Син
Огънят догаряше. Прибоят шумеше. Лежах върху все още топлия пясък и гледах звездите. Китарата замря. Мислите ми се лутаха. Утре ще отида при лилиите. Някога едва не се удавих.
Лилиите по Ропотамо. Захладня. Сложих дърво в огъня. Плажът е мой тази нощ. Луната целуваше морето. Водата ме мамеше. Бавно вървях. Почувствах ласката ù. Плувах на гръб. Слях се. Нямаше ме.
Детско гласче ме събуди. Слънцето ме ослепи. Към мен идваше зеленоока жена с гарваново черни коси. Не я познах. Лекар. Много пъти ме е спасявала от болките. Хлапето бе с очите на майка си. Усмивката му ми се стори позната. И погледа.
- Хей, ти тук ли си спал? Нямаш ли си хотелска стая?... Ще поиграеш ли с мен? - засмя се звънко, наклонило глава.
- Хей, как се казваш? - поизтърсих пясъка от дънките и му подадох ръка.
- Филип, можеш да ми казваш Фил....
Колко ли щеше да продължи разговорът, ако не беше майка му.
- Остави човека на мира, ела бързо тук. Дишай дълбоко!
Дишай дълбоко. Измъкнаха ме на брега, посинял. Чувах: дишай, дишай, не си отивай! Чуваш ли? - отпъдих спомена.
- Фил, ела да дишаме заедно. Лена, остави го при мен. Ще обиколим плажа. За закуска ще бъде при теб.
Хлапето ме гледаше отдолу нагоре сериозно. Махна с ръка, засмя се и хукна пред мен.
* * *
Намерих рибар с лодка и тръгнахме. Мълчеше. Реката се беше променила. Околните дървета се оглеждаха във водите. Само птици. Подминахме малко островче. Закътано местенце. Лилиите... Видях ги. Вълнуваха ме. Докоснах с ръка водата. Фотоапаратът бе до мен. Поляна с лилии, водна поляна. Всичко си беше същото, както в детството ми. Снимах. Притворих очи.
Търсих момичето - лилия.
- Викккк!
Две очи ме гледаха дяволито.
- Знаех, че ще се появиш... Фил ми каза за срещата ви на плажа.. Вгледа ли се в очите му? Позна ли го?
Как да позная някой, който виждах за първи път.
На връщане Кати не спираше да говори. Разказа ми за леля Стефани. Заминала за Гърция при роднини. Барба работел по корабите. Пътувал. За Фил нищо. Кой беше баща му?! Познавах ли го? Главата ми бръмна от въпроси.
* * *
На другия ден бях в София. Трябваше веднага да летя за Израел.
На летището пълно с народ. Изпращачи, посрещачи, пътници. Багажът ми беше в служебния самолет.
- Хей, Вик! - не успях да реагирам. Хлапето беше увиснало на врата ми. Долепило устни до ухото ми, шепнеше.
- И да се върнеш, чуваш ли? Ще ми бъдеш ли татко? Ще те чакам! Моля не казвай на мама. Тя само плаче. Леля заминава и я изпращаме.
Прегърнах го много силно. Стиснах му ръката по мъжки и обещах да се завърна жив.
Фил мечтае да стане летец. Срещаме се. Добър ученик е. Аз летя по горещи точки.
Така и не разбрах кой е баща му.
© Виктор Добрин Димитров All rights reserved.
