САМОТАТА НА СИЛНИТЕ,ЧАСТ ВТОРА,ТРЪН ОТ РАЯ

 

      

           

   Глава шеста,Подмяната

 

 Вече го беше казал.Преди да го реши окончателно.

-Сам ли ще отидеш?

-Не знам.Много неприятно ли ще ти бъде ако ме придружиш?

-Неприятно?Не.Само непривично.Искаш ли да дойда?

-Селото е съседно на моето,около двадесет километра по железопътната линия.И тогава са живели там.Сега е при големия си син.Тя също се казва Мария.Знаеш ,че и майка ми е Мария...Може би не съм ти казал...

-Ти дори не мислиш за нея като за твоя майка...Обяснимо е.

-Ти би ли мислила?След като от ранно детство в главата ти има друг образ...Нона,все още не знам дали...

-Както искаш.Кога ще отидем?

 Кога?Утре,вдругиден...И цяла нощ да мисли за това, което ще се случи...А то никога не се е случвало точно както си мислиш.Да прехвърля вероятни реплики,да си представя как изглежда...Беше около един часа следобед.

-Сега-каза Иван.Тя започна да се облича ,без да каже дума.Не проговори и в колата,той също.Беше горещ августовски ден.По улиците рядко се мяркаха хора.С крайчеца на окото си,иззад тъмните стъкла на очилата Нона гледаше профила му.За какво ли си мислеше точно сега?Беше ли оправдана тази среща изобщо щом толкова време е живял с други хора?Нона не вярваше в гласа на кръвта.Практиката беше я убедила ,че в наше време той отстъпва на много други неща,особено при един свръханалитичен и пристрастен към точното мислене разум като този на мъжа до нея.Не го ли излагаше на неоправдан риск с този ненужен стрес?Не трябваше ли да го пощади?

 Помъчи се да си представи какво би направила самата тя,ако беше в неговото положение.Опита се да си мисли, че родителите й не са нейни истински създатели.Че има други ,които могат да претендират да я нарекат своя дъщеря.

 Не беше възможно.Не можеше дори да си го мечтае.Още чувстваше неясната,неосъзната и може би никога непризната закрила на вече покойния си баща,несръчните опити за близост на майка си...

 Не.Тя нямаше друг живот.

 Никой нямаше друг живот.Най-малкото той.Можеше да му каже да обърне и да се върнат в хотела.Защо трябваше да пренесат старата жена в спомени ,които може още да не е преболедувала съвсем?Нещо караше Нона да мисли, че раздялата с малкия й син съвсем още не е  преживяна за нея.

 Той беше спокоен.Поне привидно.Ако го приемеше просто като признание...като факт.Да,това щеше да е решение.Един осъзнат и обяснен факт.Какво общо има той с емоциите?Произходът,какво значение има той за него?Освен като факт?Беше работил толкова много върху себе си,беше премоделирал почти всичко, което носеше като генетичен материал...Светът му нямаше нищо общо с произхода му...Може би беше прав за различните светове.

 И все пак!Този негов поглед!Пълен с познание и болка.Като в картините на Джини Менахем...Тая негова чувствителност към нюанса,към цвета,глада за любов,желанието да се самообясни пред нея...Да намери корена на нещата.Не,той не споделяше мита за единствената причина ,за единственото обяснение.Истината за произхода му беше само брънка от веригата и сега той щеше да бъде доволен.Тя щеше да заеме мястото си.

 Боеше се да каже нещо.Можеше да сгреши и то невъзвратимо.

 Къщата беше голяма,нова,на три етажа.Вероятно там живееха синът и внуците на Мария Кацарова, а самата тя ,заедно с втория си мъж, беше в сутерена.Нямаше брак с него и благодарение на тази подробност бяха стигнали до нея.Къщата изглеждаше безлюдна, но явно не беше така.След позвъняването излезе строен млад мъж на около двадесет и осем-тридесет години и Нона неволно трепна.

 Сякаш беше излязъл от стара снимка на Иван.Беше облечен почти като него,с бели дънки и бяла копринена риза.Да,баба му била в къщи,сега ще я потърси.Малко недочувала, затова не излязла когато позвънили.Той се казвал Васил.Гледаше го с нескрита симпатия. Сигурно знаеше кои са.

  Иван се беше облегнал на стената и трудно преглъщаше.Сега ще я види.Тази която го е родила.Тази ,която е пренебрегнала майчиното чувство заради неговото бъдеще.Заради която той беше такъв, какъвто е.Кой можеше да я обвини в безотговорност?

 Жената беше на около седемдесет години,висока,леко прегърбена,с басмяна блуза и широка черна пола.Гъстата й побеляла коса беше сплетена на дебела плитка.Пушеше цигара почти без да я вади от устата си.

-Васил ми каза защо идвате.Той чете във вестника ,всички в махалата четоха.Сигурно мислиш ,че съм ти майка?-обърна се тя към Иван-Много приличаш на баща си...Момчетата, които приличат на бащите си,са късметлии.Само че той беше с мустаци и косата му беше още по-къдрава,не можеше да я среше...Ти си и по-висок,по-широк в раменете...Той си беше слабичък,от болестта...Чух, че и ти си бил болен...

-Чакай-прекъсна я Нона-защо да мисли ,че е твой син?Не е ли така?

-Как да ви кажа,госпожа-тя не се обърна към нея,гледаше само Иван.Нона си помисли колко бързо старата прокара границата помежду им.Той беше от техните,с него говореше на “ти”,а тя беше “госпожата”-Васил,Бог да го прости,си имаше слабост,много си падаше по женската част ...Аз не съм майка на Иван,дори не знаех къде е даден...

-Друга жена ли имаше?-продължаваше Нона защото виждаше ,че той не беше в състояние да говори-Познаваш ли я?

-Не.Не му беше жена.От Каменец беше.Тук наблизо е,сигурно го знаете...

 Нона си спомни табелата на селото ,през което бяха минали пътьом.

-Бяха две сестри,хубавици.Гергана беше по-малката, а Яна,Яница-голямата.Пееха много хубаво и двете.Баща им имаше земя,голяма къща...чорбаджия човек беше,тогава още нямаше ТКЗС...

-Искаш да кажеш ,че не е от вашите?

-Не е циганка,българка е.Васил свирил на сватбата й,на Яна.Тя е майка ти.Там имат обичай булката да пее.И хич да нямаха,щяха да я накарат,тя беше известна.Пели двамата с Васил.Той умираше за жени, които пеят хубаво...Мене само за това не ме харесваше...После се срещали.Първият път на самата сватба,под носа на младоженеца...Той си бил пийнал...А Васил хич не близваше.Музикантите пият ,ама той не...Тя някой път идвала на срещите,друг път го лъжела...Казала му, че го харесала на една друга сватба...Била на осемнадесет години , а той на тридесет.Беше лежал няколко пъти в диспансера ,но все бягаше,не стоеше до края...Казваха му да не свири на сватби заради цигарите,да не пуши...Не слушаше.Как да не свири,той за това живееше!Беше много слаб,само едни очи...Скоро беше получил кръвоизлив.Ходеше все с бели ризи,ама снежно бели!Да знаете как съм ги търкала,на снега ги оставях да замръзнат...Сега ще ви покажа снимката-Тя стана и отвори старомодния бюфет.

-Тук е малко преди да умре.Ако искаш,вземи я,да си я имаш...Аз като умра,кой ще я пази...-Беше се просълзила.

 Гъста черна коса,много ситно къдрава,прави,леко чупнати в края вежди,големи черни очи,прав нос,добре оформени тънки мустачки,хубави ръце с дълги пръсти.Пръсти на цигулар.

-Красавец-каза Нона.Прилича на Апостол Карамитев като млад.Как да не тръгнеш подире му...

-Разкажи ми за нея-проговори за пръв път Иван.

 Хубавица.Мария не я е виждала ,но казват че била много бяла и нежна,с черна коса и вежди,както в песните.Така се случило, че Васил бил първият й мъж.Но не била стока.Не се пазела от клюки и бързо се разчуло, че се срещат извън селото.

 Веднъж мъжът й и брат му тръгнали да ги хванат ,но тя не отишла.Намерили в колибата само Васил,целият в кръв.Натоварили го в една каруца и го откарали в града.Умрял след няколко дни.Преди това й разказал всичко.И за Яна,и за други.

 Чудела се какво ще прави с двете деца,едното на десет,другото на осем години.Нямала време да жали за мъжа си.Не му придиряла за женските истории,знаела, че е много болен.Тогава туберкулозата не се лекувала,особено бедните, мрели като мухи...Знаела ,че няма да изкара дълго,лекарите й казали.А и музикантите са такива.Ей го и внука,малкият Васил,мъж със семейство,две деца,жена хубавица...Спечелиха голямата награда на ромския фестивал.Пише песни,сам ги съчинява,музиката особено.Ако сте чували”Душата на огъня”,негова е.Жена му е танцьорка.

-Много е хубава-каза Нона-Даже я имам записана,един пациент ми я подари.

