заранта отидох в Моминовата гора да бера билки - подхвана третата. - Видях една мома да прави венец. Реших да й се покажа.

- Добрутро! - поздравих аз. Тя само тихо запя някаква песен. Стори ми се, че не ме е чула.

- Моме, за кой виеш венеца?

- За мене, че за кой друг?!

- Ачи ще ми го подариш ли?

- Не, той е за мен и на никого няма да го дам, па даже и на теб. От дека се щукна бабушкеру такъва?

- Аз нищо не казах, премълчах. Скрих се зад едно дърво и рекох: "На камък да стане езика ти и никога да не продумаш!"

- Дедо ми се изплашил, да не разсърди самодивите, оставил увсъта и си тръгнал. На другия ден тя сама се върнала. Той разказал за случилото се - едни му казали да не ходи повече там, други пък искали да видят самодивите с очите си. Един от тях отишел и що да види - самодивите играели около огъня. Тоя се не скрил, а направо при тех. Като го видели се разбягали. При ясно небе паднал гръм и разсякал дървото на две. Толкова голям бил гневът им. Нивите, дето ги видите, са оставени от тях.

Едва сега забелязахме, че дървото и трите ниви образуваха един кръг.

- Добре де, ами защо нивите са толкова раздалечени една от друга? - обади се някой.

- Всяка самодива е искала да бъде по-далече от дървото, преди да е паднал гърма.

- Защо часовниците ни спряха? - обърна се друг към стареца.

- Не знам. А защо не минахте от другата страна да разберете? Преданието говори, че който мине от другата страна отива на оня свят...

- А защо отдалече ни изглеждаше като езеро?

- Чудни сте, дяца, дедо ми разказваше същото и викаше, че туй било от сълзите на самодивите. Те не искали да се разделят с този живот, не искали да бъдат и сами, а станало така, че тръгнали на различни страни. Дяца, споминайте ме понекога, нека да е с хубаво. Аз нямам унуци, да им разправям тази история, ама знайте от мен нящо. Ако е писано от оня - той повдигна очи кам небето - то ще стане. И да вяравте в чудесата. На добър час.

Запазихме спомен за лагера и сладкодумния дядо и отново посетихме Х. Решихме да отидем до самодивската поляна. Всичко си беше същото, само дядото го нямаше.