Това е откъс от новата книга, която подготвям, с работно заглавие „Смолница – между два рода”

Аз съм пра-пра-внучка на опълченеца Зиновий  (Желю) Дерменджиев, който е дядо на майката на баща ми, а Гечо Дерменджията е негов баща. Родом е от с. Бургуджии (дн. с. Горно Александрово), Сливенско. През 1830 г., след поредната руско-турска война, се изселва с над 80 семейства от селото в Бесарабия, където основават село със същото име Бургуджий (днес с. Виноградовка, Одеска област, Арцизки район).

Останалите герои от откъса Иван Селимински, Вълчан войвода и Кьор Мустафа паша са исторически личности от онова време.

СЕЛО НА ЮГ ОТ БАЛКАНА

Най-напред откъм Трапокловския път се появи гъст сивобял думан[1], който много бързо се затъркаля към селото. Но още нестигнал до първите къщи, облакът възви нагоре, по пътя към водениците. Скоро конникът, защото този прахоляк беше вдигнат точно от него, стигна гората и се спря. Пътят тук се чаталеше и той се замисли по кой път да хване. Ослуша се и като чу гърмела на воденични колела, тръгна край шубраците досами гората. Конят, охранен, вран-чер ат, пристъпяше сигурно – от едната му страна беше каваклията[2], но от другата имаше израсла висока, остра, черно-зелена трева. Не беше трудно за човек да се досети, че това  е азмак[3] - като нищо може да потънеш, ако изгубиш дирята, оставена от колелетата на волските талиги.

На стотина крачки нататък мочурлякът свърши, после пътят се плъзна надолу и не след дълго се видя покрива на някаква постройка. Отпърво ездачът помисли, че е мелницата, но като видя егреците с овцете и козите, реши, че това е бачия[4]. Няколко овце бяха излезли навънка и чобанинът, дребен, гологлав бербат[5] турчин, облечен с мръсна омачкана ленена риза и с овехтели шаячни потури и изпокъсани цървули, обути на бос крак, ги гонеше с гегата си, като от време на време повдигаше омърхолявяната си чалма и гълчеше по турски на висок глас. Голямо, черно, рунтаво псе му помагаше, като с тежък лай завръщаше заблудения добитък. Като видя конника, то се спусна, като лаеше още по-ожесточено, но спокойствието на коня го обезкуражи – все така яростно лаеше по тях, но не смееше да приближи към новодошлите.

- Колай геле, чорбаджилар! – поздрави високо конникът, без да слезе от животното и като гледаше към кучето, добави:

 –  Бре, чок джанабет кьопек[6], а?

Турчинът се спря, мръсното му, отдавна небръснато лице потъмня още повече. Без да погледне новодошлия, той повика кучето, което застана кротко до него и отговори по български:

- Ако идваш с добро, добре си дошъл.

- Тръгнал съм да диря воденицата на Гечо Дерменджията.

Чак сега турчинът повдигна чалмата си и го погледна. Пред него, върху гарваново-черния, изпотен от лудата кушия жребец, седеше млад, 20-25 годишен мъж, облечен по градската мода, голобрад и с поглед, който показваше голямото напрежение, което го бе обхванало. Затова овчарят реши да не продължава приказката с него, а безмълвно посочи пътя зад себе си. После дълго гледа след препускащия вече нататък кон и като измърмори нещо като „чок джесарет, бря!”[7], продължи да завръща отлъчилия се добитък.

*     *     *

Няколкото мъже, насядали на припек пред домузлука[8] на Гечовата воденица, оживено разговаряха за последните военни събития, вестите за които достигаха твърде бързо по тия места.

- Виж го, московеца. Гърчолята се разбунтуваха и той скочи.

- Хитри са тия гърчоля, ей. Не само Русия, но и ингилизите, че и франците са с тях.

- А бе цяла Европа е готова да се бие за тях.

- Само нас няма кой да ни спаси.

- Няма, я! Защото сме хрисими и си траем.

Конският тропот по каменистия път откъм бачията ги накара да млъкнат. Малко след това иззад завоя се зададе и самият конник, който спря пред гледащите го с любопитство селяни. Без да слиза от животното, младият мъж съвсем приближи до хората и се обърна към тях:

- Търся Гечо, Гечо Дерменджията!

Мъжете се спогледаха за миг, после един от тях, с няколко години над възрастта на конника, вдигна глава:

- За какво съм ти затрябвал?

Чак сега новодошлият скочи чевръсто от коня и хората можеха да го разгледат по-добре: Беше облечен с опнати по градски потури от тъмносин карнобашки шаяк, силно набрани около чатала и с много гайтани по джобовете. Крачолите им бяха втъкнати в бели калцуни, опасани с широки тъмновишневи навуща. Нагоре, върху бялата си копринена антерия беше облякъл салтамарка от черна чоха, богато украсена с червена и лилава копривщенска везба, а кюркът му беше накатан отзад на самара на коня. Но най-голямо впечатление правеха черните му цариградски кондури. Те бяха тежки капаклии обувки, ковани с габъри и налчета и с дебела подметка от естествен гьон.  

Младежът свали черния си калпак и се приближи до мъжа:

- Искам да говоря нещо с тебе!

- Е, казвай, де.

- Нещо ще ти кажа, но само твоите уши трябва да го чуят.

- Казвай, казвай! Аз нямам гизли-капълъ[9] от никого.