-Не знаех че се интересуваш от такава музика-учуди се Иван.

-Защо не,пациентите ми повечето са цигани ,а и фестивалът е в нашия град...И сега туберкулозата е болест на бедните...

 Васил си имал неприятности.Жена му вече на три пъти си ходила у тях.Още нямали брак и тя не искала да сключват,сигурно си е намерила някой друг...

-Ама чакайте,аз щях да ви разказвам как донесоха детето...

 Дошла зимата.Къщата била малка,паянтова.Васил хич не го бивало по зидарлъка,нито по мазането.Отвсякъде духало,нямало достатъчно дърва.Децата носели старите галоши на съседката.Нямали палта и ходели на училище с жилетките на майка си...

 Един ден,скоро след Коледа по старо,на вратата се почукало.Отворила.Влязла смръщена жена на около четиридесет и пет години ,българка.Носела някакъв вързоп.

-Това е копелето на твоя мъж,казала,моят син няма да го храни...Стига му и това ,че оживя в оная кучка...толкова клетви я кълнах...

 Оставила малкото пакетче парцаливи пелени,шише мляко и си тръгнала.Духал силен вятър,имало поледица и Мария понечила да я спре,та нали и двете нямали вина за станалото.Но жената така я изгледала,завързала шала си здраво и изчезнала.Чак тогава младата жена развързала старата вълнена пелена и огледала детето.

-Беше хубаво,кротко момченце.Спеше спокойно,сигурно го бяха нахранили преди да го донесат.Имаше и бележка с датата на раждане.Прибрах я,не я запомних,аз не съм и много грамотна...

 Мислела си какво ще го прави.Тя и нейните не можела да изхрани.Но дете е,душичка.И прилича на Васил,горкия...Негово е,не ще и дума.Значи братче на нейните.Опитала се да го стопли.

 И изведнъж се сетила.Била чувала че в градовете има домове за сирачета.Но кого да попита?В селото имало една млада акушерка,тя сигурно щяла да й помогне.Щяла да каже, че е нейно.Сама не може да го гледа.Че не я повикала когато го родила, защото не знаела дали ще е живо.Че се е стягала да не й личи че е бременна.

 Можеше да излъже и че не е от мъжа й.Ама няма да го държи тук,да умре от глад или болести...грехота е!В тая студена къща пневмонията ще го отнесе като нищо...Самата тя нямала пари за мляко ,а какво остава за влак да отиде в града и да го остави някъде...

 Когато акушерката дошла,Мария забелязала, че и тя е бременна и се обнадеждила.Не може да е в положение и да не й помогне!Заради нероденото ще го направи.Разказала й историята.Акушерката разповила детето и попитала:

-Кога каза че си родила?Това дете не е твое.Не съм те видяла да си бременна.Не можеш да се стегнеш толкова ,че хич да не ти личи,ти си много слаба!То е поне на двадесет дни,дори повече,пъпчето отдавна е зарасло...Ако искаш да ти вярвам,дай да те прегледам!

 Тогава й казала истината и младата жена й повярвала, защото Васил пял и на нейната сватба и знаела как е умрял.Казала ,че ще занесе детето и ще уреди всичко.Тя нямало нужда да идва.Все едно го е намерила до вратата на здравната служба.

-И ти не се поинтересува какво е станало?

-Питах я.Каза ,че са го осиновили добри хора.Да не се безпокоя.Не каза кои.

-Как каза че се казва акушерката?-попита Иван.

-Не съм казвала как се казва.Май не помня...Таня й викаха,Танчето.Беше от Сенник или там женена.Пътуваше с влака.После отиде да работи там ,когато роди детето си...

 Сенник!Селото на Иван.Нищо чудно ,че не е стигнал до дома.Там е имало кой да го осинови.

-А какво стана с Яна,чувала ли си?

 Този въпрос двамата зададоха едновременно.

-Чувала съм,как да не съм чувала!Тя нямаше късмет,горкичката.Нямала други деца,сигурно мъжът й бил неспособен.Идвала да се лекува по бабешки при сватята,тя правеше разни илачи...Може и Господ да я наказа...Мъжът й много я тормозел.Умря млада,от някаква женска болест...

-Умряла?-Иван изглеждаше почти като невярващ.Толкова дълго си беше мислил ,че ще намери истинската си майка ,а сега искаха да му попречат-Не може да бъде!Сигурна ли си?Нямаше ли роднини?каза че имала сестра...

-Коя,Гергана ли?И тя не прокопса,горката.И тя нямаше деца...

-Жива ли е ?-Иван се ловеше за всяка дума.

-Не знам,не живееше в Каменец.

 Помълчаха,после Нона попита:

-Коя беше любимата песен на мъжа ти,помниш ли?

-Как да не помня,той знаеше много!Но в къщи пееше най-често тая за сокола дето пие вода от Вардар...

 Реки зашумяха в главата на Иван,светлини блеснаха пред очите му.

-Сигурно е тая-той тихичко затананика.Нона не вярваше на ушите си.Знаеше ,че е музикален,че дори е свирил в оркестър като ученик но не беше го чувала да пее.

-Същата е.Хубаво пееш,на него си се метнал...

 В стаята влезе внукът с бутилка джин с тоник и извади чаши от бюфета.Погледът му с видимо удоволствие се плъзна по Нона.

-Бабо,не се сети да почерпиш хората!Сбъркали сте си професията,господине...Направо ви вземам в моя оркестър за солист!

 Той завършил музикално училище.Съставът му бил много добър,щели да чуят за тях.Били българските Джипси Кингс ,само дето им крадели парчетата и ги продавали по панаирите на циганите.Искат ли да им пусне касетата?

 Обаче не се стигна до това ,защото в стаята надникна млада,тънка ,модерно облечена жена и без да каже нито дума,го хвана за ръката и изведе навън.Явно беше забелязала интереса му към голия гръб на непознатата гостенка на свекърва й.

 Бабата се върна с калъф за цигулка.

-И аз не зная защо я пазя толкова години!Страх ме е мъжът ми да не я продаде за ракия!Много пие, ама какво да го правя на тия години...

 Отвори калъфа и добави:

-Вземи я,Васко казва ,че е много хубава, а той разбира от това...Нека имаш нещо за спомен...Виж,пише моето име!На цигулката...той го написа!

 Лицето й се освети от усмивка.

 Изпрати ги до колата и влезе вътре като подсмърчаше и бършеше очите си.От горния етаж долитаха бурни цигански ритми и женски смях.На балкона се показа Васил,прегърнал жена си през кръста и помаха за сбогом.

 Когато излязоха извън селото,Иван внезапно отби встрани и спря.Опря лицето си на дланите и остана така.Не можеше да преодолее новото, което беше станало част от него.За първи път.Не можеше да се изкаже с думи,образи и разбираеми чувства.

 Кого се беше надявал да открие?Майка си?Но тя се оказа друга.Оказа се, че не е роден в порядъчно семейство.Че е рожба на временно увлечение с трагичен край.Колко ли такива истории е имал баща му!Или може би е било нещо друго...може би любов?Дори и да е така,родил се е нежелан от никого...Случайно.

 Майка му.Красива,музикална,неразумна,много млада.Готова на всичко.Следвала сърцето си.Можела е и да избяга с баща му.Но го и лъжела.Тогава не отишла и той умрял.Той така или иначе, щял да умре млад...Ако не беше...

 Не,безсмислено е!Не прехвърляй през ума си вероятности,само факти.Само истински,проверени неща.Не чувства.То е било толкова отдавна,още преди да се родиш.С чувствата отдавна е свършено.Вземи пример от старата циганка,тя всичко е простила,има милост към всички и съчувствие към него...

 Но може би не е ясно дали някой от тези,които са го създали ,ги е изпитвал или е любил по инерцията на музиката...на хубавата песен.Ти си син на Васил Кацаров.Той е мъртъв.Изобщо не е узнал ,че ще се родиш.Умрял от туберкулоза, без да знае че е създал още един син.Това е факт.

 Майка ти не знаела дали си негов син, но когато си се родил ,вече не можело да се твърди обратното.Не можела да те отгледа в това семейство.Нито да се върне в къщи.Позорът в случая щял да засегне много хора.Баща ти бил мъртъв,нямало на кого да се надява.Може и да е обикнала мъжа си.Или да се е смирила.И решила да изкупи греха си.Да те даде на Мария.

 Не,така не става!Грях-хайде де,така е в романите.Просто така е било по-добре,по-удобно за всички.Да потулят всичко и да се отърват от нежеланото дете.Цяло чудо е,че не го е пометнала с някакви треви или бъркана с пера и вретена от неграмотна и злобна баба...

 Как е крила бременността си в това малко село,как е скрила раждането,не е известно.Вероятно са казали, че детето се е родило мъртво...Не са се решили да те убият...може и да са го мислили...Просто да те оставят на студено...Не,и това са хипотези!

