Сега

Някога някой ми каза, че не било важно какво сме имали преди и дали ще го имаме след двайсет години. За голямо съжаление нещата се променяли и идвал моментът, в който "трябва да погледнем какво имаме в момента и да се опитаме да го запазим, защото опитвайки се да върнем миналото, губим прекалено много неща в настоящето". Може би наистина е така. Може би трябва да свикнем с мисълта, че всеки любим човек, всяко приятелство е една предстояща загуба някъде в бъдещето... А може би трябва да започнем да се борим по-силно. Независимо от това, че много неща се променят, смисълът си остава винаги един и същ, нали така?... В такъв случай като че ли твърде често губим този смисъл... Или твърде рядко сме го откривали.

Никога не съм "смогвала" да живея в настоящия момент. Не ме е срам да си го призная, защото знам, че много от вас са като мен. В преследване, в очакване на "утре", "другата седмица" или "следващия повод за празнуване", в съживяване на едно отдавна мъртво минало, така и не се научих да обичам и да се радвам на днешния ден. На това само и единствено мое "днес", което няма да мога да върна и което може да ми е последното... На тези хора, които ме обичат и ценят, и ми се усмихват днес... а утре може и да не видя.

Толкова изгубено време в съжаления какво е било и какво би трябвало да бъде сега... А истината е, че всичко е точно такова, каквото трябва да бъде в този момент. Несъмнено, това ни се струва нелепо, имайки предвид на колко от нас не им е хубаво в момента... Но това не значи, че бихме могли да бъдем по-добре, ако можехме да се върнем назад или ако знаехме какво ще стане утре с нас.

Лично аз се изморих. Дявол да го вземе, така се изморих да кроя планове, да се притеснявам дали не съм направила или казала нещо не както трябва, да копнея по отминали дни, в които дори не съм била щастлива. Така се изморих...

Животът трябва да се живее, а не да си спомняме, че някога сме го живели или да плануваме, че някога ще го живеем.