Гадно нещо е, когато те тресне хормонът…

Повечето представители на човешкия вид, носещи ХХ-хромозоми смятат най-великото си постижение, да си хванат някой с ХУ-хромозоми и да възпроизведат себеподобни. Аз никога не съм се стремяла към подобна глупост. Имах си работата, хубавата къща, скъпата кола, марковите дрехи… и изведнъж, съвсем неочаквано, ме чуква критическата по главата и ми светва, че тялото ми е с изтекъл срок на годност.

Осъзнала, че няма ъпгрейд, който да изстиска още малко живот от биологичната ми машина, моя милост, с цялата си глупост, се съгласи на среща, с човек, когото не познавам, предоставен ми от жена, която дори не помня.

И сега, чакам си аз, в зелен парк, пълен с млади люде, бликащи от тестостерон и естроген, да се появи мъжът на моите мечти… Да, ама не! Ето, какво получавам:

Неспособен да паркира стара и разбита Мазда Хронос, с лъснало теме, видима възраст от петдесетина години, а реална най-вероятно едва тридесет и нещо (ако ми бе останала и капчица хумор, поне щях да се похваля с младо гадже), с комични кръгли очилца, бална риза, лъснат чепик (два номера по-голям) и доста виснало шкембенце върху кльощави крака.

Единственото хубаво нещо, което успя да възприеме съзнанието ми за въпросния индивид, бяха правите бели зъби и липсата на чеснова смрад от малоумно отворената паст. Ухилих се насила и поведох господин Тъпа Мутра към най-забитото и незабележимо заведение в целия, голям, град. Настаних се на пластмасов жълт — в годината на производство е бил бял — стол и се зареях в нищото, някъде над слънце-отразяващата кожа по тиквата на човечеца.

Разбрах малко за новия си познат: казвал се Ереб, работил като счетоводител в не голяма фирма и живеел със сестра си… Тоест, да преведа: мюсюлманин без пари и собствено жилище.

Замахах с крак под клатещата се маса и мечтаех за чиста водка, но сервитьорката упорито не идваше при нас. Муха кацна на лакирания ми в оранжево нокът, а аз хипнотизирано се втренчих как обикаля гладката повърхност. Вдигнах глава и осъзнах, че Аз-съм-негоден е размахал ръце, в опит да се спаси от лупингиращи инсекти.

Някой — по-скоро нещо — изръмжа зад гърба ми. Изправих се, събаряйки ПВЦ съоръжението за седене, и се озовах лице в муцуна с огромен пес, от чийто оголени зъби се точеше мазна лига. Намеренията на съществото бяха кристално ясни, тъй че не се замислих нито за миг. Грабнах червения чадър на кока-кола, задължителен асортимент в нискобюджетни заведения, и фраснах с все сила черепа на помияра. С две крачки стигнах до спътника си, отървах го някак от нападателите му, стиснах го за лакътя и го повлякох към колата му.

Стигайки до булеварда, обаче, пред нас се открои колона от неподвижни превозни средства. Скоростта падна до нулева, а побеснели птици се удряха в покрива на таратайката… На село гълъбите са някак красиви, докато тук, в града, гадините са мазни торби с болести, опадала перушина и остри нокти омазани в кал иии… сещате се. Е, едно такова, се заби с човка напред в задното стъкло, което се разби и хвъркатото влетя в купето.

Послужвайки си с крак и остър ток изритах шофьора от автомобила, сама изскочих навън и беж… на нейде си. Дали от страх, дали от адреналин, но имах чувството, че съм придобила свръх човешки сили. Бутах, блъсках, удрях, всичко и всички, които се опитваха да ме спрат, мъкнейки Смешни очила подире си.

Нахълтахме с гръм и трясък в градската библиотека, където колцина се бяха свили в различни ъгли, тракайки със зъби и облещели очи. С юмруци на хълбоците, демонстрирайки недвусмислена власт, изврещях някой да ми помогне, та да барикадираме входа на зданието. Ереб, или както там му беше името, нави метафорично ръкави и забута тежки лавици, от които се посипаха книги, помагайки на анаболен мъжага. Слава на Бога, прозорците бяха с решетки…

След що-годе добре свършената работа, изпуснах нервно дъха си и се подпрях гърбом у стената, затваряйки за миг очи (поне все още имах цели две, не като бабето, дето фраснах в ребрата, докато се добера до безопасно място).

