Самооценка
Живот ли бе да го опишеш,
Живот ли бе да го разкажеш ....
Тя остави химикалката и се замисли. Какво е тръгнала да прави? Да описва живота си? Какъв живот? То нейното живот ли беше…. Откакто Ото я напусна тя беше изпаднала в депресия и тиха истерия, които учудващо добре се съчетаваха в нея. Знаеше, че това не е любовта, но въпреки всичко когато той си тръгна на нея й се прирева. Но не можа да се разплаче. И сега ходеше като муха без глава из къщата, почваше нещо, оставаше го. Правеше си чай, който забравяше да изпие. Искаше да излезе, но не й се излизаше.
Отново взе химикалката и след малко се усети, че продължава да пише.
Разровиш ли го ще мирише
и ще горчи като отрова.
Ето, продължаваше. Разбира се, че ще мирише. Тъпият й живот горчеше на небцето й. Обичаше да е сама, но не отказваше на такива хубави мъже като Ото. Такъв кавалер, отзивчив, скромен и разбиращ. Слушаше я без да я прекъсва, почти не говореше за себе си. Опа, ето къде беше „заекът“, помисли си – той не говореше нищо за себе си. За три месеца тя така и почти нищо не научи за него. Бил научен работник, но къде... имал сестра, но къде… родителите му живеели…. Боже и това не беше казал, от къде е. Или е казал, но тя не е обърнала внимание. Каква гъската е била. Той беше толкова нежен, толкова внимателен, така отзивчив, че тя се потопи в удоволствието да има такъв чудесен човек до себе си и не разбра, не се опита дори да разбере. Те това е егоизъм. Колко време отдели да го разпита, да се позаинтересува от него? Кой бе той? Защо беше така мил? Защо си беше тръгнал?
Та тя само вземаше. Съвършеният егоист. Вземаше с пълни шепи от неговата нежност, но какво му даваше? Беше нежна с него, прикоткваше го към себе си, но само заради самата себе си. Дори не търсеше в себе си вина. Та тя беше перфектна. Тя нямаше никакви забележки към себе си.
Егоизъм или не – тя трудно успяваше да бъде друга. Винаги търсеше, но никога не задържаше нищо.
Дали пък да не му се обади по телефона?
© Ана Ненчена All rights reserved.
