Беше малко и рошаво кученце с неустановена порода, нещо средно между болонка и йоркширски териер. Козината му въпреки, че беше сплъстена и мръсна, в нея се разпознаваше жълто оранжева окраска. Под спуснатия му перчам се подаваха две живи въгленчета , а между тях рижава муцунка с черно и влажно носле. Казваше се Сарка и беше част от глутницата, състояща се от доберман водач и още две дългокраки женски с неустановена порода.

  Те съставляваха челният авангард от нощната охрана на фабриката за чакъл. Бяха незаменими помощници пазещи от изненади дремещите във фургона охранители. Нощно време, ако лаеха по животно беше едно, ако ли пък по човек, то беше друго и опитното ухо на пазачите не можеше да бъде заблудено. По лая  усещаха, да си правят ли труда да стават ли или не.

      Кучетата хранеха с остатъци от работническият стол. Сипваха помията винаги по обяд в една рязана и разтеглена гума от трактор. Предвид големият им апетит, те нямаха претенции към менюто. Изяждайки си дневната дажба се опъваха отстрани на прашния път срещу фургона и дремеха под сянката на прашните джанки. 

 Щом охранител тръгнеше на обход и те ставаха и го следваха безропотно. Най жизнерадостна беше Сарка, радваше се и на най незначителният жест на внимание. Тя подскачаше, правеше пируети, за разлика от мързеливите походки на останалите. Двете въгленчета искряха изпод рошавите кичури и дишайки учестено , езичето и се подаваше от полуотворената и уста между стърчащите кучешки зъби. Видеше ли гущер, мишка или друга животинка втурваше се да я гони, намираше си забавление и в най дребните неща, затова и беше любимка на всички. 

     Сезоните се въртяха над работната площадка, премествайки окраските на тревите и дърветата. Трошачката за камъни, ломеше канарите в монотонен грохот и ги превръщаше в инертни материали. Те щяха да се превърнат в тръмбовани настилки, бетонни смеси и асфалт. Големите камиони сновяха, между нея и забоя на кариерата, където се товареше разбитата скала, откъртена  от снагата на възвишението чрез силата на динамита.

   Беше краят на есента, когато малката рошава Сарка не тръгна на обичайния обход. Когато пазача я повика, тя не откликна. Намери я легнала под фургона свита на кравай. Повика я по име, подкани я, но тя само го погледна с тъжен поглед и извърна глава. Пламъчетата в очите бяха угаснали.

   В следващите дни работници и пазачи се опитваха да я привикат, но тя не пожела да излезе. Бяха и донесли вода и храна пред фургона, а тя не ги и помириса. След няколко дни почина. Малкото и весело духче напусна измършавялото тяло и се сля със стелещата се над сухите треви ноемврийска мъгла. В ниското долу се чуваше грохота на трошачката, а камионите сновяха сред пушилки прах между гърлото на трошачката и забоя.

     Не можаха да извадят тялото на Сарка. Опитваха с пръчки, лопати, но не го стигаха. Падаше се в някаква дупка, а и шейните на фургона пречеха. Няколко дни и се разнесе миризма на леш. Старите пазачи, пенсионирани военни, нямаха идея какво да направят. Сновяха отвън и не влизаха в обителта си. Един от тях се зае да оправи нещата. Сутрин беше, когато се смениха смените. Извика фадромиста с фадромата и спомоща на кофата на мощната машина надигнаха единият край на фургона. Влезе отдолу с лопата и празна тенекия от сирене, в която събра тленните останки, после отиде двадесет метра в страни от двора към храсталаците, изкопа дупка и ги зарови. Запали цигара, отупа си ръцете и тръгна да обходи района.

 По обед доберманът и останалите две кучета се наредиха на гумата за дневния си порцион.