Глава втора- Станоз

Днес,   за обяд  баба Сара беше сготвила любимата ни супа. Само тя умееше така вкусно да я сготви. Не че беше нещо необикновено, но имаше една малка подробност която я правеше изключителна.  Пилешки или агнешки бульон с ориз и застройка с кисело мляко.  Лека запръжка  с  краве масло и джоджен, и супата беше готова. Но.... тайната на  тази вкусотия беше в  необикновено вкусните крутони.  Баба Сара приготовляваше тесто от  2-3 супени лъжици брашно, малко вода и щипка сол. Разточваше тестото дебело, нарезваше го на  малки квадратчета, които пържеше в зехтин. Те се издуваха като балончета и ставаха необикновено вкусни и хрупкави. Наричаш  ги  “кътърки”,  а супата “кътър чорба”.  Ама вкусотия!!!! Мммммммм.

  Хапнахме по две порции, а злоядият ми братовчед даже три. Естествено имаше и бой за “кътърки”, макар че Меци беше направила двойна доза от тях.

 Ние се настанихме на миндера и зачакахме продължението на приказката.

Тя седна насреща ни леко поклащайки глава, имаше  тикове, и започна да разказва.

“ Понеделник още от сутринта, на площада пред конака се трупаше народ. Към 11 часа дойдоха големците на града, за които бяха сложени грубо сковани дървени пейки.  С тях  седнаха  свещениците Дер Хорен и  Дер Шмавон от малката черква. По- късно към тях щеше да се присъедини и пастора.  Тук беше и младият учител Каприел. Той беше ерген и хубавец и не малко моми въздишаха тайно по него. След трите реда пейки, прави стояха занаятчиите и  другите от еснафа на града. На задните редици  бяха ратаи, овчари и козари. Естествено жени тук нямаше. Само малки момиченца дошли с бащите или братята си. Но тях никой не ги броеше за жени. Мъжете носеха фесове на главите си и бяха обути в потури и запасани с широки червени или черни пояси.  Домашно тъкани кенарени ризи с широки ръкави под елека им придаваха  стегнат вид. Почти нямаше мъж без мустаци.  По- заможните имаха на гърдите си златни кордони с часовник мушнат в малкото джобче на елека.  Беше се запролетило рано та вече беше много топло, и някои си бяха вързали бяли кърпи на главите докато чакаха  под палещите лъчи на слънцето пристигането на новия мюдюр Ибрахим Шах.

Към обяд откъм реката се вдигна облак прах и мъже на коне затупуркаха по калдъръма с който беше покрит мостът. 

-Иде, иде,-  се развикаха децата и се затичаха към моста да посрещнат първи новия управител.

Мюдюринът и помощниците му бяха на коне, а зад  тях бавно се привдижваше файтон, в който пътуваше семейството на Ибрахим ага.

 Конниците спряха пред конака, а файтона продължи и влезе  в двора  на конака през задната врата.

Скрити зад завесите на прозорците, жените се трупаха за да видят новия мюдюрин. Много от тях бяха разочаровани при вида на този не особено млад и пълен турчин, с голям клюнест нос и рунтави вежди надвесили  се като черни облаци над малките му очи.  Лицето му беше плувнало в пот от  горещината и дългата езда.  До него, но крачка зад коня на Ибрахим бей, яздеше млад мъж с красиво лице и стойка на  военен. Мургавото му лице беше украсено с голями черни очи и тънки мустачки, които в краищата си гледаха леко надолу. От цялата му фигура лъхаше мъжественост и  самоувереност. Името му беше Рашид бей и щеше да изпълнява службата на помощник мюдюрин и командир на заптиетата в града. 

В Станоз не ставаха никакви произшествия и десетината заптиета водеха спокоен живот, дежуреха в конака, а през свободното време обработваха лозето или зеленчуковата градина. Някои отглеждаха и по няколко ангорски кози, заради козината им.

