Тя никога не се набива в очи и не прави шумни изблици, за да привлича вниманието към себе си. Тиха, скромна и добродетелна, винаги намира топли слова за поощрение на творците в този сайт, за да не губят те кураж и да не бъдат напускани от вдъхновението. Проследявайки нейното творчество, внезапно осъзнах, че то е проявление на висшия принцип за пестеливост на изразните средства с цел постигане максимална хармония на словото. Езикът й е безупречно прецизен, сякаш не се касае за поезия, а за математическа теорема. Следващото й стихотворение потвърждава казаното от мен:

Понякога

Понякога си мисля, че ми казваш

най-хубавите думи на света,

понякога сърцето ти е празно

и пусто, и без капка топлота.

Понякога с експлозия в очите

към мен протягаш трескава ръка,

понякога едва ли не ме питаш

защо съм тук дошла и докога.

Понякога гласът ти е далечен,

случаен, безсърдечен и студен,

понякога очаквам всяка вечер

да бъдеш за минута пак при мен.

Понякога ужасно се терзая –

не трябваше да бъда с теб добра…

Понякога…понякога не зная

как твоята любов да разбера!

Такава поезия е много трудна за писане, защото авторът буквално трябва да робува на стиха. Но такава е съдбата на истинския поет. Той не е господар, а е роб на словото, за да може предано да му служи. И в стихотворението "Прошка" изпъква ярко тази специфична поетика - на пръв поглед сякаш внимателно обмислена, а всъщност боговдъхновена:

Прошка

Аз помня всяка своя стъпка,

най-вече грешните встрани!

В душата - кръпка подир кръпка

от понатрупани вини.

Не съм предавала приятел,

предавали са ме, уви!

От всеки нов доброжелател

се пазя щом се появи!

Изгубих много да доказвам

кой бил е крив и кой е прав,

и чужди правила да спазвам,

и да преглъщам всеки гняв.

На грешниците се прощава

и благородно им простих!

Обидите им ще забравя

заключени във този стих!

Дано към мен не бъдат строги,

тъй както аз не бях със тях!

Сега остава и да мога

на себе си да си простя!

Смея да твърдя, че тук е органично вплетен библейски мотив в унисон с християнската доктрина да прощаваме дори на враговете си, защото да простим на ближните е лесно, но не е лесно да простим на враговете си. И точно в това е една от тайните на морала. Да се пише философска поезия е изкуство, защото този вид поезия носи риска да затънем в разсъдъчност, а разсъдъчността е враг на поезията. Следователно само онзи, който притежава високоразвит инстинкт за категорията мяра е способен да сътвори в този жанр нещо истински стойностно. И тук поетесата се изявява творчески в най-добрата възможна светлина. Това ясно личи от превъзходното й стихотворение "Животът като такъв":

Животът като такъв

Самотен остров сред морето…

Протяжно времето тече,

препъва се и тежко крета

и като спомен ме влече.

Неистово през зъби стискам

спасителната пъпна връв,

а пък животът без да иска

ме наранява чак до кръв.

Минават месеци, години,

минават хора и съдби,

а аз все чакам Той да мине

и да остане… може би!

Не е ли любовта заблуда,

носталгия, измамен плам,

внезапна буря или лудост

и страх да не останеш сам!

Но как мечтаеш да се случи,

към нея вечно търсиш брод -

Кралицата на бала скучен,

наречен с името живот!

Толкова много истини са казани тук по начин, който ги извисява до ранг на непреходни открития. Но само този, който облича в поезия тези истини-открития, той може да докосне бездната на сърцето.

    В "Посоката нагоре" поетесата под формата на лиричен монолог споделя с читателя най-дълбоко законспирираното свое аз. Пътят към Върха, към Райските селения, изведнъж, сякаш по повелята на зъл магьосник, се превръща в спускане към зъбата пропаст, към Адовите порти. Нима всеки един от нас не е изпитал нещо подобно, когато като Икар се зарее твърде нависоко. Кой е Големият илюзионист, лишаващ ни от последните надежди за сигурност, от нашите сакрални блянове? Защото само две суперсили са способни на подобно деяние. По тази причина, може би инстинктивно, не искаме да узнаем верния отговор.

Посоката нагоре

Пътеката ме води все нагоре

към Райските палати или Ада

и в мислите ми нещо ми говори -

недей да се предаваш и не падай!

Изкачвам се по стръмните усои

поредната си крепост да превзема!

И щом я победя и стане моя

към следващата искам да поема…

 Една след друга…мислиш, че е близо -

жадуваният връх във небесата…

И после осъзнаваш, че си слизал,

под теб е пропаст – страшна и зъбата!

Посоката е вярна, срокът - кратък!

И всеки е един самотен пътник

във пясъка оставил отпечатък…

А времето единствено е съдник!

     Тук искам да сторя дълбок поклон пред авторката на тези прекрасни поетични творби - госпожа Елка Тодорова.

     Макар и малка, тази поетична извадка ще ви даде възможност да почувствате дълбочината на творчеството й и силата на нейното вълнуващо перо. Нейната поезия ще пребъдва! За желаещите да се запознаят по-обстойно с творбите й оставям линка на нейния профил: https://otkrovenia.com/bg/profile/elka-3

     На добър час в истински стойностната поезия, Елка! Ще очакваме Вашите нови творби със затаен дъх!