На младия мъж не му харесаха тези думи. Затова, без да каже вече нищо, хвана калтърмата[10] на коня, готов да си тръгне, без да обели лаф. Дерменджията разбра, че той наистина ще си тръгне, затова приближи до него, хвана го за лакътя и му рече:

- Действително, всички тук са аркадаши, но щом си решил – и отдалечавайки го от останалите, продължи – казвай що има.

Момъкът тръгна с него, без да изпуска поводите и когато реши, че е достатъчно на далече, за да не го чуят, каза глухо:

- Ида от Сливена. Изпраща ме Иван, Иван Селиминеца. Каза, че се познавате.

Като чу това име, бениза на Дерменджията се смени. Лицето му просветна, а очите заблестяха издайнически:

- Думай бързо, какъв хабер имам от него?

Младият мъж не бързаше да задоволи любопитството му. Загледа се нехайно към няколкото разпрегнати волове, които кротко пасяха буйната зелена трева пред воденицата и едва доловимо се усмихваше. Когато реши, че е измъчил достатъчно събеседника си, младежът още по-тихо продължи:

- Селиминецът ме изпроводи да ти кажа, че московецът пак е ударил турчилята при Дунава.

При тези думи Гечо подскочи, после свали калпака си и бурно го зафитирчи нагоре.

- Брех, неговата кожа! Значи, започва се!

- Чакай, чакай! Той още нещо ми поръча. Сега те са двамата с бай Вълчан и кроят едни работи.

Двамата млади мъже дълго разговаряха. После си стиснаха ръцете и младежът яхна коня си, след което препусна обратно по пътя за Трапоклово.

Дерменджията дълго гледаше след конника и тежки мисли набраздиха високото му чело.

С Иван Селимински се познаваха от няколко години. Беше идвал на воденицата му с някакъв свой близък, аркадаш от Сонгурлар. Няколко деня след това Селиминецът дойде сам да го посвети като знатен българин в народни дела.

Не чакаше втора покана младият мелничар. Разпореди се на помощниците си да натоварят на новата шарена каруца десетина ютени чувала с бяло пшеничено брашно, което да продаде из чаршията, и като впрегна най-наперените си коне, замина за Сливен.

Влезе в града малко след пладне. Реши да мине най-напред през чаршията. Бързо намери Ставрос, търговеца на брашно. Ставрос беше родом от  Юренджик[11], с него Дерменджията се беше запознал на панаира в Узунджа, където му беше продал девет каруци с брашно. Пожар в селото принудил търговеца да се изсели в Сливен, където бързо закупил дюкян в Чаршията и сега беше най-известният търговец на брашно в целия санджак, дори велибашията го почиташе и го канеше на всички велийски мохабети, които той често правеше в Едрине. Даже из Чаршията се говореше, че май лично велията се разпоредил на сливенския мютесариф[12] да го уреди на баш място из търговската улица. След алъш-вериша Гечо остави каруцата в близкия хан и бързо се запъти към къщата на Иван Селимински. Ханджията си знаеше работата; разпрегна конете, зачули ги с новите конопени чулове, които бе закупил есента на Узунджовския панаир и които употребяваше само при много скъпи гости, и даде на уморените животни по торба овес.

Селиминецът посрещна Гечо още на пруста. Беше долу-горе на възрастта на своя гост, малко по-висок, с коса и мустаци, подстригани по градската мода.

Двамата влязоха в голямата одая и домакинът извади бърдука от китайски порцелан, останал от баща му, който беше пътувал по свои търговски работи чак до Самарканд. Наля в малки дълбоки медни саханчета жълта карнобашка ракия и постави на малката софричка панерче със сушени мушмули.

*     *     *

Час по-късно, позачервен не толкова от изпитата ракия, колкото от възбудата от това, което бяха говорили и за което се бяха разбрали, Гечо Дерменджията напусна дома на Селиминеца и се запъти към хана. Като отказа любезната покана на ханджията да похапне, преди да тръгне, той набързо впрегна каруцата и преди да стъмни беше вече на воденицата.

*     *     *

Иван Селиминецът знаеше от самия Вълчан войвода, че преди години се е криел във воденицата на Гечо, затова като на доверен човек разкри на младия воденичар, че е основал една тайна организация, която е нарекъл „Братство”. Тя била подобна на гръчката Фелики етерия[13], която от няколко години мъти водата на турците из Гръчко. В заверата Селиминецът е поканил да участват някои от най-известните и родолюбиви еснафи от целия Сливенски санджак. Целта била да се подготвят и българите за освобождение от вековния поробител. Трябвало да се събират пари за оръжие, да се правят тайни скривалища за неговото съхраняване, които трябвало да бъдат извън Сливен, разпръснати по тайни места по селата и колибите на санджака. Лично Вълчан войвода, малко преди Дерменджията да дойде, бил при него и дал дума да помогне с пари и злато от несметните си богатства. Започващата война на московеца с турчулята обаче налагало да се избърза. Затова Гечо беше обещал на Селиминеца да направи скривалище във воденицата. Ползваше се с добро име сред властта, сливенският мютесариф го имаше за сакъ-дост[14] и нямаше да буди подозрение. Ядосваше се Гечо, че за малко се разминал с войводата. Не беше го виждал от времето, когато пристигна и се скри във воденицата, гонен от капсъзите на Кьор Мустафа паша.

Дали щеше да го познае войводата, какво ли щяха да си спомнят двамата след толкоз години?