 Добре че са се сетили за Мария.Решили са че циганката може да изгледа още едно циганче.Където две,там и три.Не предположили че тя няма да посмее да натрапи на чуждото дете собствения си жалък късмет.Че съвсем случайно,без да го е искала,ще намери и повика неговия ангел пазител...

 Акушерката...От Сенник по това време имаше само една акушерка.Тя била бременна , но бременността й не била напреднала.Тя ги носела двамата,него на ръце, а в утробата още неродената дъщеря...

 Майката на Диана...Която той наричаше леля Таня.

 В тая късна вечер на зимата на петдесета година,някъде около Ивановден по старо.Тя щяла да има дете,защо и милата й приятелка ,добрата й кака Мария да няма!Стига е кичила иконите на Света Богородица с надежда всяка година!

 Тя щяла да приеме детето като оставено специално за нея,като подарък...като изпратено от Бога.Това е повече ,отколкото ако го родиш...

“Сине,сине,Бог ли те изпрати?”

 Акушерката не казала никога на приятелката си кой е донесъл детето.Но все пак,някой го е научил от нея.Защото майката на Диана беше мъртва от десет години.Вече на никого не можеше да каже.А в селото са знаели ,че е намерен ,но никой не подозирал чий син е.Мария дори не беше чела вестника.Бяха й разказали какво се е случило.Никой не беше ходил при нея.Можеше да съди журналистката, ако поиска.Но не щеше да чуе за опровержение.Беше й все едно.Ако имаше тогава дърва,нямаше да го даде и кой щеше да научи, че не е неин?

-Пък и защо да ровя,чедо?-попита го тя-Малко ли ти бяха притесненията,болестта ,че и още да ти се трупа...

 Гледаше го с такава доброта и мъдрост...Помисли си,че дори и да беше останал при нея,щеше да има прекрасна майка.

 Нона го докосна.

-Ваньо?Става късно.

 Той разтърка очите си.

-Нека се съвзема още малко.Знам ,че всичко е напълно реално и все пак никой от тези, които тогава са определили съдбата ми,не е жив за да ми отговори защо е постъпил точно така.И кой съм всъщност.Само един.Аз.А аз не мога.

 Акушерката.Таня.Танчето.Той й каза чия майка е.Не е жива.Не може да е казала на дъщеря си .Нито на внучката си.И все пак,това някак си е станало известно.Има ли значение как?

 Той има родители ,които винаги е смятал за свои.Те не са се интересували кой е и как се е отзовал пред вратата им.

-Това не ти ли стига?-попита го Нона.Ти научи една истина.Нито лоша,нито добра.Нито възвишена,нито унизителна.Особено за тебе.Истината за раждането на едно дете.Някой се опита да те уязви с нея и ти не беше подготвен.Но сега всичко е ясно,всичко е минало.Никой няма да се връща към него.Ти сам разбра,всички са мъртви.

-Нона,не съм сигурен ,че го осъзнаваш.Може би тя е знаела,знаеш кого имам предвид.но ако е било така,ако ме е обичала както твърдеше,защо не ми го е казала?Не когато съм бил дете ,а по-късно...Защо го е спестила?Тя винаги казваше, че не вижда смисъл да ме лъже...,че не иска никога да ме излъже!И наистина не го правеше!Разбирам ,ако беше Елка...Нейното е друго,тя искаше да ме щади.За нея би било нормално да го зарови някъде дълбоко в паметта си и да не го покаже никога наяве...За нея нямаше да е лъща,а защита!Но Диана не може да не е знаела колко ме засяга мълчанието,недомлъвките.Тя самата страдаше от клеветата,защо го е направила с мене?...

-Ти не си сигурен, че е знаела.Може и да не е тя.

-Ако разбера...Трябва да разбера!

-Последният кръг?

-Надявам се.

-Имам малко егоистичното предчувствие, че не е разумно.

-За кого?

-За всички.Каза, че вече не се срещаш с нея.

-Истина е.Но никога не съм й казвал, че е за последен път.

-Защото не е било.

-Ако беше на нейното място,би ли мълчала?

-Ако майка ти ме беше помолила...

-Защо?

-Защото те обичам навярно...

-Майка ми едва ли би я помолила...Едва ли би посмяла да говори за това.

-Имам чувството ,че точно сега не си справедлив.

 Тя колебливо погали челото му.Той хвана ръката й и я целуна точно преди да я отдръпне.Нежен и наранен,обичан и колеблив,очакван и случаен...можеше ли да се каже всичко за него?И колко си приличаха с младия Васил!Той беше толкова сърдечен,толкова впечатлен.Можеше да напише нова песен.С друго красиво название.Кой може да каже как се ражда една песен,какво трябва да преживее или види авторът...

 Как подхождаше на младата жена сътворената за нея музика!Тя наистина беше душата на огъня...А какво би написал за тях, ако знаеше историята на картината...

-Имам чувството, че това не е моят истински живот.Че съм натрапен в чужд свят и все някога стопанинът ще си вземе спомените ,преживяванията...и аз ще трябва да измислям всичко наново...като в полуизтрит запис.

-Наистина много ти дойде.Да се надяваме ,че ще е дотук.

-Песента!Как можеш да си обясниш ,че харесвам неговата любима песен?

-Може и да е съвпадение.Това е може би най-хубавата пиринска песен.Тя е като планината...Само сокол може да я обгърне с поглед отгоре.И после да полети на юг, към мечтания Вардар...Виж,и аз се отплеснах на романтична вълна...Чул си я от някого,сигурно като дете...

-От някого!Естествено!Но от кого?Майка ми не пееше,поне не тая песен...От леля Ганка!Тя я пееше ,когато шиеше на машината...

 Нона?Как каза че се нарича сестрата на майка ми?

-Гергана.Яница и Гергана.

-Тя беше от Каменец!Помня много добре, че ходеха по празници там на гости.Гергана...Ганка!Тя е,сигурен съм!Сестра на майка ми...Не е била омъжена ,когато съм се родил.Знаела е как е станало.Знаела е на кого са ме занесли,може би е знаела и че не съм останал там...

  Няма значение какво е знаела.И тя е мъртва.

  Някой наистина ме е присадил в чужда личност.И е заличил всички следи от моята собствена.Защо?Не виждам целта...

  Може би само с идеята да науча за подмяната...

  Като дете много исках да имам цигулка.Наистина.Представях си, че свиря.Често го сънувах.Чакай,кога беше за последен път?Когато се върнах в къщи,след операцията...Не знаех ,че някога наистина ще притежавам цигулка...

 Нямам друг живот.Поне не в този свят.Ти си веща по успоредните светове,нали?Ето,там някъде,кой знае в какви параметри,майка ми е жива,баща ми кашля,но е успял да се пребори с туберкулозата...и шивачката трака на старата машина ...а аз?Не мога да си представя къде съм аз.

-Ето,виждаш ли?Нямаш друг живот.Дори в успореден свят.

 Тя постепенно се примъкна към него и се притисна към рамото му.

-За известен период не знаех какво да правя.Не знаех кой съм.Човек не може да знае кой е, ако не познава корена си.Не знаех какви са желанията ми.Онези,които има човек нощем преди да заспи..После пожелах да те видя.И те видях.Сега зная и за корена си.И какво от това?

-Много следва от това.Че вече не искаш друг живот.Там мене съвсем ме няма.И защо трябва да ти пука какво мислят другите?Твой е изразът, че човек не трябва да има противоречие със себе си.А това е така ,когато добре се познава.Тогава може да постигне много.Ти вече го направи.Ако някой от тези хора беше жив,противоречията щяха да съществуват.Той щеше да те тегли към други спомени,към неща, които никога не си преживял, а е могло да бъде...Напразни напъни на паметта за нещо нереално...Щеше да е трудно да балансираш между тия два живота.Истинския и несъстоялия се.Противоречията щяха да са външни и в същото време твои.Но сега?Сега нещата са изчистени.Ти си този, когото всички познават.Няма друг Иван Кондов и никога не е имало.Иначе и аз щях да съм разколебана.Двама са ми твърде много!

 Той се усмихна.Лисичка,как избягва темата Диана!

 Добре.И той няма да я засегне.

 Лъжеше се.Нона никога не бягаше от темите ,които рано или късно щяха да й причинят неприятности.Винаги бързаше да ги изчерпи и да се отърве от тях.И сега започна първа.

-Щом мислиш ,че трябва да се изясниш с Диана,върви.Дори и в София.Но сам.

-Не се ли страхуваш да ме пуснеш?След всичко, което знаеш?

-Да те пусна?Не съм очаквала да ми искаш разрешение или съвет.

-Аз и не искам съвет.Нито разрешение.Но можем да отидем заедно.

-Имам малко перверзно предчувствие ,че нямам работа там.Ако те е страх от нея,няма да те спасявам.Изобщо няма да си мръдна пръста.

-Нона?Не ревнуваш,нали?

 Мълчание.

-Мислиш ,че още има власт над мене?Не съм я виждал от години!

 Като че ли това имаше значение за нея или за него!

