Малката странноприемница тънеше в полумрак. Повечето посетители се бяха качили по стаите си, за да си починат, преди да продължат своя път върху конете. Уморените от деня добичета вече преживяха спокойно в конюшнята.
    Съдържателят Йонко - нисък, набит човек на около петдесет години, забърсваше изпотеното си от горещината лице. Тъкмо беше решил да изпрати жена си, дъщеря си и слугинчето по стаите, за да си преброи на спокойствие парите и да си легне под пухения юрган, когато в странноприемницата нахлуха, като течение на вятър, седем мъже. Загърнати в черни пелерини, те не свалиха черните си шапки с огромни периферии. Въпреки, че на пръв поглед не се отличаваха особено един от друг, опитното око на Йонко веднага ги раздели подред на влизането им.
    Първият от тях не му се хареса още при отварянето на вратата. Обикновено, посетителите се оглеждаха за празна маса и после отиваха при него, да си поискат стая. Този, обаче, беше прокарал ръка по заобления ханш на жена му, която се беше навела да разпали огнището. Не направил и две крачки, той ощипа бузата на дъщеря му, а после се завъртя и втъкна червена роза в пазвата на слугинчето. Йонко щеше да го изхвърли навън, ако в последния момент не чу подрънкването на жълтици от пояса, скрит под пелерината на непознатия. За хора като него, този звук беше магичен и го накара да махне с ръка. Та нима той самият не използваше всеки сгоден случай да пъхне ръка в пазвата на слугинчето? Само изпрати жените да си лягат и се поклони на новодошлите.
    Вторият от странниците впечатли Йонко. Това създание ходеше изправено, с вдигната глава и цялата му осанка излъчваше пренебрежение. Така вървеше и той самият към църквата всяка неделя. Затова, с удоволствие се приближи към масата, за да вземе поръчката, като угодно се усмихна на гордия посетител. Той, обаче, повдигна съвсем леко края на шапката си. Червени, горящи очи пронизаха Йонко и ледени тръпки парализираха както мозъка, така и тялото му.
   Тъкмо идваше на себе си, когато чу третия от посетителите да увещава нещо останалите. Видимо, дори и през пелерината, висок и съсухрен мъж, той беше сключил възлестите си пръсти върху масата. Единствените от думите, които Йонко различи ясно бяха: "... не плащам." Да бяха го прогорили очите на предния, по-леко щеше да му бъде. Само той можеше да не плаща, по дяволите!
    Ядосан от думите на придружителя си или прочел мислите на Йонко, четвъртият от мъжете скочи рязко, като преобърна стола, на който седеше. С един замах свали на земята всички чаши пред себе си и започна да ги тъпче. После се обърна към Йонко и процеди през зъби:
    - Ти! Какво чакаш? Веднага почисти всичко и сервирай вино, месо и хляб за мен и приятелите ми! Докато си донеса тютюна, всичко да е готово! Ясно?!
    - Веднага... - едва промълви Йонко.
    Искаше му се да възроптае, но после си спомни как се беше разлютил една нощ и държа всички будни до сутринта. Ясно му беше, че ако не изпълни всичко, както му беше наредил мъжът, положението можеше да се влоши.
   Тъкмо беше изпълнил дадените му поръчения като по книга и се беше облегнал на тезгяха, когато към него приближи петият от мъжете. В първия момент, Йонко искаше да се изсмее на котешките движения на този човек, но когато му заговори, сякаш мед закапа по сърцето му:
    - Ах, как ти завижда-ам! Имаш тази странноприемница, която ти носи добри пари. Имаш закръглена, здрава жена и чевръста слугиня, която да я замества и в кухнята, и на двора, и в леглото. А дъщеря ти! Ах, с тази нейна хубост сигурно ще излъже някой богат глупак, който ще ви плаща всичко. Скоро няма да има нужда да правиш нищо. Ле-леее, ще ми се пукне жлъчката от завист!
    Нека му е! Няма само той, съдържателят на странноприемницата, да завижда на всеки богаташ, който се изпречеше на пътя му.
    Най-драго, обаче, му беше да наблюдава шестия от черните, тайнствени мъже. Докато другите промърморваха нещо под носа си или пък оставаха неподвижни за известно време, този не спираше и за миг да тъпче в устата си големи парчета месо и хляб. Предъвкваше на две-на три и ги поливаше обилно с вино. Само дето на Йонко му течаха лигите и нямаше търпение тези да си тръгнат и да се натъпче и той на воля.
    Най-после, те се изправиха и поеха към стаите си. Само седмият остана на стола си. Йонко се приближи към масата да разтреби, когато го чу да мърмори недоволно: "Ох-х, как ме мързи да помръдна! Бих му легнал ей тука, на - на масата. Не ми се мърда изобщо. Кой е казал, че трябва да спя в леглото? Оффф, айде, ставам. Хич не ми се мърда, ама...Оле-ле, как ще изкача тези стъпала сега? Само мисълта за топлите завивки горе ще ми даде сили...Айде, ето, ставам..." Йонко ли не знаеше какво е да не ти се прави нищо? За какъв дявол, тогава, се беше оженил. имал дете и наел слугиня, дето да му яде от хляба, ако не за да си лежи до обяд и да не прави нищо, освен в събота, когато падаше голямата пара?
                                                                                  *    *    *
    На другия ден, уморен от късните си посетители, Йонко закъсня за неделната служба в църквата. Когато влезе, чу последните думи на свещеника:
    - ... вие дръжте къщата си - вашето тяло, заключена за Асмодий, Велзевул, Мамон, Белфегор, Сатана, Левиатан и Луцифер*...
    "Оф, нищо не разбрах! Какви ги блещи отчето? Да бях си останал у дома. Хем щях да се насладя на слугинчето, хем нямаше сега да умирам от глад," помисли си Йонко и побърза пред жената и дъщерята да се прибере.

_____________________________________________________
* демоните, властващи над седемте смъртни гряха

05.05.09 г.