Истинската история за Изгорялото село

                       Казват, Синиджик означавало в превод Мухово.

                                                    Разположение:

                                               Изток - Веранчешме

                                             Запад - Таковата язма

                                              Север - Хаскьой касъба

                                                   Юг - Балъкли река

                              Петрови каби¬ - между реката и селото

*

Моите предци са били най-обикновени наследствени скотовъди!

Заселват се на стратегическо място - оттук минават търговските кервани!

Най–прекият път на Кръстоносците: Западна Европа - Близкия Изток!

Тук, на Веранчешме и Балъкли река, камиларите спирали за водопой.

Отдъхвали, накисвали се в реката и поемали стръмния скат на Еминдур.

Еминдур е последното предполие на Родопа.

Според мълвата, когато турски паша изкачил „високото”, казал на водача:

- Емин, дур!

И ординарецът разпоредил камиларите да спрат.

Оттогава е останало името на хълма - Еминдур.

*

През 80-е години на 19-и век за населението на Синиджик настъпват съдбовни дни!

За селския човек, пуснал корени в земята, няма по-голяма беда от изселването!

Всичко съзиждано през годините трябва за дни да се унищожи и създаде наново!

При това доброволно: никой не те гони, никой не те кара, никой не те насилва…

Нещо повече: половината от хората в селото не бяха го напускали откак са родени!

Причина за изселването: строеж на ж.п. линията Хасково – Подкова!

Кога точно е станало преместването на древното селище – не се знае.

Знае се само, че през 1870-74 г. барон Хирш построява отсечката Любимец - Белово.

Изключваме строежа непосредствено преди и след 1978 г. - Руско–Турската война.

Логично и вероятно е линията Хасково – Подкова да е строена в периода 1884 -1890 г.

Но, при всички случаи, не по–късно от 1891 г., когато е родена баба ми…

Защото тя никога не ми е говорила и нямаше спомени от старото село.

*

Пролетта невиждалите влак оседлаха магаретата и поеха към касъбата!

Когато стигнаха гарата, свалиха потните самари и вързаха животните по храстите…

Побиха се като колове на перона и извадиха от поясите кожени торбички с качак.

Завиха тлъсти цигари и с охота размахаха чакмаци върху изкрещите кремъци.

После дълго духаха като гюрюци сухата прахан и дълбоко вдишваха омайния мирис.

Тъкмо да „опънат” самоделните пури, когато железен тътен разтресе земята!…

Насреща се зададе огромно черно пухтящо чудовище с пронизително ревяща сирена!..

Табунът от магарета, сякаш да се предпазят, вирна задни копита по посока грохота…

После зареваха в различни тоналности и хукнаха в галоп към Синиджик…

Така те заявиха своя животински протест срещу техническия прогрес на 19-и век!

Привечер магаретарите се прибраха пешком… със самари на гърбовете си.

През целия път, запенени и задъхани, приказките не секнаха:

- Как утре тая смрадливост ще се повлече из селото!...

- Обезумял и побеснял, добитъкът ще фучи по баирите!...

- Млякото ще секне, сукалчетата ще закърнеят!...

- Първо ще загазят овцете, 'щото поведе ли ги въртоглава, стават гламави!...

- Оставаме без кучета, от страх няма да млъкнат, денонощно ще вият!...

- Кой ще спре добитък „вирнал глава” и заигран по чукарите!…

Овчари и говедари се споглеждаха: тия пък що се правят на хайгъри!

Кравите се размучаха, овцете застинаха уплашени, а стопаните хокаха сеирджиите.

А те твърдяха, че се правят на влак, дето утре ще плаши животните!

*

В селото отглеждаха над 13 000 овце - средно по 60 глави на семейство!

И задължително: два читави вола, хубав кон, дойна крава, прасе и яко магаре.

Това им бяха основните средства за производство и преживяване.

Този, който нямаше тези „средства”, го смятаха за последен голтак и просяк…

Всеки божи ден в селото бъкаха близо 15 000 различни домашни животни.

Как ще спреш влак, щото шмуглава овца е повела стадото срещу него по релсите!

Хора от съседните села - Малево, Чемурлий - цъкаха с език:

- Лоша работа - по-лошо от умрялка!...

По същото време един велик французин, голям почитател на българите, написа:

- Три пъти да си преместиш жилището е равностойно на един пожар!

*

Решиха да се заселят на Изток, където се сбират реките Балъкли и Калем дере.

По-нататък те се вливаха в Оллу дере, тя пък е приток на голямата река - Марица.

Първо построиха новите къщи от кирпич и напук ги белосаха с бяла хума.

Хумата по онова време служеше за пране - сапунът още не се знаеше…

Кирпичът е бил новост като строителен материал - кал, вода, слама и жарко слънце.

И четирите компонента дал Бог в изобилие - кирпича го правеха направо на място.

Досегашните плетени и налепени с волски лайна дувари - пренесоха за дърва.

Плетищата от карачелия, които ограждаха огромните имоти, просто запалиха…

Цяла седмица димът от изгнилите огради се виеше в мрачното есенно небе!...

Години наред пътниците от влака сочеха с пръст:

- Вижте!... Изгорялото село…

И до днес тази местност се нарича така: Изгорялото село…

В навечерието на Първата война, властта реши да преименува селото.

Няма вече да се казва Синиджик, а Кириловец - в чест на принц Кирил!

Народът въздъхна с облекчение - белким изтрият спомена за „изгорялото село”.

Никой още не подозираше, че предстои да изгори… цяла България!

*

През 1912 г. – двайсетгодишен, дядо ми Кольо се жени за баба Яна.