-Изобщо не се оправдавам, но...какво правиш?

 Не се оправдавал!На кого тия!Беше ухапала силно пръста на ръката му ,която я галеше.Е,върви де!Още сега!Късно било,голяма работа!

  Излезе от колата и се отправи към хотела.

  Той погледна пръста си.Беше започнал да посинява.

  Влезе в пощата и набра номера.Отговори му провлечен момичешки глас.Не била в София, а на село.Беряла праскови.

“Още по-добре,помисли си Иван,още по-добре!”

 Наистина трябваше да тръгне сега.Нона се беше прибрала в хотела и едва ли щеше да посрещне с ентусиазъм появяването му.

 Можеше и да не отиде.В края на краищата какво значение има какво ще си кажат?Нали в действителност не иска да я вижда повече?

 И тук разбра, че се опитва да излъже сам себе си.Искаше и още как!Винаги щеше да иска да вижда Диана,винаги щеше да ходи да вижда Диана!

 В село стигна привечер.Трябваше да вземе ключа от бащината си къща от чичо си ,който я наглеждаше понякога.Чичо му живееше сам.Беше опърничав,своенравен и голям чешит.Странно как,но го търпяха само внуците му.Те по цел ваканции се въртяха около дядо си и не искаха да стоят в Бургас.

 Разбира се,нямаше го в къщи.В градината близнаците на Димо,Камен и Калин,юноши на шестнадесет години,бяха обрали царевицата и сега изсичаха стъблата с мотики.Бяха изнесли касетофона с тонколоните навън и го бяха поставили върху кафеза на зайците.

Цялата махала кънтеше от хитовете на Юръп и Скорпионс ,а горките зайци бяха замръзнали от ужас.Държаха уоки-токита в джобовете на отрязаните си до колената дънки,оръфани и избелели ,и от време на време си говореха по тях.

 Бяха руси,здрави момчета ,загорели и със широки усмивки.Камен имаше лунички ,а Калин разстояние между предните зъби.Много си приличаха, въпреки че бяха разнояйчни.Когато отиде при тях, делово го осведомиха ,че дядо им отишъл на мелницата с магарето и братовчед им Момчил ,а на тях поръчал до довечера да свършат с царевицата.Според Камен,ги използвал като роби, а според Калин като шерпи.Баща им и майка им били на почивка в Гърция.Сигурно Димо пак изкупува някой грях с валутна почивка!На времето баща му изпращаше майка му по два пъти в годината на бани.

 Иван взе ключа и се запъти към къщата.Когато понечи да пусне крана,разбра че не държи и водата не може да се спре.Трябваше да смени уплътнението ,иначе щеше да стане наводнение.Но нямаше инструменти.Все забравяше да носи в колата и Димо с основание го упрекваше.Излезе с намерение да потърси у съседите.Неволно се насочи към къщата на леля си Ганка.Там не можеше да има никой,защо отиваше?Обзе го желание да влезе вътре.Видя, че в двора се върти племенницата на мъжа й.Имаше повод.

 Изчака я да влезе вътре и тогава почука на вратата.Да,вуйчо й имал някакви инструменти,щяла да потърси.Да влезе да почака.Нищо не била пипнала след смъртта му.И тя излезе като едва движеше обезформената си от пълнотата снага.

 Изпита необикновено вълнение.Не знаеше защо.

 Когато видя снимките на картонена подложка,разбра че е тук заради тях.Беше ги виждал много пъти като дете.Ето я сватбата им,родителите им...тази снимка!Тя е,беше я виждал като дете!

 Две момичета на седемнадесет-осемнадесет години,с басмени рокли и фризирани коси,широко усмихнати с начервени устни.Обърна я и видя надписа:

“Със сестра ми Яница,юли 1948 година”

 Яница!Майка му.Беше по-висока от сестра си,по-слаба,дългокрака.

 Иван се огледа и сложи снимката в джоба си.Не изпитваше колебания,тая снимка не беше потрябвала никому.Тук никой не знаеше нищо за хубавата грешница, чийто син беше...

 Жената донесе няколко ключа да си избере който му трябва.Той благодари и тръгна.

 Майка му...Ето я най-сетне!Гледаше снимката, като че ли наистина беше среща с жената ,която го беше създала с любов и се беше разделила с първата си и единствена рожба с болка и отчаяние.Вече знаеше как е изглеждала.Вече знаеше на кого прилича Джини и откъде е необикновената връзка между тях,нещо много повече от обичайните отношения баща-дъщеря.Това сякаш беше тя-на снимката бабата беше на сегашната възраст на внучката си.Синът беше най-възрастен от тримата...И най-безпомощен и самотен пред избора си.

 Майка му...колко е хубава!Не е било възможно човек да не я обича!Засмени палави очи,извити вежди,вирнато носле,пухкави устни,нежна извивка на брадичката...

 Извади и другата снимка.Обичали са се.Наистина са се обичали.Били са млади.Защо да бъдат разумни, щом се обичат...Той самият разумен ли беше...Обичали са се и са го създали...Така е било.Така трябва да е било.

 Майка му...Дали леля му Ганка й е разказвала за него?Тайно от всички?Тя е подозирала ,а може и да е знаела...дали не е идвала да го види?Отдалече,през оградата!Може и да е говорила с него...да го е почерпила с бонбон или вафла,например...Той захапа устните си и почувства странна влага в очите.Дали му е пяла още преди да се роди?Или не е могла да установи естествената връзка помежду им защото рано са го откъснали от нея...

 Дали му е пяла песента за сокола?И защо точно от леля си я беше чул?Дали тази песен беше неговата родова памет?

 Беше уверен ,че около него е имало една огромна,незабелязана от никого изобщо любов,една болезнена трагедия,незначителна в световен мащаб ,но необятна за него.Едно желание да го опазят колкото може по-дълго...дори завинаги.Тази,която го е отглеждала, е треперила някой да не му каже ,че не тя е рождената му майка.За да не го изгуби.Като че ли нещо можеше да го накара да я напусне...Дори ако тя се откаже от него.

 А другата едва се е сдържала да не го отнесе някъде далече,където да е наистина неин син както се полага по природните закони.Неин единствен син.И за двете беше единствен...

 Овладя се.Чешмата още течеше.Трябваше да я оправи дори и само за да се занимава с нещо.И да помисли за другата среща.Тази, за която беше дошъл.

 Движенията му бяха точни.Справяше се с почти всички банални домашни ремонти.Свърши бързо и върна инструмента.Жената беше някъде в градината и той го остави на масата.Едва ли имаше и други снимки...

 Прибра се почти успокоен.Избръсна се.Нямаше никакви колебания, когато тръгна по пътечката позната от детинство.

 Щяла да бере праскови...пак праскови...

 Изведнъж се сети.Да,точно на тази дата!Този беше денят.И тогава,преди много години, беше двадесет и пети август.Защо ли помнеше датите?

 Бутна вратата,тя едва се държеше на пантите.Явно нямаше кой да я стегне.Жално изскърца, а от вътрешния двор се обади куче.

 Жената пред къщата вдигна глава над кофата с праскови.Наистина беше супер,както казваха дъщерите му.

/”Признай,татко,че си я харесвал!В един клас сте били,как може да не сте се харесвали!”/

 Беше с тъмносиня рокля на бели точки, с презрамки ,а косата й беше хваната с шнола.Беше златисто мургава от морето.Както беше наведена, роклята й очертаваше дългата линия на бедрото и тънката талия.

 Пак изглеждаше като плодовете които толкова обичаше.

 И копчето на роклята й пак едва се държеше!Може би просто не обичаше да шие копчета...

 Приближи се бавно към нея и усещаше познатото вълнение ,нито на йота не отслабнало с годините.

-Здравей.

-Здравей.Не знаех, че си тук.

-Току-що пристигнах.

-Сам?Значи си добре.

-Почти.Няма нужда да ти задавам същия въпрос,нали?

-Няма.Ще влезеш ли?

-Мога да ти помагам докато свършиш.

-Не е задължително да свърша сега.Може и утре.

 Влязоха вътре.Тя остана права и се обърна нерешително към него:

-Не знам какво да ти предложа.Сигурно си на диета...

-Все още.Въпреки че операцията целеше да ме отърве от диетите.

-Много се тревожех за тебе.

-Не е било необходимо.

-Даже се обадих по телефона ,но ми казаха че дават сведения само на близките и то лично.Не бях сигурна ,че още сме близки...

-Така ли?

 Тя замълча ,явно не знаеше как да продължи.

-Какво ще правиш сега?

-Ще си почина.Впрочем ,вече го правя.

-Това е добро решение.Имаш нужда.Как е леля Мария?

 Леля Мария!Наистина ли се интересуваше как е майка му?

-Общо взето се държи.Мисля ,че доста се изтормози ,но тя винаги си намира занимания и неприятностите не я повалят.Поне не видимо.

-Поздрави я когато се върнеш в София.

-Все още сме много млади за да останем без майки,нали?