Ибрахим Шах ага още не беше слязъл от коня,  а  първенците  на града, начело с Гирагос Кабзамалян  вече бяха застанали пред коня на новия мюдюрин за да му пожелаят “добре дошъл”. Докато Рашид бей гледаше от високо  първенците на града, един от свитата на мюдюрина скочи пъргаво от коня си и се затича да помогне на новия управител. Първи се приближи до него Гирагос ефенди, посегна да му целуне ръка, но Ибрахим  ага я отдръпна, давайки знак, че това не е необходимо. След като се ръкува с първенците и тримата духовници, той покани първенците да дойдат в  конака след вечерната молитва. Обърна се и  с клатещата си походка тръгна към конака. Цялата свита го последва водейки конете  за поводите.  Рашид бей беше единственият който не слезе от черния жребец. С погледа си опипваше хората дошли да ги посрещнат, и често хвърляше поглед към околните къщи, зад чиито прозорци предугаждаше любопитните погледи на местните жени.

Пристигането на новият управител беше голямо събитие и целият град се вълнуваше.  Хората чувстваха, че нещата се променят след идването на власт на “младотурците”. Мнозина считаха, че за арменците ще настъпят по-добри времена.  Раните от кланетата през 1895-96 все още бяха живи. Не случайно султан Абдул Хамид беше наречен “кървавият султан”. Въпреки, че родната му майка беше арменка, Абдул Хамид беше се показал много жесток към нашия народ.”

Тук, Сара “медзмайриг” въздъхна дълбоко и спря да говори. Навярно си беше спомнила за жертвите които беше дало семейството й през 96 година. Баща й и двама от братята й бяха отведени към вътрешността на Анадола и повече никой не чу за тях. След кратка пауза и няколко дълбоки въздишки баба Сара продължи.

“ Мало и голямо очакваше първенците да отидат в конака след вечерната молитва и да донесат новини. Имаше и хора, които се страхуваха от бъдещето. Но такива бяха малцина, нали арменците  бяха помогнали на младотурската партия да свали султана и да вземе властта. Беше напълно нормално да се дадат повече права на  тези “братя по оръжие”. 

Новината която донесоха първенците от конака не беше много хубава. Повечето мъже роптаеха срещу тази неочаквана забрана да се ловува в планината.  Било временно за да се размножи дивеча и пак щели да разрешат.  

На следващият ден глашатаят прикани всички мъже да предадат пушките си в конака. Било за доброто на семействата, за да не стават неприятни инциденти  ако деца решат да си играят с пушките у дома. След отмяната на забраната, пушките отново щели да се върнат на собствениците.

Лично Рашид бей с помощта на две заптиета приемаха  ловните пушки, правеха списък  на собствениците и кой какво е предал.  На третия ден след пристигането на мюдюра, в града пристигнаха още 15 заптиета.  Всяка сутрин Рашид бей ги обучаваше на голямата поляна край реката, където обикновено момчетата играеха на челик, а  вечер заптиетата се разхождаха из града по двойки.”

“ Майка ми имаше братовчед на име Рапаел. Той беше воденичар и след изчезването на баща ми и  братята ми, помагаше на  майка ми да отгледа мен и двете ми малки братчета,  Даи (чичо) Рапаел беше суров, но добър човек. Редко се усмихваше, а и гласът му се чуваше още по-редко. Воденицата  му, която беше  на  края на града работеше ден и нощ, защото беше единствена в  “йергира”,  а и хората от  околните села ползваха услугите й.  Водата от реката беше отбита с дървени корита и  по тесен улей  тя се спускаше надолу с огромна сила.  Водата  въртеше воденичните камъни между които, добре изпеченото от жаркото анадолско слънце жито се превръщаше в брашно. Майстор беше чичо Рапаел,  добре  си познаваше занаята, та хората му прощаваха чепатия характер и  вечно намусената  физиономия.  Човек като видеше  сбърчените му вежди, по добре да отложеше за друг път меленето на житото си. Семейството му живееше в голяма двукатна къща досами нашата. Леля Мариям беше тиха женица, добра християнка и много добра къщовница. Трябва да е била и много търпелива, за да понася тежкия характер на мъжа си.  Откакто се бяха оженили, за по-малко от 15 години,  леля Мариям беше родила осем сина, и погребала трима от тях,  за по-малко от 5 години. Останалите пет момчета растяха здрави и силни, сякаш взели силата и на починалите рано братчета.  Първите трима- Крикор на 14, Гъхмес на 11 и Кеворк на 8 години, ходеха на училище и бяха сред първите по успех.

