Дъждът рукна изведнъж като прогонен звяр и принуди двамата влюбени да се скрият под една изоставена сграда покрай града. Свечеряваше се, слънцето тъжеше зад немирните облаци и въздъхваше тежко, денят премина в неочаквано приключение.Таня и Венци се познаваха покрай обща позната, която ги убеди през този неделен следобед да се разходят в близката малка горичка, ухаеща на юлски букет от свежест. 

Таня, хубаво 29-т годишно девойче, бе претърпяла една болезнена връзка и все още не успяваше да забрави за ... него, русокосия Найден.С тъмна дълга коса и кафяви големи очи Таня сякаш криеше някаква загадъчна светлина. Устните, плътни и красиво оформени, мечтаеха за откровеност. Венци не се отличаваше с особен чар, беше с очила, леко пълен, но с добродушно лице и с топли черни очи. Добряк си беше.Нямаше опит с момичетата, но тази негова несръчност, по-скоро го правеше симпатичен, имаше интереси в областта на историята и археологията,които го показваха начетен и умен. Гледаше Таня с очите на обожател, тя бе прекрасна  и толкова жива, просто съвършена.

Когато тя се смееше, сърцето му също се усмихваше и животът бе едва ли не страхотен, изпълнен с хармоничност. 

Птичките огласяха простора, а по една дълга пътечка Таня за малко щеше да падне, добре, че Венци съобрази и я хвана бързо през кръста.Може би тогава се получи завършекът, онзи завършен кръг, в който очите са съкровища за духа, а сърцата са обич от грешки...И онази първа целувка... Миг, поспри!... Природата е тайнствен храм за две нежни души. Истината е рисуван пламък от възможни срещи. Мечтите са ветрило от летящи пеперуди. 

Нищо не предвещаваше идващата буря, хармонията летеше и се срещаше с вятъра, а гласът на Таня омагьосваше момчето. Тази тяхна отдаденост не им даде възможност да оценят задаващия се вихър, и  едва , когато едрите дъждовни капки поливаха с шумен тон листата на дърветата, Венци притеснително хвана за ръка любимата, стресната от идващия гръм.За кратко се приютиха в сградата, ей там, ..., но някак уж храбро и набързо той реши да тръгнат за града. Младостта зовеше, а буйната кръв прикри неправилното решение....Сигурно любовта заслепява...Ставаме рицари, спасяваме принцеси...Воюваме и печелим...Дали?...

В очите на Таня прочете страх, затова ускориха крачките, виждаше се градът, още малко, само малко...

Една гръмотевица раздра небето, което плачеше като овдовяла булка и падна с тътен, близо до девойката. Минута, две, отмина, после далечен вик и плач...

Ехото чертаеше обръчи от черен въглен.Вятърът не спираше да вие подобно на гладна и обезумяла глутница, дъждът разнасяше с тегоба идващите сълзи.Тялото на Венци лежеше върху мократа трева, а Таня отчаяно го прегръщаше. Не се разбираше плачеше ли, викаше ли, хленчеше ли...всичко се превръщаше в ято от черни птици...Самотна любовта се гърчеше някъде там... Краят край на какво е?... Заключена са желанията, омаломощен е зовът на сърцето. Мигове те са крехки като макове. Действителността е пламък, ала от свещ, догаря и изгаря. Събираме се, разделяме се, отпътуваме.Бъдещето е само сънен пътник, без водач, но толкова очакван и истинен. 

Светът стана място за убитата  крехка надежда, за поредния раздиращ зов към обич, за липсата на светлина в мрака от сивота... С едно мигване картината се променя. 

Когато тишината дойде, хлипанията престанаха. Тогава Всемирът затвори клепачи и замря, сивото се смеси с черното, а черното с червеното. Настоящето притискаше, мачкаше,смазваше...

... Едни черни коси се носеха по вятъра и търсеха изход... Някъде близо.

    В града...