Глъчката отвън нарисува в съзнанието ми безброй картини, една от друга по-… хм… неприятни. Как самолети се разбиват и лумват в пламъци, как стъклени витрини на бутици се пръскат на парчета, как камиони се врязват в училищни автобуси… настъпи мълчание, което ме разтревожи малко повече от виковете допреди миг. Изправих се нестабилно на крака и огледах просторното помещение. Останалите, също като мен, местеха глава наляво-надясно, сякаш отговорите на всичките ни въпроси са изписани по стените.

С длани и пилешки мускули се отпуснах над тежка талашитена маса и започнах да я тикам към стената. Дълго се напъвах, докато не установих, че нито един мачо няма да си направи труда да ми удари едно рамо. Врътнах се многозначително към моя принц без бял кон и затропах с крак, скръстила ръце и повдигнала оскубани вежди. Ереб, макар и със закъснение, схвана намека ми, потупа съзаклятнически маймуната до себе си и най-накрая се заеха с полезно действие.

Покатерих се върху бюрото, разтуряйки помощниците си по пътя. Застанала на колене се зачудих дали искам да видя, какво има навън, ала преодолях моментното си колебание, изправих се и показах носа си през високия прозорец. Съседната сграда гореше, по паважа се въргаляха изранени и разчленени тела, а около тях се мъдреха части от постройки, автомобили и пътни знаци. Някои хора все още бяха живи, надигащи едва-едва пропитите си с кръв гърди. От яйцеснасящите, живородните и членестоногите нямаше и следа.

— Какво става?

— Нямам ни най-малка идея…

— Да се обадим на полицията? — втренчих се кухо в Мокри гащи, без ни най-малко намерение да му отговаря.

Не бяха минали и няколко мига, когато от задната част на библиотеката се чу скимтене. Оприличих го на детски плач, но нямаше да се изненадам, ако е собственост на възрастен мъж.

Грамадни кучета; някои дори все още влачещи марковите си поводи; се нахвърлиха върху втрещените ми временни съквартиранти. Кръв обагри стените, книгите, килимите. Птици; черни, сиви, и какви ли не птици; кълвяха наред пронизвайки черепи с клюнове, окичени с кожа и косми. Насекоми; повечето от които виждах за пръв път; подобно на римски легиони, наобикаляха поредната си жертва и за норматив, телата се разделяха с плътта си.

Сега, може би, е времето паниката най-накрая да ме завладее. Масата с мускули до мен, която по идеята, трябва да даде упора на „принцесата в беда“, бягаше и викаше като ученичка, докато две-три котки — забележете писани — деряха лицето му с дребните си ноктенца. Моят счетоводител не му помогна, не че се учудих, аз също не помръднах от мястото си, докато исполинското дърво не тупна на килима, напомняйки ми за приказката: „Джак и бобеното зърно“.

Останахме двамата — аз и Ереб. Колкото и странно да изглежда, животните не ни обърнаха никакво, ама никакво внимание. Обзе ме спокойствие, някак си бях сигурна, че нищо лошо няма да ми се случи. Хванах; навярно последния останал мъж на планетата (споменах ли, че след хормоналния дисбаланс не ми остана чувство за хумор?) и се запътих към дъбовите порти.

Тишина… откакто преди години си вдигнах малкото дупе и се преместих в града да го охраня, не съм усещала такава тишина. Погледнах към синьото небе… което, обаче, не беше синьо… Не можеше да е нощ, такава светлина е възможна само, ако Земята е от правилната страна на Слънцето, ала всъщност небето бе чисто черно… прииждащо, поглъщащо черно…

— Съжалявам! Татко не ми дава да ходя по срещи…

— И?

— Той не обича, когато го лъжем… Изпада в ярост… — лицето на нескопосания ми ухажор започна да се стича, също като зле поддържан макиаж под луминесцентна лампа. Носът му се килна надолу и бавно се приплъзна от първоначалното си местонахождение. Дясната вежда напълно закри окото, а долната устна цопна върху паветата, разкривайки добре поддържаните бели зъби.

Как не се сетих?! Синът на Хаос¹…

Усмихнах се благо, сложих ръка на рамото на господин Татко-ще-погълне-света, наклоних глава на една страна и нагло излъгах:

— Ами-и, не се притеснявай! Не съм имала по-добра среща в живота си!…

¹ Ереб (на гръцки: Ἔρεβος) в древногръцката митология е олицетворението на мрака. Син е на Хаос, а негова сестра е Никта (нощта).