Като набожна християнка, Мариям  беше кръстила синовете си тайно в православната вяра. Чичо Рапаел  както и целият му род бяха  фанатични протестанти, някои от които се бяха отказали от всички съблазни на света и спазваха строго каноните на протестанството.

Въпреки слуховете за големи промени в управлението на страната, при нас не се чувстваше нищо ново.  Нов мюдир, 10-ина 15 заптиета повече, не бяха променили живота  в “йергира”. Само погледите на Рашид бей към младите арменки предизвикваха тревога у родителите и любопитство в самите моми, но след седмица две, хората свикнаха и с това, и престанаха да му обръщат внимание. Живота в града продължаваше  спокоен и скучен.

Глава втора- Родосто 

Близостта на Истанбул влияеше на живота в малкото китно градче. Доста хора се обличаха “алафранга” т.е по европейски.  Заможните семейства пазаруваха дрехи и мебели в столицата. Мъжете ходеха с тесни карирани панталони и сюртюци в тон, на главите си носеха кръгли шапки наречени гарсонетки, а на краката си остри чепици над които надяваха гети. Жените ходеха с дълги рокли, пристегнати в корсажи и широкополи сламени шапки върху които се мъдреха плодове, зеленчуци и разни пъстроцветни пернати. Зевзеците на града им се подиграваха, имитираха префърцунените им маниери и походки, но тук в Родосто  влиянието  на Европа се чувстваше все повече. Но това беше много малка част от населението на града.

1915 година  настъпи тревожна и непредвидима.   След Балканската война,  турците се бяха настроили против християнското  население на града. Не можеха да им простят възторженото посрещане което арменци и гърци бяха устроили на победоносната българска армия, която на 23 Октомври 1912 г. бе завзела града.  Самият  български цар Фердинанд беше посетил Родосто и не беше скрил желанието си да превърне града в преуспяващо  българско пристанище на Мраморно море.  Първенците на арменското население, начело с д-р Паравазян  и Вартан Тепеликян, облечени в фрак и  с цилиндър на главата, бяха посрещнали българския цар  като победител.  Но за съжаление радоста на арменци и гърци не трая дълго. На 1-ви юли 1913 година турски башибозуци  отново завзеха Родосто и  дни наред безчинстваха из християнските махали. Всички се бяха снишили в очакване на помощ, но такава не идваше от никъде.

В ковачницата на майстор Марук се чуваше тежкото дишане на ковашкия мех, наковалнята звънтеше като медна камбанка, а чуковете придаваха на  метала исканата форма. 

Марук  остави чукчето на наковалнята и свали кожената престилка, докато помощникът Али прибираше всички инструменти  разхвърляни около наковалнята. Гладилки, чукове и пробои отиваха на определените си места по клинците забити в кирпичената стена на старата ковачница.

Пот се лееше от челата на двамата. 

-Изморини тази котва, Али, ще трябва да му вземен двойно на Ставрос, - каза на шега майсторът, макар че гласът му никак не звучеше весело.  През последните   няколко години беше преживял тежки моменти. Марук и Аница бяха погребали голямият син Артин и дъщерята Евангюл. Отнесе ги дифтерита. Или  “лошо гърло” както му казваха по тия места. Въпреки усилията на младия доктор Папазян децата си отидоха едно след друго. Остана само малкият Арам. През 1908 се роди малката Ева. Беше красиво слабичко бебе с голями сини  като метличина очи. Никой в рода нямаше такива очи. Ева беше наследила бялата кожа  и красотата на майка си, но косите й бяха черни като на баща й и на брата Арам.