-Аз отдавна съм без майка.Вече десет години.

 Той прехапа устните си.Ако беше преди,щеше да се упрекне за неделикатността си.Но сега не беше сигурен , че Диана още страда от смъртта на майка си.

-Помниш ли как си обели коляното, когато ме вози на колелото на чичо си?Удари си и брадичката.

-Да.Беше много голямо и брат ти каза, че не мога да го карам.

-Ти,естествено,реши да докажеш ,,че можеш...

-Паднахме и двамата.

-Аз не се ударих,бях паднала върху тебе.Мама те превърза и те похвали, че не плака.Белегът още личи.На брадичката.Трябвало е да се зашие тогава.

-Спиртът ужасно щипеше ,но ти беше там.Как ще плача,на цели девет години!Никой мъж не плаче на девет години.А белегът ми стои добре,нали?

 Тя видимо се отпусна.Беше пак той,нейният скъп приятел.

-Знаеш ли коя дата сме днес?

-Днес?-тя погледна календара ,изрязан от вестник.

-Тогава пак береше праскови...

 Тя не каза нищо.Той се приближи и смъкна презрамката й.

-Моля те!

-Когато бях момче,мислех че косата ти е златна...Като в приказките...

-Не може да бъде!

-Исках да я докосна...

-Но не го стори.

-Смеех ли?Ти можеше да се разсърдиш...дори завинаги.

-Не.Нямаше да се разсърдя...Не и на тебе.

 Копчето наистина беше пред скъсване ,но издържа.

-Моля те,може да дойде брат ми...

-Няма да дойде.Всички знаят, че отдавна не идва тук...

-Ами ако...

-Няма “ако”...

-Мъжът ми...сутринта...

-Сутринта е далеч...а сега сме сами.И баща ти го няма.Разбрах,че е на бани в Карлово...

 Беше като момиче.Упорито се бореше с неосъзнаваното желание докато неговата настойчивост не го превърна в съвсем очевидно.За него беше безсмислено да крие колко много го привлича тя.Не сега,не сега,само не сега!..

 Всички образи и съображения чезнеха в тая малка,доста тъмна стаичка на старата селска къща,под благосклонния поглед на Богородица от календара.Тялото му помнеше всички боцкащи докосвания на страстта ,всички мъчителни извивки на наслаждението,неутолимостта на началото,невярата на края...всичко което се наричаше секс с Диана...Парващи спомени просветваха на моменти, но общата пълноводна река на удоволствието ги пропъждаше и той знаеше ,че ще прости всичко,отдавна го знаеше...дори и сега,дори и когато най-много го болеше...когато беше най-силен и злопаметен.Не,той не можеше да я нарани...не сега...не и никога...

-Всеки път си казвам ,че ще ти откажа...

-Лъжеш.Никога не си и мислила да го направиш...

-Защо да не мисля?Ти идваш при мене когато пожелаеш.И си отиваш, без да ми кажеш кога ще дойдеш пак...А аз трябва да те чакам,нали?

-Не си ме чакала сама...

-Какво искаш да направя?

-Да беше ми затръшнала вратата!Да беше ме замерила с нещо тежко...Или да не беше отговаряла на телефона...

-Знаех ,че може би това е изходът, но не можех.Познавах те от дете...

-И Димо също.Затова не ни отказваше.Нито на него,нито на мене.

-Но вие не си пречехте.Никога не си го правил на въпрос.

-Трябваше ли?

-Ако толкова си държал на мене...Ако си ме обичал, колкото и да не вярвам в това...Защото не е възможно!

-Не е възможно!Права си,може би наистина изглеждаше невъзможно...

-Ти ми каза ,че си мислил че косата ми е златна както в приказките...А знаеш ли с кого те сравнявах аз?Дори и сега?С Кай от “Снежната царица”!Може и да ми се смееш ,но и досега вярвам че имаш ледени стъкълца в очите...

-Не може да си го мислила!Никога не съм бил студен с тебе...

-Господи!

-Не можех да бъда.Винаги съм мислил ,че си моя, отдавна,много отдавна...дори преди да се родиш.И това е наистина така.Вече знам със сигурност.

-Какво искаш да кажеш?Какво имаш предвид?

-Какво имам предвид...Наскоро научих че животът ми наистина е започнал като в приказка...Приказка за една добра фея.Която вече не е тук.И затова не може да стори и други вълшебства.Жалко.Така имам нужда от още едно вълшебство...

 В една студена януарска нощ преди четиридесет и четири години тя посетила една жена ,която не можела да се грижи за децата си защото била много бедна и сама,без мъж до себе си...Взела най-малкия,още бебе и обещала да му дари щастие.Такова,каквото той си пожелае...Малкият желаел само едно:да има родители и дом.Майката й повярвала и феята излязла с детето в студената нощ.Може би е смирила бурята и стопила преспите...Във всеки случай, на бебето не му било студено дори когато го оставила на прага на друга,дотогава нещастна жена без деца...Бебето не помни да му е било студено в тая нощ...ако е било така,нямаше да го забрави  и когато стана мъж...Било му много хубаво ,докато феята го носела ,защото тя също щяла да има дете.Дъщеря,защото феите раждат само момичета...малки вълшебници...

 Но вече няма феи, защото дъщерята на тази вълшебница не била истинска...нито нейната дъщеря...Сега ясно ли ти е защо това момче е нещастно...

 Винаги съм обичал майка ти.А сега още повече...

-Мама?

-Да.Знаеше го,нали?Знаеше истината дълго преди мене.

 Тя мълчеше.

-Диди?Наистина ли го знаеше?Майка ти ли ти го каза?

-Не.Тя те обичаше като свое дете,как би могла!Всички те обичаха!Затова и толкова дълго не научи.Беше такова мило момче,кой би ти сторил зло?

-Тогава как научи?

-Подслушах я.Бях на пет-шест години,не помня.Говореше с оная ваша съседка,шивачката дето почина.Тя казваше, че често си ходел у тях.Вярно ли било ,че си осиновен...Мама й разказа, че много искала да помогне на родителите ти и те донесла от съседното село.Каза и името на баща ти...Че майка ти останала сама и не можела да те гледа...че и сега живеела там ,но не знаела че си съвсем близо.

-И ти си го запомнила?

-Да.Помня много неща от съвсем малка.Майка ми не ме видя, но аз не казах на никого.Знаех че не трябва.Чувствах се горда и отговорна.

-Майка  ми не живее в това село.Тя е починала.

-Така ли?Знаех само за баща ти.

-Починала е отдавна.Жената на музиканта не е моя майка.И майка ти не знаеше коя е.

-Но тя каза че...

-Ето я!-той извади снимката.Диана се наведе над нея.

-Но това е леля Ганка!А другата...

-Другата е сестра й.Майка ми.Тя е знаела нещо и затова е разпитвала.

-Съжалявам.Всички са мъртви.

 Той мълчаливо се обличаше.

-Съжалявам ,че така се получи.Никога не съм имала това предвид в отношенията ни...Аз наистина исках да си много щастлив...дори и без мене!

 Той продължаваше да мълчи.

-Ти каза ,че не съм истинска фея.Защо?

 Той най-после вдигна глава и я погледна.

-Защото си казала на дъщеря си.И си й разрешила да го напише.Преди да кажеш на мене...Така не се постъпва.

-Тя изобщо не ме попита!Ако знаех,щях да й попреча!

-Как?

-Щях да помоля шефа й...Щях да намеря начин!

-Защо й го каза?

-Изнуди ме.Постоянно рови в нещата ми.Знаеш ,че нейният вестник много се занимава с тебе.Тя сигурно си спомня, че си идвал в къщи...Не знам какво точно е търсила...какво е искала да научи и напише...Не знам защо го е правила.Намери една твоя снимка с посвещение...помниш ли?За тридесетия ми рожден ден...

-“На моята кралица с повече от любов”-каза той.

-Да,точно така...Не знам защо нямам много снимки от тебе...А толкова дълго сме приятели...Мая откри и едно букетче изсушени теменужки,също от тебе....и златната верижка...Спомняш ли си ,че ми подаряваше само злато?

-Да.Казвах ти ,че златните момичета носят само злато.

-Аз наистина нося само злато.

-Какво й каза за нас?

-Че винаги сме били само приятели.Но тя каза че ако е така,защо пазя букетчето...

-Защо не ми каза истината за самия мене...когато бях вече достатъчно голям...

-Мислех ,че ще ми се разсърдиш...че ще те загубя може би завинаги!

-Имам чувството, че си искала да си отмъстиш за нещо.Така ли е?

-За какво имам да си отмъщавам?

-Не знам.Може и да си мислила ,че можем да живеем заедно...Ние двамата.

-Ти и аз?Не знам.Може би.Но ти никога не ми даваше повод да се надявам.Беше толкова горд,толкова затворен в себе си...Не знаех защо идваш.Мислех, че ме харесваш само физически или нещо с жена ти не върви и си търсиш отдушник.Не ме разпитваше за нищо,дори когато свари Димо в къщи.Тогава всичко беше ясно и мислех че няма да те видя повече...Не знаех какво да чакам...Беше толкова нежен когато се любехме,толкова внимателен...И си отиваше без никакво обещание.