На другия ден заминава за фронта като кавалерист, барабар с кобилата Недялка…

През шестте години три пъти се връща от фронта - три деца му се раждат!

През 14-а, баща ми - Тенчо, през 16-а и 18-а  се появяват и лелите – Ганка и Петрона.

След 1944 г. родното ми село отново бива прекръстено!

Този път го кръщават в чест на земеделския водач - Александър Стамболийски.

Все налитаме на именити българи, белким и над наш'то село „грейне ясно слънце”…

Самият Стамболийски, обаче, няма нищо общо със селото.

Но родното ми село иска да има общо със земеделската идея!

То се е раздирало от привърженици на Никола Петков, Г. М. Димитров, Петър Танчев.

Всяка вечер вкъщи се сбираха селските политикани и запенени безпощадно спореха.

Когато по-възрастните ме питаха, какъв ще стана като порасна, крещях неистово:

- Зе-ме-де-леееец!...

Всички се превиваха от смях - бях на пет години…

Така и не разбрах за какво чак толкова се радваха!…

*

По време на Европейската война в селото е избран за кмет Коста Янчев.

Семейството на Коста Янчев са преселници от с. Сталево, Първомайско.

През 1910 г. той влиза в ръководството на Хасковската земеделска дружба.

По-късно става виден земеделски функционер и съратник на Стамболийски.

При управлението на земеделците е избран за околийски управител на Хасково.

През 1923 г. като депутат открито защитава и помага на Митю Ганев…

Смята се, че това е една от причини през 1925 г. да бъде зверски убит!

Митю е късен хайдутин, разбойник с изумителни качества на лидер.

Комунисти и земеделци се „пребиват” да го използват и манипулират.

Дори изпращат свой човек в четата му, за да го превъзпита…

Разбира се, неуспешно - Митю си остава перфектният престъпник!

Малко хора знаеха, че Коста Янчев е преселник от друго село.

Неофициално село Стамболийски се смята за негово родно място.

Може би, защото именно тук той се оформя и израства като политическа личност.

Неслучайно в Стамболийски е издигнат бюст-паметник на Коста Янчев.

*

Синът му - Янчо Костов - се изгражда като партиен функционер на БКП.

Девети септември го сварва политкомисар на партизанския отряд „Ас. Златаров“.

Стига до І заместник-началник на Политическото управление на МНО!

Признат военен стратег, високо ценен от руснаците, изключителна личност!

През май 1957 г. става една от първите жертви на Априлския пленум!

Тодор Живков го снема от длъжност, понижава и разжалва до чин полковник…

Компания му правят генералите Йонко Панов, Борис Копчев и полк. Генчо Пенчев!

Обвинение: Нездрави прояви в БНА във връзка решенията на Априлския пленум!

След 1989 г. не бе реабилитиран - не потърси и не очакваше компенсация...

Говори се, че дори бил оставен без пенсия…

*

Синът на Янчо Костов, Константин Янчев, е по-разумен - не последва баща си.

Става член на Постоянното присъствие на БЗНС и поема пътя на своя дядо.

Години наред беше Председател на ОНС в Кърджали и Бургас.

През 1986 г. помогна за връщането на емигранта–депутат Железан Райков!

До 2007 г. беше главен секретар на „Токуда банк“.

*

Дъщерята на Янчо Костов, Наташа, записа режисура във ВИТИЗ.

Не прие порядките в учебното заведение и някъде във ІІ курс напусна.

Замина за Смолян, където написа първите си книги.

През 1980 г. получи наградата на „Южна пролет“ за проза.

Към средата на 80-е се прибра в София и работи известно време във вестник „Пулс”.

Включва се в създаването на Клуба за подкрепа на гласност и преустройство.

Разбира, че не става дума за „промени”, а „подмени” и замина за САЩ - окончателно!

*

След 1944 г. тучните поляни се превърнаха в разорани кооперативни масиви!

Така например, при регистрирана земя от 20 000 декара, се обработват  26 000!

Сиреч, укриват се 6 000 декара и така плановиците отчитат по-висок среден добив.

Резултат - шефовете на АПК-та лъжат държавата и гушкат тлъсти премии…

Партийните секретари лапат на аванта и - респективно - по–високи постове…

Резултати и последствия: държавата цъфти - хазната празна!

През „зрелия социализъм” българското село претърпя ред метаморфози…

Селяните станаха работническа класа - стругари, леяри, миньори, шофьори…

Селянките пък станаха готвачки, чистачки, бръснарки, стоковеди, кранистки...

Градското население бе „предназначено” за чиновници, администрация и началници.

Селото се оголи, нямаше кой да работи - от 220 семейства в моето село 20 бяха цигани.

А циганин на полето, без българин до него, трябва да го вържеш, за да стои…

По линия на СИВ Партията създаваше индустрия, която обезлюдяваше селата.

Разместването на социалните слоеве беше необратимо и фатално!

При строежа на язовир ”Студен кладенец” стотици турски семейства бяха изселени.

Така строителството временно удължи агонията на селското стопанство.

В моето село бяха заселени 100-тина турски семейства от Кърджалийско…

Съседните села бяха по–разумни – кой знае защо те предпочетоха помаци…

След заселването на турските семейства пък се изселиха 100-тина български!

Така че в момента българите са 100-тина къщи , а малцинствата - 120!...

Показателно е, че трети мандат кмет в с. Стамболийски е циганин.

А някога „Изгорялото село” е било чисто българско!

Днес половината българска земя е изкупена от чужди капитали с подставени лица.

Парадокс: Навремето, за да спасим добитъка, напуснахме Изгорялото село!

                    Днес, за да спасим себе си, напускаме… изгоряла България!

*