- Отивай си, но не се връщай повече! И децата няма да ти дам! Така да знаеш…

    - Умряла съм за децата ти, задръж си ги! Притрябвали са ми тия сополанковци!

    Тинко не вярваше на ушите си. Това ли беше жената, за която се беше оженил някога?! Какво ѝ ставаше за Бога? За какво ли я домъкна от оня затънтен край? Да я беше оставил там. Да, ама тя се впи в него като кърлеж и не го пусна. Той отбиваше редовната си военна служба, а тя се шляеше по улиците. Когато го бе видяла през оградата на казармата, Дора се беше усмихнала широко и предразполагащо. Тинко, като гладен шаран беше налапал въдицата, без да знае, че малката Дора често беше наминавала към казармените помещения. Балък, го беше нарекла майка му. Такъв си беше от малък, такъв си и остана. Доверчив балък. Повярва, че Дора наистина го обича и иска семейство. А тя просто е искала да избяга от там, от семейството си и от малкото село, където ограниченията просто бяха задушаващо много.

  - Тате, мама ще се върне ли?!

Тинко се сепна. Дори и не предполагаше, че децата могат да чуят този кошмарен разговор. То, не беше и разговор, а размяна на груби и абсурдни реплики. Големият им син Никола беше на пет, а малкият Иван на две години. Той държеше батко си за ръката, надничаше иззад гърба му и си придаваше вид, че всичко разбира. И двамата бяха оцъклили едни големи очи, гледаха баща си въпросително и мълчаха. Не им беше за първи път да присъстват на караниците на родителите си. Родители, дето трябваше да осигуряват спокойна обстановка на децата си, в която те да растат щастливи, родители, които трябваше да ги обичат безусловно, родители, които трябваше да се грижат за децата си и да изграждат у тях умения за справяне с проблемите, а не да ги създават. Как да обясни на децата си, че и двамата бяха заченати в пиянските пристъпи на извратената любов на майка им. А кой знае дали малкият беше негов наистина. За големият беше сигурен, но Иван?!...Не, не, не искаше да мисли за това. Обичаше малкият точно толкова, колкото и батко му. . Но защо Дора нямаше майчински инстинкти, какви дяволи се гонеха в главата ѝ?! Три месеца, след като роди Никола, тя изчезна за два месеца. Тинко се видя в чудо с ревящото бебе на ръце. След като се прибра в къщи, Дора ревна, че не била готова да бъде майка, не могла да се наспи, била се изплашила… Дрън – дрън, а да върти опашка може. Къде ѝ беше акъла тогава?! Колкото и да ѝ беше ядосан, Тинко я прибра, защото той не можеше да се грижи за толкова малко дете, нали някой трябваше и да работи. Но след около пет месеца това пак се повтори. Но Тинко беше мекушав, нещо, което Дора беше разбрала веднага, след като заживяха заедно и сега се възползваше от това с пълна сила. Балък, викаше майка му, а Дора се плезеше зад гърба ѝ, като разглезено дете. Не, че я бяха глезили като малка, а защото нямаше достоен  пример за това, как трябва да се държи една добра съпруга и майка. Не знаеше какво е това успешен и здрав брак. Беше бързала да избяга от разтуряното си семейство. Затова и беше все по улиците. Дора, дете на лека жена и пиян баща. Къде тогава беше тръгнала да създава семейство?!...Добре, че големият им син Никола се грижеше за малкият, а за всяко нещо и двамата търсеха баща си. Майка им беше заета да пуши цигари по цял ден, да разхвърля дрехите си, търсейки какво да облече и да излезе навън, защото се задушавала в къщи.. В дома им беше истинска бъркотия.

Пълни пепелници с фасове, задимени стаи, пепел по масата, в чиниите с храната на децата, по леглата, в мивката се трупаха мръсни съдове с остатъци. Колкото и майката на Тинко да не одобряваше снаха си, тя все пак им готвеше, защото сърцето я болеше за малките. А ѝ беше жал и за сина ѝ. Дете ѝ беше и не проумяваше как на тая скотщина Дора не ѝ пукаше за децата, камо ли да ѝ пука за Тинко.