-Не можеше ли да предположиш, че и аз не съм се надявал да е възможно?

-Ти имаш семейство.Жена ти не е лоша,нямате конфликти,имате чудесни деца.Защо ще поискаш да разрушиш всичко?

-Ти също имаше семейства...

-Нека не говорим за мене!

-Защо?Ти се омъжи толкова рано...

-Ти беше в казармата и Елка ти идваше редовно на свиждане!Какво можех да направя?Как можех да те срещна изобщо?

-Да ми беше писала!

-Защо не ми писа ти?Знаеше адреса ми.А аз не знаех твоя.От кого да го поискам,от Елка ли?

-Чудя се защо все бързаше да се омъжваш!Браковете ти всичките са несполучливи!Разведе се ,беше сама, но предпочете Димо ,а аз бях още свободен...

-Свободен!Като че ли не знаеха всички за коя ще се жениш!Не за мене,разбира се!Разведена с дете!Какъв ужас...

-Не беше толкова немислимо...Поне за мене.

-Беше и още как!Майка ти изобщо не ме обичаше!Помислих си ,че може да поддържаме връзка.Да бъда твоя любовница.Мъже с жени като твоята никога не се развеждат ,но и никога не остават без странични връзки...

 Само че и това не стана.Ти идваше при мене толкова рядко,че имаше

само едно обяснение.Аз бях жената ,която ти служеше в един много деликатен случай.Когато трябваше да изневериш на някого,на някоя...на жена си или на любовницата си.Да ни би да си помислят че са единствени и незаменими в живота ти.Тогава аз бях насреща.Най-удобната жена на света!

 Ти и сега идваш затова.Знам ,че не си сам в санаториума.Посрещнал си една непозната руса дама на гарата и си я регистрирал в хотела с твоята фамилия така че да помислят, че е жена ти.Само че дамата се оказала лекарка.А се знае от цялата гилдия, че жена ти разбира от медицина само от познанията си от вестник “Знахар” или нещо подобно...

 Може би госпожа докторката си е въобразила ,че играе някаква роля в живота ти.Както всички нас.Затова си при мене.Да докажеш на себе си ,че и тя подлежи на замяна...

 Той слушаше с нарастващо недоумение.Наистина ли мислеше така?И откъде знае за Нона?Ако тя знае,какво остава за Елка!

-Мисля че грешиш-каза най-после Иван-Никога не си била най-удобната жена.Никого не си заменяла.Ти не подлежиш на замяна.Както и Елка.Както и Нона.Впрочем ,нейната фамилия наистина е Кондова, без да имаме роднински връзки.Просто съвпадение.

 Ти си жената, която винаги ме е наранявала.В живота на мъжа може да има много малко жени,може и да е само една...Но жената ,която го наранява винаги,присъства задължително...За мене това си ти.Разбрах го късно.

-Не те разбирам.

-Няма нищо за разбиране.Ти постоянно ме изоставяше.Първо, когато спа с оня мухльо преди да навършиш и шестнадесет,а знаеше ,че те харесвам.Когато той те изостави, както обикновено правят с малките момиченца,се утеши с Димо, вместо да ми кажеш истината.След като се разведе,пак с Димо се събра.Може да е било за твое добро.Но тогава трябваше да се откажеш от мене.Или от него.

 Не е вярно, че детето било пречка.Или че майка ми не те обичала.Познаваш ме добре,бях вече достатъчно голям и самостоятелен.Нямах предубеждения.С Елка не бях поел ангажименти,не и такива, които да не пренебрегна заради тебе!Диана,ти не може да не си знаела,не е нормално да не си знаела колко те обичах тогава!Толкова много ,че никога не те упрекнах за нищо...и дори не говорех за това!Не исках да ти прощавам, защото в нищо не те обвинявах...Как бих посмял...Сега пак не те обвинявам...не и за това,не и за нищо!

-Аз не представлявах нищо за тебе!Затова винаги се връщаше...Една връзка без значение...

-Връщах се ,защото ти ми дължеше нещо.Нещо ,което тогава не знаех.Защо не ми каза истината,Диана?Можех да я чуя когато бях на тридесет години,нали?Ти си я знаела ,но не ми я каза.Можех поне да направя нещо за някого...за леля Ганка, когато беше болна...Да не умре толкова самотна.Аз и без да знам плаках когато научих за смъртта й.

-Но аз не знаех ,че ти е леля!

-Ако ми беше казала другото,аз щях да стигна до истината!

-Тогава трябва да си благодарен на дъщеря ми!

-Особено съм й благодарен.Няма да забравя какво направи за мене до края на живота си...

-Ваньо?Извинявай.

 Той подпря глава на ръцете си.

-Ти извинявай.Наистина не си виновна.Всичко е минало...Като прилепа.

-Още ли го помниш?Защо го помниш?

-Защо...Защото само тогава ти плака пред мене и беше прекрасна.Плака за прилепа и се опита да го спасиш.А сега...Сега аз се чувствам като него.Но тогава ти плачеше и се мъчеше да извадиш гвоздеите ,а сега точно ти ги заби в ръцете ми...

-Боже!

-Почти три десетилетия го правиш.И почти толкова време аз искам да ти кажа нещо и не мога.Все не мога...Искам да ти кажа ,че си отивам.Окончателно.Повече няма да те видя.

-Но няма да го кажеш,нали?Не сега!

-Напротив.Няма да те видя.Освен ако...-той замълча-ако има още нещо, което си скрила от мене.Нещо друго, с което да ме нараниш.

-Но ти каза, че не ме обвиняваш!

 Той затвори вратата след себе си и бързо се отдалечи.Лениво излая куче.

“Горкият прилеп,шепнеше Диана,горкият прилеп...горкичкият...горкичкият!”

 Тя се хвърли върху леглото и заплака.Сълзите потекоха от очите й, без да успее да ги спре.Не знаеше за какво плаче.Дали за прикования прилеп или за вече освободения,  макар и не окончателно излекуван мъж.

 Той си беше отишъл,вече завинаги.Нейният приятел от детинството,само нейният въпреки всичко...И сега вече не при Снежната царица ,а много по-надалече.Досега знаеше ,че все някога ще я потърси и ще я намери, защото така е било винаги.

 Да я намира,да я гали и обича ,въпреки тримата й мъже и многото други връзки ,които тя изобщо не смяташе.Въпреки жена му, която тя ненавиждаше от сърце ,защото го беше поискала в момент когато можеше да бъде неин и го беше получила.А тя самата се беше оттеглила в гордостта си и в другите любови...Вместо да го потърси и да разбере нараненото му мъжко достойнство.Без да се опита дори частично да изкупи вината, която той смяташе че има пред него...

 Или поне да му обясни.Никога нищо не беше му обяснявала.Само го целуваше,галеше и обичаше.Мислеше, че е достатъчно.

 Така правеше и той.

 Не,той не можеше да си отиде просто така!Беше обиден,беше наранен от случилото се...Нормално е да си отиде.

 И защо спомена за тая жена?Като че ли не можеше да премълчи какво научи от фелдшера от Бърза помощ,връстник на дъщеря й!

 Тя ще го потърси.Нещо, което не беше правила никога.Но сега ще го потърси.Може би тогава...

 Не.Никога.Той няма да отговори.Или ще повтори същото.Беше решил вече.Никога не се връща назад.Никога не е нагрубявал жена.Той просто си отива.

 Защото има друга!

 Друга,това е.Но кой може да я замести?Никоя не можеше да знае как той е прегърнал жена за първи път в живота си...колко нежна страст влага във всяка дума и жест към нея...Или влагаше...

 Мая?Тя обърка всичко!Защо й беше да рови в живота на майка си?Защо й беше ,с егоизма присъщ на децата,да руши всичко което не е свързано с нея?Беше обещала да не пише за това...Наистина беше обещала.Диана не четеше вестници.

 Защо го беше направила?За да се прочуе?Но написаното беше подписано с псевдоним.

 За да го предизвика?Може би някога,като дете,без да разбира отношенията им ,е ревнувала от него?

 Или може би самата тя го харесва?Много репортерки тичаха след мургавия депутат и сигурно тя беше една от тях.

 Едно беше сигурно:беше го направила за да върви по нервите на майка си!Това много й харесваше от край време!Да се прави на мадам Фройд и да отгатва болезнената й ,неизчерпаема любов,да я вади на показ като нещо отживяло и несъвременно,едва ли не като нещо срамно...Като изсушения букет теменужки.

 Защото майка й го беше имала и все още можеше да го има.Допреди малко.

