Имаше нещо в това момиче, което никой със сигурност не можеше да определи лошо ли беше, или добро. Тя беше като хамелеон, променяше нрава си, в зависимост от средата, която я заобикаляше. Дори и очите ù променяха блясъка си. Доста широк спектър от настроения можеше да различи в тях човек. От пълно безразличие и апатия, до буйна веселост и безумна страст. Хората, които във всеки един момент я заобикаляха, я променяха до неузнаваемост, в зависимост от собствения им характер и тя не можеше да контролира това, не можеше да контролира себе си. Ту  избухваше в дива ярост или в най-искрен, детски смях.

   Невена беше от разтуряно семейство. Такова клеймо бяха турили бабите от махалата на това чудато девойче, което всеки път ги гледаше със странна смесица от презрение и уважение, минавайки покрай пейката, където те се  събираха да поклюкарстват на воля. Ако престанеха да шушукат и да я сочат с пръст като чумава, можеше и да ги поздрави. Понякога и това се случваше и тогава очите ù придобиваха нежна мекота. Когато обаче Невена дочуваше, че пак говорят за семейството ù, в очите ù заблестяваха стоманени нотки на явна омраза. Тогава бабите не забравяха да направят кръстен знак и да забият поглед в земята, сякаш покрай тях минаваше Рогатият.

   Бащата на Невена обичаше да си пийва често и по много. Тогава и той ставаше неузнаваем. Или крещеше и псуваше като обезумял, чупейки всичко, което попадаше пред погледа му, докато преобръщаше къщата за скрит алкохол, или заспиваше кротко на дивана. Заради буйния си, пиянски нрав често пъти оставаше в къщи без работа. Това много усложняваше семейната атмосфера. От една страна за кратко преставаха сбиванията по кръчмите и разправиите с милицията, а от друга, семейният тормоз ставаше денонощен. Невена отдавна бе престанала да се пита защо майка ù е толкова отнесена и вяла и сякаш случващото се с мъжа ù не я засяга, като изключим синините по лицето и по тялото ù понякога. Винаги си мълчеше. Само за това Невена не преставаше да се пита често, а именно дали майка ù някога беше говорила въобще. Като малко дете често пъти с ужас си мислеше, че майка ù няма език.

   В редките дни, когато баща ù се връщаше трезвен, Невена успяваше да си научи уроците и да напише домашните си. Тогава в училище тя получаваше отлични оценки, но в онези дни на бащините алкохолни запои, беше немислимо да се учи. Освен да избяга от къщи, което се и случваше често. Но винаги се връщаше, дали от съжаление към майка си, а в много редки случаи и към баща си. Беше ù жал за него, независимо от всичко преживяно. Някога и той е бил дете, със своите мечти и желания, с наивните си очаквания за добро и сносен живот. Но май беше изтеглил късата клечка - и той, и майка ù, а сега и тя. В училище учителите я съжаляваха, децата ù се присмиваха и злобееха, когато получаваше слаби оценки, а Невена нехаеше. Беше умна и сама го знаеше. А колкото повече растеше, толкова по-красива ставаше, което допълнително озлобяваше съученичките ù, а караше съучениците ù да ù обръщат все по-голямо внимание. Но те не я вълнуваха, тъй като не можеха да ù осигурят средствата, от които тя се нуждаеше. Кой щеше да ù купува дрехи, храна, цигари. Тия сополанковци, дето чакаха на парите на родителите си ли?! Невена излизаше с доста по-големи мъже, които ù набавяха всичко необходимо. Нито веднъж в живота си не се запита дали е правилно това, или не. Че някой беше ли я питал дали иска да се ражда въобще и то точно в това семейство?! Правеше го без всякакви угризения и уговорки със себе си.

   Всичко това не оставаше скрито от погледа на даскал Ванчо, алчния и мазен учител по химия, който отдавна ù беше хвърлил око и само чакаше удобен случай, за да се възползва, независимо че много пъти беше отблъскван от Невена. Само това ù трябваше. И учител, и доносник на кмета, и женен, и с деца. Лайняна комбинация от най-долно качество. Че и мазен и дебел. Все ù отправяше най-безсрамни намеци, когато я видеше насаме, а колкото повече времето до завършването на средното наближаваше, толкова по-нетърпелив и нагъл ставаше той. Не се съобразяваше вече пред кого ù говори. Случваше се вече и пред съучениците ù, което я изкарваше извън релси.

