Самопризнание

   Знам... Знам, че е глупаво... Знам, че е безумно глупаво и адски детинско да те мисля във всяка частица от секундата и да очаквам с всяка клетка на тялото си нещо, което в този живот едва ли някога реално би могло да се случи. Но го правя. Пак и пак, като отчаяно хлапе, което търси любимата си играчка и вярва, че рано или късно ще я намери някъде из купчината с останалите. И най-вероятно няма да спра да се надявам до момента, когато  те видя отново.

   Но ти не знаеш за това. И няма как да го узнаеш или поне не скоро.

   Не знаеш и за войната, която толкова дълго водих със себе си заради теб. Война между дълга да остана да тлея като въглен в един не мой, студен и чужд свят и това дали да те допусна в своя, завръщайки се в него като пламък. Накрая дългът в мен се предаде. Усмивката ти го обезоръжи и го накара да се подчини.

   Осъзнавам, че едва ли това е правилният избор, но дали наистина е така, само времето може да ми покаже. И ще чакам колкото трябва, и ще продължавам да се надявам като малко дете, и да пазя всяка твоя усмивка като скъп подарък дълбоко в сърцето си... Защото това съм аз - много наивна, отчаяна и може би влюбена.