“Боже,Мая!Наистина ли го харесваш толкова, че заради това унищожи всичко?Подозирам ,че ти се страхуваш от любовта,дете!Като повечето от връстниците си.Страхуваш се от трудната,отчаяна,безсилна понякога любов...Мислиш че е бреме,че е нещо позорно и израз на слабост...а тя е най-хубавото нещо ,което може да ти се случи...Ако и нея я няма ,някой може и цял живот да не обича никого...Някой като майка ти...Но вие не искате да обичате така!Не сте ли чудовища?”

 Съблече се,намаза лицето си със скъп крем,облече копринена пижама и си легна след като прилежно заключи вратата и изпи таблетка диазепам.

 Беше вече след полунощ, когато Иван се прибра.На масата намери термос с топло мляко и бележка:

“Чичо,дядо ти изпраща мляко и каза да му се обадиш защото иначе ще ти се сърди!Калин”

 Естествено.Чичо му не е у дома когато го търси ,но вече е настроен да му се сърди!

 Изпи чаша мляко и побърза да си легне.Когато се събличаше го лъхна парфюма на Диана.Не,само това не!Вече му идваше в повече.Влезе в банята.Нямаше топла вода.Стоеше под студения душ и с всяка капка вода му ставаше по-леко.

 Спа до осем часа.Когато отиде при чичо си,той беше вече на крак и хранеше зайците.Осем и половина на село си е почти пладне!

-Все пак се появи-измърмори изпод цигарата си чичо му за “добре дошъл”.-Рекох ,че ще си тръгнеш без да ми се обадиш.

-Нямаше нужда от ултматуми.Кога съм постъпвал така?

-Отде да знам.Не си дошъл заради мене...

-Може и така да се каже.

-То не ми е работа ама там където беше снощи,не ти е мястото.

-Наистина не ти е работа.

 Чичо му захвърли цигарата и я смачка с крак.От горния етаж гръмна музика.

-Тая жена цял живот ви е водила за носовете.И тебе,и Димо.Той как да е,приема нещата по-леко...Ама ти...

-Какво аз?

-Топеше се по нея!

-Интересно кога!Пък и откъде си така добре осведомен?

-Не беше нужно някой да ми казва...Не те ли виждах...през цялото време ,откакто те познавам...дори преди да станеш мъж...

-Не знаех ,че си толкова наблюдателен.

-Засрами се,на колко си години!

-Кой ми го казва!

 Иван се забавляваше от реакцията на чичо си.През зимата ,когато беше дошъл в село, свари у тях да шета наперена жена на около петдесет години.Вдовица била,зоотехничка.Помагала му за животните...

-Ако искаш да знаеш,продължи старият човек-Димо оня месец три дни й оправя колата,дори спа у тях!Не й взе и стотинка,дори частите без пари!

 Има си хас!Като го знае с какви широки пръсти е...Друг път това щеше да го засегне ,но сега се учуди на безразличието си.

-Бъди спокоен,те са се разбрали...

-Разбрали са се!А снахата?Ако научи ,жив ще го одере!

-Ако не й кажеш,няма откъде да знае.

-Цяло село знае, че дъщеря й писа за тебе...

-Дъщеря й е пълнолетна и не я пита какво да пише.

-Не мога да разбера защо го прави.Майка й да научи,в гроба ще се обърне.Тя толкова те обичаше!Пък и ти,какво още искаш?Не мога да те разбера,такава жена имаш!Жива се залага за тебе...А децата?

-Нищо не казвам.

-Такова нещо преживя,едва се отърва.Пази се повече!

-Пазя се.И вие добре ме пазите.Толкова добре ,че трябваше да го науча от вестниците.

-Обвиняваш ли ни?

-Не.Не мога да го кажа на нашите.Поне на тебе да си го изкарам...

-Щом искаш,изкарай си го!Можехме ли да ти кажем,толкова те обичахме!Бяхме те приели за наш...Когато те намериха,стринка ти даде на майка ти повечето от пелените на Димо,той беше вече поотскочил.Никой не мислеше, че си дете на други хора,само ти се радвахме.Защо да ти казваме?Ти си беше наш.

-Прав си.

-Тогава?

-Обикновено се намира някой да каже.А за мене не се намери.

-Казах ти,обичахме те!И не само ние...Цялото село.

-Добре,добре...Извинявай, ако съм те засегнал.

-Не си ме засегнал.На мене може всичко да кажеш,няма да ти се разсърдя...Но не споменавай пред вашите...Особено пред Марчето.

-Бъди спокоен.Нищо няма да кажа.Все едно, че нищо не е станало...Трябва да тръгвам.

 Иван се запъти към колата.Близнаците надуваха музиката.На вратата се сблъска със стройно момиче на около петнадесет години.

-Добър ден!Близнаците тук ли са?-носеше няколко касети.

-Кой ви трябва,госпожице?

-Камен...или Калин!Няма значение!

-Диана,влизай,горе сме!-чу се гласът на единия от братята.

 Чичо им се усмихна като чу името и си каза че нещата прекалено лесно и често се повтарят...Прекалено, за да са значими толкова много, колкото се беше заблуждавал.

 Когато мина покрай къщата,видя спряна червена “Мазда”, от която излизаше плешив мъж с бирено коремче и шарени къси панталони.вероятно мъжът й.Тя не се виждаше.Дори не се замисли дали така е по-добре.

 Беше свършило.И слава Богу!

 Не можеше да се начуди, че е било толкова лесно, а не се е решавал до сега.Какво му пречеше да го стори?Да й каже истината ,да й каже от колко време връзката им му причиняваше само болка...Защо не й го каза?

 Само болка...А когато вече я нямаше?Какво щеше да изпитва когато я нямаше?Обзе го паника.

 Имаше чувството ,че не може да е вярно,че краят не беше настъпил...че нещо можеше да се случи отново и отново...Можеше да обърне и...

 По дяволите,та мъжът й беше там!Какво можеш да й каже?

 Не.Никога нямаше да обърне.Защото, когато решеше да го направи ,при нея непременно имаше някой.Винаги когато искаше да й каже, че ще остане завинаги,някой вече беше заел полагащото му се място...

 Както и да е.Беше свършено.Наистина беше.

.........

-Не съм си тръгнала.

-И дори не си мислила да го направиш.

-Позна-беше сериозна и почти делова-Не искам да ми разказваш.

-Защо?

-Защото ми писна от Диана!Дано си приключил.

 Тя му подаде малко пакетче.

-Какво е това?

-Подарък.От мене.За осмия ти рожден ден.

-Той отдавна мина.Преди тридесет и седем години!

-Нищо.Тогава не съм била с тебе.Пък и не съм била самостоятелна финансово.Развий го ,де!

 Той махна лъскавата хартия.Беше малка кукличка в кутия.С блестяща руса коса и големи сини очи.

-Тогава не са изпълнили желанието ти...Искал си кукла.А желанията трябва да се изпълняват.

 Иван я гледаше смаяно.

-Всичките ли?И кой ще ги изпълни?

-Аз.Аз изпълнявам всякакви желания.

-Срещу какво?

-Срещу нещо много малко.Душата.Тялото.Миналото.Бъдещето.

-Само това?Вече ти го дадох...

-И част от сегашното...

-Скромна си.Упрекваш ли ме за нещо?

-За какво?Трябваше да приключиш с миналото.Няма значение с какви средства.Можеше да я застреляш или да й отрежеш косите...Можеше да я зазидаш или да я пръснеш с киселина...Вместо това ти спа с нея.Няма значение,дано си успял да приключиш...

-Искаш ли да поговорим за това?

-За кое?Все ми е едно как решаваш проблемите си.Само ги решавай...

-Признай че си бясна от ревност!

-Лъжеш се.Аз съм ти приятелка.Щях да съм бясна ,ако ти бях любовница.Спал си с нея за по-плавен преход.А иначе ти режеш опашката на котката наведнъж...

-И ти спа с мъжа си.И говори по телефона...И изобщо...Забрани ми да бъда ревнив!Какво прави снощи?

-Писах ти писмо.Искаш ли да го прочетеш?

-Писмо?Ние вече сме заедно.Можеше да ми го кажеш.

-Не можех.Нямаше те.А днес вече щях да го забравя.Не че е толкова важно...Добре,прочети го ,а аз ще се отдам на сър Хенри Милър...

-Какво?

 Тя му показа книжка с откровена рисунка на женски полов орган на корицата.”Сексус” на Хенри Милър.

-Как?Мислиш да четеш това?

-Защо не?Може би се чувствам като героя.

 И тя отиде в банята където се чу шум от вода.Сигурно възнамеряваше да чете във ваната.Той взе листа.Беше написано на ръка, но четливо.Явно се беше старала да бъде разбрана, ако не с друго,поне с почерка си.

 “ПРЕДИ ДА ТЕ ПОИСКАМ и след това...

 Юли,92.Никога през юли не е имало толкова облачни дни.Небето прилича на октомврийско.Почти цяло денонощие не сме виждали слънце.Какво означава това?Някакъв неуспех,отлагане на нещо важно,на нещо очаквано.Тиха,отчайваща празнота.Не знам какво съм в състояние да й противопоставя.

