Огънят догаряше. Прибоят шумеше. Лежах върху все още топлия пясък и гледах звездите. Китарата замря. Мислите ми се лутаха. Утре ще отида при лилиите. Някога едва не се удавих.
Лилиите по Ропотамо. Захладня. Сложих дърво в огъня. Плажът е мой тази нощ. Луната целуваше морето. Водата ме мамеше. Бавно вървях. Почувствах ласката ù. Плувах на гръб. Слях се. Нямаше ме.
Детско гласче ме събуди. Слънцето ме ослепи. Към мен идваше зеленоока жена с гарваново черни коси. Не я познах. Лекар. Много пъти ме е спасявала от болките. Хлапето бе с очите на майка си. Усмивката му ми се стори позната. И погледа.
- Хей, ти тук ли си спал? Нямаш ли си хотелска стая?... Ще поиграеш ли с мен? - засмя се звънко, наклонило глава.
- Хей, как се казваш? - поизтърсих пясъка от дънките и му подадох ръка.
- Филип, можеш да ми казваш Фил....
Колко ли щеше да продължи разговорът, ако не беше майка му.
- Остави човека на мира, ела бързо тук. Дишай дълбоко!
Дишай дълбоко. Измъкнаха ме на брега, посинял. Чувах: дишай, ди ...