   Един ден я издебна да се връща в класната стая, че беше забравила чадъра си, и мигом хлопна вратата зад нея. По лицето му се разля победоносна, мазна усмивка.

- Е, за едни може за други не, а?! С какво съм по-различен и аз имам пари, мога да те издържам дълго време. Колкото ти кажеш, а?! - изхили се даскала в шепата си и я погледна настойчиво.

 - Махни се от вратата, бе, мазна свиньо! - просъска Невена и се опита да го изблъска от вратата. Но как се отмества подобно туловище. Невена се вбеси, започна да крещи и да го удря с чадъра. В отчаяните си опити да се отскубне, тя изподра лицето му до кръв с ноктите си. В този момент вратата се отвори отвън и учудената физиономия на заместник-директорката застина в недоумение. Даскал Ванчо мигом се промени. От нападател се превърна в невинна жертва. С хълцане обясни как Невена му поискала пари, предлагайки му се, а той отказал, нали има семейство, положение, а тя може да му бъде и дете. Ако мъжът на зам. директорката неведнъж си беше патил от пиянския нрав на баща ù и ако тя не ги мразеше заради това, може би щеше да повярва на Невена, но тя беше предубедена и всичко беше представено на директора по начина, по който даскал Ванчо скалъпи мигновено.

   Учителският съвет безчувствено реши Невена да бъде изпратена в ТВУ. Така било по-добре за всички. Само уронвала престижа на училището, градчето, а и децата развращавала. А така щяла да бъде далеч и от нестабилната семейна среда. Лицемери! Жалки лицемери...

 - Ще ти го върна, копеле! Ще ти го върна някой ден! – просъска Невена в потното лице на даскал Ванчо, докато двама милиционери я водеха към колата, готова да я отведе към нищото. Даскалът  едва успяваше да прикрие облекчената си усмивка. Размина му се. На косъм.

   Никой не дойде да я изпрати. Бедната ù майка заплака за пръв път от толкова много години насам. Вкъщи, сама. Не издържаха нервите ù на всичко онова, което беше преживяла, отвори гърлото на всички шишенца с хапчета, които успя да намери из разхвърляната къща, и ги нагълта наведнъж.  Баща ù, мъртво пиян, беше заспал на масата в кръчмата, взела най-ценното му в живота, неговото семейство.

   Невена оцеля. Физически. Не пророни нито една сълза през целия престой. Стискаше зъби всеки ден, очаквайки деня за разплата. Онемя и тя. Като майка си. Само една едничка фраза заемаше ума ù ден и нощ и придаваше смисъл на осакатеното ù съществуване: ”Ще ми платиш!” Нямаше я вече онази богата палитра от настроения в очите ù. Само една омраза и жажда за отмъщение ù остана.

   Когато излезе от там, Невена вече се беше пропила. ”Крушата не пада по-далеч от дървото”, мъдро заключиха бабите на пейката и поклащаха главите си в хор, сякаш врачки, предрекли с точност същата съдба за Невена преди време. Само даскал Ванчо се криеше в дома си, разбрал за нейното връщане. Още  тогава нещо в неумолимия ù, жесток поглед му подсказваше, че тя съвсем не се шегува в заканата си. Криеше се зад стени, врати, завеси. Не дишаше дори. И още повече се потеше.

   Невена не изтрезняваше. Сега повече дори разбираше баща си. Пиенето те караше да забравиш всичко, но да помниш само заветната си цел и да я подклаждаш всяка вечер с пиянска омраза. Всеки ден едва дочакваше да се стъмне, за да спре с колата, която беше взела от някой си, на няколко преки от дома на даскала. И чакаше, и пиеше. Но той не излизаше.

   Един ден оттам излезе по-малкият му шестгодишен син, Запрян. Беше със сини, къси панталонки и шарена ризка. Подскачаше от едното си краче на другото, събирайки камъчета, за да цели врабците. Подсвирвайки си, все повече се отдалечаваше от дома си, давайки възможност на Съдбата да доизкусури пъкления си план. Със замъглени от обилното количество алкохол очи, Невена съзря в детето начин за много по-болезнена разплата с даскала. ”Ще ти го върна, копеле!” и натисна докрай педала на газта, право срещу нищо неподозиращото дете.

„Ще ми платиш, живот!”...