   Отсъствията на Дора зачестиха. Дори веднъж беше събрала багажа си – всички оскъдни парцалки и евтини дрънкулки и заяви, че повече не издържала този живот. Навън я чакаше кола и тя си тръгна, запушвайки ушите си, за да не слуша как малкият Иван плачеше, а Никола я дърпаше и питаше къде отива и кога ще си дойде у дома. Да ти се скъса сърцето. Ако имаш такова…

    Но Дора се връщаше и си отиваше и пак, и пак…Децата свикнаха да живеят без нея, разчитаха на баща си и мислеха, че това е правилното – майките да си отиват и да се връщат, а бащите да си седят у дома, да чистят, готвят и да се грижат за децата си. Докато не си тръгна окончателно. Беше намерила един доста по-малък от нея, отидоха в града на квартира и забрави за предишния си живот. Сега беше безгрижна, бездетна…Сигурно така разбираше щастието. Кукувици имаше и сред хората явно. Отиваш в нечий дом, раждаш там деца и ги изоставяш, за да се грижат другите за тях. А ти си вирваш опашката и отиваш в друг дом. Някои така разбираха живота.

   А децата се научиха да се оправят сами. Къде добре, къде зле. Къде с помощта на баща им, къде сами. Тук ги очука живота, там ги ритне съдбата. Кой си я избира? Кой си избира и семейство? Никой! Тук рекламации не приемат.

   Като изключим дребните инциденти, я счупен крак, я разбит нос, Никола се оправяше що-годе в училище, ако си наложеше, можеше и да изкарва по-високи оценки. Но Иван го закъсваше здраво. Беше много добро и наивно дете. И ако действително биологичният му баща не беше Тинко, то съдбата ги беше оприличила един на друг. За равновесие?! Само тя си знаеше. Беше кротко дете, но само толкоз. Нямаше желание за нищо, никаква борба и стимул. Усмихваше се мило, но само то си знаеше какво се случва в сърцето му. Или може би не си даваше ясна сметка за това. Човекът, който трябваше да го научи на много неща, винаги отсъстваше и накрая просто си беше отишъл. Без грам съжаление към собствените си деца.

Никола завърши средното училище и започна работа като сервитьор. Толкова можеше. Бакшишите бяха добри, но с течение на времето от стоенето дълго време прав, започнаха здравословните проблеми. Но нямаше друг избор. Не беше продължил да учи и не умееше друго. По-късно се запозна с едно момиче и се ожениха набързо. Но и тяхното щастие не трая дълго. Момченцето, което им се роди, беше доста палаво и жизнено. Не можеше да се спре на едно място. Когато беше в първи клас, с баща си отидоха на басейн един ден. С такова дете очите на човек трябва да са не на четири, а на сто и четири. Но кой ти знае какво ти е приготвила съдбата, за да държиш всичко изкъсо. Дори и тогава се случват неща, за които човек няма вина, но после я носи цял живот. Малкият беснееше през целия ден и когато баща му се обърна за секунди, той скочи в басейна от трамплина, удари главата си и докато баща му го види, то се беше нагълтало с вода и беше в безсъзнание. Дълги време после беше в будна кома. Какви ли не доктори и болници посетиха, но напразно. Животът в това енергично някога дете се крепеше на косъм. На няколко пъти родителите му се опитваха да скрепят брака си, но накрая се разделиха.

   А Иван едва завърши основното. Обичаше да се шляе по улиците, пиеше алкохол и пушеше цигари. Тихичко. Винаги беше тих. Сякаш не искаше нищо от този живот, нямаше претенции и изисквания. С една усмивка на уста, с която сякаш извиняваше самото си съществуване. Все едно казваше:”Аз няма да преча на никого! Не ме забелязвайте!”. Така и не си намери работа, нито пък я търсеше. Нито пък момиче се 

завъртя около него, сякаш не беше достоен за обичане. Никой не можеше да разбере дали това момче страдаше. Вечно беше усмихнат и хората го обичаха. Но когато в най-крехката си възраст не си получил онази любов, която ти се полага, майчината, никоя друга любов не те интересува, нито я забелязваш, нито я оценяваш. И просто си минаваш така през живота – с чувството, че нито заслужаваш любов, нито че можеш да дадеш такава.

   Когато злото намери открехната врата или затворена такава, но податлива, то не си отива, докато не съсипе всичко докрай. Иван получи инфаркт малко, преди да навърши четиридесет. Пак така си и отиде. Тихичко. И в последните си минути сякаш  не искаше да създава проблеми.  

   А баща му така и не се съвзе от удара. Прекарваше дните си в инвалидна количка. На памперси. А онова подобие на майка, Дора, се чудеше как да се сближи с тях, защото се надяваше, че след смъртта на мъжа си, ще получи някаква част от къщата.

   Боже опази!