     Марук отиде до задния двор където беше кладенеца, съблече ризата мокра от пот, извади кофа студена вода, взе  сапуна и се изми като всеки ден след приключване на работата.  Допира със студената вода го освежаваше и умората се чувстваше по-малко. Докато триеше с пешкира мускулестото си тяло, си спомни за първите години, когато баща му  беше  започнал да го учи на този занаят.  Бяха изминали 46 години от първият му работен ден. Колко много събития, весели и тъжни,  се бяха  случили през тези години. На лицето на Марук се изписа щастлива усмивка, беше си спомнил за първата среща с Аница.  Млада 18 годишна красавица, поруменяла от часовете прекарани в хамама  с  жените от семейството. Тя  го беше поразила от момента в който беше зърнал големите кадифени  очи с цвят на пресно печено кафе. Бялата кожа  и изтънченият овал на лицето, които  излъчваха спокойствие и благ характер.  Тя беше хвърлила бегъл поглед към този зрял мъж, който се беше заковал на мястото си и не сваляше очи от нея.  Не беше прието, и никак не беше прилично мъж да гледа жена с такъв втренчен поглед насред  улицата.  Но Марук стоеше като вкаменен под  огромният чинар, който хвърляше сянката си над старата чаршия, и не  можеше да свали погледа си от красотата на това младо момиче. Той беше 27 годишен, известен майстор ковач не само в Родосто, но и в околните села и градове.  Славата  на “уста Марук” беше стигнала чак до Истанбул, откъдето идваха мущерии, които му възлагаха големи и сложни поръчки.

Още на следващият ден Марук помоли майка си да проучи коя е тази мома.  Когато я срещна, тя беше придружавана от жените на семейство Бенлиян, известна богаташка фамилия в града, живееща в голяма къща на Дениз джаддеси( крайбрежния булевард).  Това улесняваше задачата на Евангюл ханъм, която искаше час по-скоро  да задоми сина си и да се радва на внуци. Още повече, че за пръв път Марук  проявяваше интерес към момиче. Когато майка му му натякваше, че е време да помисли за жена и семейство,  Марук махаше с ръка и с усмивка  казваше: “Рано ми е майко, още съм малък”, пък и ти си много млада да ставаш баба”. И така отбиваше всички разговори за  годежи и женитби. А сега сам проявяваше желание, нещо се беше случило. Майчиното сърце не можеше да греши, и Евангюл ханъм се зае сериозно с проучването на красивата мома.

Аница беше  останала кръгло сираче едва девет годишна. Родителите й бяха починали от “испанския грип” който  навремето беше  взел много жертви. Нямаше нито братя,  нито сестри. Леля Персапе, сестра на майка й,  беше омъжена за богат търговец,  и с  многолюдното си семейство живеха  в голяма къща  на крайбрежния булевард. Персапе ханъм имаше трима синове и две  дъщери. Ехисапет  беше най-малкото дете на семейството,  беше само на две годинки когато Аница заживя със семейството на леля си. Тя се грижеше за малката си братовчедка, хранеше я, разхождаше на чист въздух в градината зад къщата, играеше с нея и детето обикна Аница като родна сестра. А братята Артин, Парсех и Йервант си имаха още една сестричка в лицето на красивата Аница. 

Семейство Бенлиян беше знатно и уважавано семейство в града. Имаха многобройна  прислуга в къщата и много ратаи, коняри  и работници в чифлика.  Лозята им бяха на най-слънчевите хълмове, близо до града.  Малка кокетна къщичка сред лозята, приютяваше през летните месеци децата на семейство Бенлиян. Аница  беше станала част от семейството, но със своята скромност тя никога не забравяше, че беше сираче прибрано от семейството на леля си, въпреки че никой  нито намекваше, нито показваше  с каквото и да било, истинското положение на Аница. 

Когато  я поискаха за жена на Марук, роднините й изтъкнаха две условия. Аница нямаше никаква зестра и  чеизът й беше скромен. Но най-важното за семейство Бенлиян  беше, зетят да  се облича “алафранга”, да хвърли потурите, феса  и салтамарката.  Марук, винаги спокоен и разсъдлив кипеше от яд. Някой се осмеляваше да му поставя условия, и да му нарежда как да се облича! “Забрави за тази мома”-, каза  спокойно Марук на майка си, и  повече не спомена името й. “Ако ще я женят за дрехи, значи не е жена за мен”,- отсече майстор Марук. Той не знаеше, че това беше прищевка на роднините й, за която Аница нямаше и понятие.