 Може би съм свързана с някой ,който изживява подобен период и предназначението ми е да поема част от неговото бреме.Този някой се настани съвсем безцеремонно в мисълта ми и не допуска там чуждо влияние.

 Завалява кратък,почти есенен дъжд.Толкова ли съм податлива на самовнушение?Не се боря с нашественика,притеснява ме само неизвестността.Моето безсъдържателно в момента съзнание не дава отговор на конкретни въпроси.Какво точно става с него?Отнасям се към това като към явление от зоната на здрача...

 Той неистово се стреми към някакво окончателно освобождаване, но сега то е невъзможно и трябва да го отложи.Боя се, че това отлагане ще продължи дълго и може да има неочакван край.Познанията му за мене са неясни,не на фокус и той самият не знае дали да ги задълбочи.Може и да остане безразличен ,но защо ли?!Защо да му харесва безразличието...

 Иска или не,той и сега  на път към мене...

 Не знам защо мисля постоянно за него...толкова е далеч!Не зная почти нищо.И в същото време зная много.Знам какво мисли по всеки въпрос,какво обича,на какво се надява,какво му е интересно,от какво се отчайва.Знам как реагира на болки,обиди,обвинения.Какво сънува нощем,докъде стига в отношенията си с хората.Какво мисли за собствения си живот досега и занапред.

 Не мога да обясня откъде знам.

 Знам дори малките жестове ,с които придружава определено чувство,нюансите на погледа му, понякога привидно безстрастен...Знам колко го променя усмивката му, защото открива една част от вътрешната му незащитеност...

 И какво от това?Той все така мълчи.Не знам докога.

Януари 93.Бил е болен.Научих го доста късно.Трябваше да го предположа по начина по който седи.Типична принудителна поза на стомашна болка.Наистина ли мисли че е само язва?

 Август 93.Не мога да си обясня защо не стигам  до него.Чувствам се разбита по всички линии.Безпътицата е трудно преодолима когато я виждаш само ти.Никой не може да ти помогне.А и аз...не си спомням скоро да съм казвала на някого:”Помогни ми!”Истината е, че дори не мога да го кажа...

 Юли 94 Сега.Опериран.Язва.Дали всичко е приключено?Хирурзите ще го убедят че е добре.Дано е така...

 Обади се.Банално положение.Има нужда от мене.Спокойно,той самият не знае защо.Освобождението?Иска да стигне до края.А аз?

 Всичко е наред.Може би преувеличава моята роля.Нормално за състоянието му.Ще се убеди ,че е само терапевтична.И ще ми благодари с усмивка.

 Трябва ли да отида?Само защото му е нужна любов?

 Объркана съм.Посрещна ме така ,сякаш съм първата и последната в живота му.Опасявам се, че ще е доста хегемонистичен.Господи,той знае къде да ме докосне за да се почувствам свързана с Космоса...

 Картината.Тя е нарисувала моя сън.Как да му кажа ,че трябва да ми помогне?Че трябва да ме изнесе към светлината...Не мога да кажа “Помогни ми!”Не,наистина не мога!Нали аз съм тук за да му помагам...

 Безсмислено е да се съпротивлявам.Толкова много го обичам, че съм в състояние да приема всичко в него.Дори ако ми беше признал ,че е убил някого щях да му помогна да скрие следите...дори трупа!Никога не мога да го оставя,да го отблъсна,да го пренебрегна...Защо той не прие да се спасява с някой друг, а с мене?И защо аз не мога да помогна на никого, освен на него?

 Толкова те обичам ,че чак ми е тъжно...Изтъркано,нали?Типично бяло джудже,мощи от думи...И какво от това, щом е вярно?Можеш всичко да ми кажеш,можеш да твърдиш ,че не се смяташ ангажиран с мене,че просто ни е било хубаво...И какво от това?

 Казвала съм ти го,наистина.Когато сме се любили.Тогава моментът е такъв.Когато спеше ,за да мислиш че сънуваш...когато влизах в черния тунел на душата ти...А бях толкова слаба...И така се нуждаех от помощ...Така исках ти да ме спасиш...Може и да можеш.Но няма да ти го кажа.Не мога.

 Можех да те познавам много отдавна.От преди тридесет години.И да те викам на помощ ,когато съм нещастна...когато гледам мъглата...или водата.И искам да заспя в нея...Сега вече не мога.Толкова те обичам ,а не мога...

 Страхувам се ,че трябва да ти кажа сбогом заради това...”

 Иван остави листовете и погледна куклата.Странно защо,сега тя не му приличаше на никого.Нона,Нона...скъпа моя самотнице,какво правиш с душата ми!

 Влезе в банята.Нона четеше,поне привидно погълната от книгата.

-И какво изпитва героят?-попита той.Тя вдигна глава.

-Самота.И любов.Желание да пише ,което още не може да осъществи...Останалото е секс.Мога да ти я дам после.

-Как можеш да четеш ,след като пишеш по този начин?

-Какво можех да правя снощи?Да спя спокойно?

-Нона,що за човек си?Защо не си го изкараш на мене?Знам ,че си засегната.

-И как да го направя?Вече мислено натопих главата ти във ваната и те държах дълго...но ми дожаля и се просълзих...Така че си спасен.Засега.

-Тебе те боли.Можеш да ме накажеш по някакъв начин...

-Ще те лиша от сладолед при първия удобен случай.Това задоволява ли склонността ти към самобичуване?-гласът й беше равен и спокоен.

-Какво искаш да покажеш с това?

-Не показвам нищо.Ако не беше нахлул в банята ,нямаше да бъда принудена да представям и голотата си.

-Престани!Искаш да покажеш ,че си по-силната ли?Вече цяла седмица го правиш!

-Какво искаш повече?Какво искаш от мене?Аз ти помогнах доколкото можах.Аз мисля повече ,отколкото чувствам.Така ли е според тебе?

-Ти имаш нужда от помощ!Защо не я потърсиш?

-Не се заблуждавай,писмото е писано снощи...Днес слънцето блести и птиците пеят...Днес съм силна или поне поносимо стабилна.Аз съм дете на деня,нали така ме нарече?

-Не съм го казал.Само го помислих ,когато те видях в болницата...

-Значи, съм прочела мислите ти.Неволно.Няма повече.

-Нона,ти си безкрайно тъжна.Не можеш да си тъжна когато си с мене...

-Не съм тъжна.Само не знам в кой свят съм...

-Знаеш ли какво искам?-той седна на ръба на ваната и се наведе към нея-Да те хвана ,да те измъкна от водата и да те разтърся силно за да се събудиш.

-Прави каквото искаш-каза тя-Само не ме сравнявай с никоя и не си отивай...

 И едва сега той видя в очите й огромната болка ,която беше крила толкова дълго.Посегна и погали косата й.Тя го привлече към себе си както беше с дрехите.Беше вече целия мокър когато осъзна че те му пречат.

 Любиха се под душа и във ваната докато престанаха да усещат водата...

-Ще изсъхнат-каза тя.Отнасяше се за дрехите.

-Нямам друг панталон...тук-поясни той.

-Няма и да ти трябва.Поне не и до утре сутринта.

-А обяда...и вечерята?Ти си дори по-гладна и от мене!

-Има цяла чанта с бисквити и солети.Има и рум сървис.Аз имам сухи дрехи.Може и да изляза на лов ,след като затисна с камък входа на пещерата...

-Чудесно-примири се той.Не беше много възхитен.

 Бяха вече в леглото.

-Нона?-каза Иван-А през нощта?Тогава не може да си силна...

 Тя мълчеше.

-Защо не поискаш нещо от мене?Освен любов...

 Обърна лицето й към себе си.

-Какво да поискам...имам всичко.Точно сега...Дори не мога да повярвам...че сме заедно...Сънувам ,че съм тук,че мога да те докосна...Че сме голи и двамата и току-що сме се любили...сигурно ще се събудя...

-И сънят ти ще се сбъдне.Аз също изпълнявам желания.Поискай нещо.Поискай помощ!Моля ти се,поискай...

-Не мога...наистина не мога!

-Спомни си съня си...

-Защо?Кой си ти,в действителност?

-Аз ли?Този който прави сънищата да се сбъдват...

-Значи е време да избягам от тебе...

-Защо?

-Не знам.Винаги бягам когато стане прекалено хубаво...

-Не можеш да избягаш.Спомни си съня си.Просто няма накъде...

-Има.Някъде ,където ти никога няма да ме откриеш...много близко и скрито...

-И къде е това място?

-Никога няма да се досетиш.

-А ако се досетя?Какво да поискам, ако се досетя?

-Няма значение.Пак ще отида там..

-Къде,Нона?

-В картината.На черния кон...

-И ще избягаш на него?

-Ще отлетя.Той ще ме изнесе към светлината...

-Нона...

-Да,ще го направя!Картината е като врата...

-Чуй ме...не можеш!

-Не,просто няма начин да ме спреш!

-Има,скъпа.Не можеш да избягаш.Аз съм черния кон...

Септември 93-януари 94 година