Дърветата бяха загубили одеждите си. Сега клоните им се протягаха като черни пипала към небето. Над селото се спусна мрак. Небето побеля. Светът притихна. Скоро затанцуваха първите снежинки. Тъмните покриви бавно се покриваха с бяла пелена. 
В селото пушеха само няколко комина. Останалите къщи бяха мъртвешки тихи. Дворовете им, някога пълни с живот, сега тънеха в разруха. Лятото бурени пълзяха и задушаваха малкото останали цветя. Само една упорита червена роза тъжно надничаше до падналия каменен зид на оградата. Снегът покри земята. Заличи тъгата и затрупа разрушения човешки живот.
Баба Мими бе седнала до прозореца в малката си кухня. В старата, каменна камина в ъгъла гореше едно голямо дърво. Отблясъците на игривите пламъчета се гонеха по стената. На белият скрин, пожълтял от времето стоеше малък, стар телевизор. До масата имаше легло с пружина, постлано със стари одеяла. Бялата стена бе станала сивкава. На нея, точно над леглото бе закачен гоблен със сърничка и малкото ѝ насред борова гора.
Баба Мими тъжно гледаше любимите си рози под прозореца. Стеблата им бавно се покриваха със сняг. Самотата бе неин най- добър приятел. Понякога говореше на малкото, рижо коте, което кротко спеше пред печката. То стана неин приятел и спътник- единствен другар в безрадостните ѝ дни. Често му разказваше за времето, когато селото бе пълно с живот. Спомняше си младостта, когато дойде в тази къща. Влюбена, млада и наивна, тя вярваше във вечното щастие. Макар и бедни, те бяха щастливи. Къщата им кънтеше от весел смях. Бе изпълнена с живот. 
Тогава се родиха децата им - две красиви, русокоси момчета с жадни, питащи очи. Сърцето ѝ се изпълни с любов към тях. Лятото ходеха на нивата и беряха тютюн. Децата тичаха по хълма волни като лястовичките, които пристигаха всяка пролет. Те пееха песни, смееха се и работата им спореше. Така неусетно дните минаваха, докато един ден баба Мими не остана сама. Децата ѝ заминаха в столицата да учат, а съпругът ѝ почина. Сърцето ѝ започна да изстива. Тя загуби усмивката си. Децата се обаждаха все по- рядко, а къщите една по една започнаха да угасват. Селото опустя. Останаха само няколко самотни стари хора, които все още поддържаха спомена за отминалото време жив. Рядко се събираха и всеки живееше в своя собствен тьжен свят.
С усмивка си спомняше отминалите дни, когато се събираха на селският мегдан. Любимото ѝ време от годината беше зимата. Обичаше коледните празници, когато децата обикаляха от къща на къща и пожелаваха здраве и берекет. Сега, звънецът ѝ беше тъжно замлъкнал. Отдавна никой не прекрачваше прага ѝ. Всички имаха собствен живот.
В този миг звънецът иззвъня. Баба Мими се огледа страхливо. Кой ли идваше в този късен час. Взе бастунчето си и закуцука бавно към вратата. През стъклото видя висок мъж с кестенява коса да стои на прага ѝ. До него стоеше жена с черна коса. Студът бе зачервил бузите на малкото, русокосо момче, което весело подскачаше до родителите си. Сърцето на старата жена подскочи от радост. Тя отвори вратата на къщата, която изстена уморено. Прегърна мъжът пред нея и прошепна в ухото му:
- Добре дошъл, сине!
- Добре заварил, майко! - отвърна весело той.
Душата на старата жена се сгря. Домът ѝ се изпълни с живот. Поне за малко, тя отново бе щастлива.