Щом въздъхне вятърът
Щом въздъхне вятърът, златните липови листа се откъсват и литват, и се въртят, и трептят…
После се въздигат нагоре и е синьо, и е небе,
и се смесва ореховата шума с кафеникавите листенца на акацията…
Следващата въздишка събира, сякаш в танц, под златните лъчи на слънцето, старите с новооткъснатите листа. Изведнъж шепотът свършва. Листата ги няма. Тихо е, толкова е тихо…
Чува се как вятърът си поема дъх и листата започват отново да шепнат, да шепнат, да шепнат… И са плътни скъсаните нишки на паяжините. И се увиват около синьото във въздуха. Вдишва ги, и ги издишва вятърът, и те трептят докато листата шепнат…
Да, знам думата, но все още е рано – светът е зелен. Зелен е като четирилистна детелина, която се крие в косите на лятото, за да я намери онзи, който я търси. Да, и утре ще е тук.
Да, детелината.
Думата? Скоро ще намерим и нея…
© Лина - Светлана Караколева All rights reserved.
Благодаря, Ади!