През един  слънчев есенен след обяд на 1888 година, на вратата на семейство Казанджиян се почука. Евангюл ханъм беше сама в къщи, слезе долу  и погледна през дупката на вратата, беше съседка от махалата. Евангюл отвори вратата и посрещна  неочакваната гостенка.

-Добре дощла Нурица ханъм,  заповядай влез. – и я поведе към асмалъха в двора, където след обед беше приятно и прохладно.  Сега ще сложа кафето, как го пиеш сладко или шербетлия? И Евангюл се усмихна. 

-Шербетлия да е, Евангюл ханъм, нека си подладим устата, та и думите да излизат сладки,- каза гостенката намигайки съзаклятнически.

Двата филджана ароматно кафе бяха на малката масичка под асмата и двете жени  мълчаливо  се усмихваха една на друга, в очакване другата да подхване разговора. 

-Заповядай, кафето е пресно смляно и е много хубаво. Синът ми го купил вчера от бакалницата на Нубар, пресна стока.

Нурица ханъм  се усмихна протегна ръка и взе филджана в дясната си ръка, а чинийката държеше в лявата.

-Няма ли да попиташ какво ме носи при теб, Евангюл?

- Какво да питам Нурица, като си дошла, значи сама ще кажеш повода за визитата си. Казвай да видиме, дано носиш хубави новини, хаирлия да е,- спокойно отговори домакинята отпивайки  от филджана няколко глътки горещо кафе.

- Ами нося ти добра вест, намерила съм хубава булка за сина ти,  красавица.

- Марук не иска да се жени, казва че бил млад още, не му било дошло още времето. Ама хайде кажи да видиме, коя е тази мома, от махалата ли е?

- Е като не иска да се жени, какво да ти казвам Евангюл, излишно е. Ще излезе като клюка,- хитруваше Нурица.

-Ама ти кажи пък аз мога и да го кандърдисам. Коя е момата, знам ли я?- все пак показа любопитството си  домакинята.

- Чувала си за нея, пък синът ти я харесал като я видял,- не издържа да издаде новината Нурица.

- Чакай, чакай, да не става въпрос за Аница, храненичето на Бенлиян? Ами че то тая работа свърши Нурица. Марук вече не я иска.- каза Евангюл,  и в гласът й се почувства малко разочарование, даже  тъга.

- Нося хубав хабер и синът ти ще е доволен. Бенлиянови са съгласни да я дадат без да поставят условия. Момичето е красиво и много добро. Кротка като агне и хубава като ангел. “Дюня гюзелли” ( световна красавица),- и по лицето на Нурица ханъм се разля самодоволна усмивка. Е няма зестра, ама пък е от добро семейство. Ще се сродите с лични хора.

- Че моят син да не е кой да е? Такъв майстор няма нито в Родосто, нито в околните градове. При него идват клиенти чак от Истанбул,- с нескривана гордост заяви Евангюл и вдигна филджана за да отпие от поизстиналото вече кафе, за да покаже на Нурица, че Марук, нейният единствен син е много уважавана личност.

-Така е Евангюл, така е, всички знаят какъв майстор е Марук, не случайно още 12 годишен му казваха “уста”, майстор е той, признат майстор и представителен мъж. Скоро го видях на чаршията пред кафенето на Хачик,-  Нурица побърза да успокои гостоприемната домакиня.

След размяна на няколко  банални приказки, Нурица си тръгна с заръка Евангюл да поговори със сина си. 

Марук се прибра от работа и седнаха да вечерят. Майка му нямаше търпение да му съобщи новината, но същевременно се безпокоеше за реакцията му. Горд беше Марук, макар и кротък като агне,   роднините на Аница  го бяха  засегнали с условията си, а сега отстъпваха. Как щеше да приеме тази новина Марук? Майчиното чувство не можеше да я излъже. Той я беше обикнал от пръв поглед.