Щастието

Пролетта  бавно  се спускаше по  билото на белоснежната планина. Повдигаше кокетно  снежната завивка  и  пръскаше топлият си дъх. Стоплена, земята разкопчаваше пазвата си  и бели кокичета като  сълзи, изплакани тихо от слънцето, надигаха главички. В белите  камбанки  беше събрана цялата им душа и неразлистената им обич. До тях, като  свещички  негаснещи от  вятъра, гордо  поглеждаха  минзухарите, а малко по-надолу,  скрити в диплите на зеленото покривало,  надничаха нежните теменужки, толкова срамежливи, че не смееха да  повдигнат главичките си. Слънцето, излегнато на едно пухкаво облаче, сънено показваше  своето носле и  се усмихваше.Денят обещаваше да е хубав!
  Една  весела  калинка  си проправяше път между  стволчетата на  тревата  и  тихо миеше личицето си с капчиците роса, която  падаше от листенцата на цветята. Над нея, събрала цветовете на дъгата, прелетя  пеперуда и я попита:
  - Хей, сестрице, накъде толкова рано?
  - Отивам да търся  четирилистна детелина - отговори калинката - защото разбрах, че тя ще ме направи  щастлива
   - Успех - каза  пеперудата и  наслаждавайки се на слънцето, отлетя.
  Продължи  калинката пътя си, а край нея звънеше песента на чучулигите и ромола на потока, който се събуждаше под  ледената си покривка. Огледа се калинката, потърси брод за да премине на отсрещния бряг и като не  видя такъв, се качи на едно листо, което плуваше в потока.  Листото се завъртя, подскочи  и пое успокоено между двата бряга. Търкаше очички калинката и се взираше  в храстите наоколо, чудеше се  къде ли се крият четирилистните детелини?  Тя беше чула от по-възрастните да казват, че  детелините  са много скромни и  не обичат да се набиват на очи, затова  се взираше  и гледаше внимателно. Листото, подобно на ладийка, я носеше  по течението  и я караше да се чувства опиянена от  това движение... Докато си мислеше дали една  четирилистна детелина ще е достатъчна за да бъде щастлива, малката калинка дочу плач.  Плачът идваше от  единия бряг.  Тя  наостри крилца  и  очичките и затърсиха източника.  Листото се  спускаше  по течението и я водеше точно към този бряг, откъдето осезаемо се  чуваше хлипането.  С премрежени от слънцето очи, тя видя силуетите на деца. Едното  плачеше, а другото се суетеше около него. Водена от  детското си любопитство,  калинката  разпери крилца и полетя от листото - ладийка.  Изведнъж всичко около нея се завъртя, крилцата и се огънаха  и загубиха твърдостта си, крачетата  търсеха опора, но такава нямаше... Калинката се изплаши  и в този миг в ушите и прозвуча разговора с  онази чайка, която  и разкри  тайната на летенето - "вярата, вярата, че можеш да полетиш".  Напрегна   сили тогава, измъкна се от лапите на уплахата  и полетя, за да се озове  в ръчичката на плачещото дете. Като видя калинката,  то разтърка  стичащите се сълзи  и се усмихна, протегна разтворена  длан и каза  на другото дете:
  - Виж, калинка, тя ще ми донесе щастие! - и широка усмивка  се разля по личицето му.
 Тогава  малката калинка се почувства истински доволна и обичана. Тя разбра, че не е нужно да търси четирилистна детелина,  след като може и така да е щастлива - доставяйки радост и щастие на другите.