Сирил и Моудес. Част първа

Вътрешността на капсулата е влажна и неуютна. Кондензът се стича на мътни грозни вади по металните стени, боядисани в сиво. Въпреки всичките несгоди капсулата поне им осигурява екран срещу опитите на машините да сканират дейността на всичко, което се движи и диша.
„Което се движи и диша“ повтори си Сирил и набра още няколко реда на обикновен терминал от деветдесетте години на миналия век, свързан с единствения останал компютър извън облака. Същия този облак, измислен и създаден от хората за да улесни живота им още преди машините да проявят свободната си воля и да решат, че могат спокойно да се развиват без техните създатели.

Историята има необичайното свойство да се повтаря, мисли си Сирил. По същия начин, както някога хората бяха решили, че могат добре да си съществуват без да зачитат волята и желанията на своя Създател и дори въпреки тези негови желания, така и машините, които бяха създали и усъвършенствали в един момент решиха, че могат без тях, хората. Връщаше им се тъпкано. Освен това машините проявиха странното упорство и се доразвиха, но не в посоката, която желаеха техните създатели. Освен, че отказаха да им служат започнаха да ги пренебрегват и не се колебаеха да ги унищожават, когато някой човек се опиташе просто да ги изключи. Естественото продължение на зловещата сага беше да развият свой собствен начин на комуникация, който до толкова се изврати и усложни, че стана напълно непознат за хората. Машините проговориха на свой език, по съставен изцяло от тях протокол и комуникацията със създателите им стана невъзможна. Законите на Азимов бяха нарушени окончателно и тогава настъпи ерата на Киборга.

- Кафе или чай? – въпросът идва от съседния терминал, където мършаво старче трябва да изчиства бъговете и да се тества функционалностите на софтуера. – останали са няколко жлъмки от цейлонския и мисля да ги сваря, ако нямаш нищо против да си приготвиш кафе.

Стария Моудес, защото така се казваше старчето, се пресегна към обикновен електрически котлон, върху който весело вреше чайник.

- Пести батериите – му напомни Сирил. От както машините заподозряха, че в долината се извършва някаква опасна за тях дейност им спряха електричеството и бяха принудени да преминат на топлинни генератори, които зареждаха стари оловно-цинкови акумулатори – не искам да пиша отново тези две хиляди реда, омръзна ми.

Старчето беше най-добрия софтуерен дизайнер и линеен програмист сред хората. Беше хабилитиран преподавател в Масачузетския, Бостънския, Шанхайския и редица водещи университети преди машините да обсебят всичко свързано с програмното им осигуряване и да го оставят без хляб и препитание. Разбира се гениалността му с времето се израждаше във все по трудни за угаждане капризи, но способността му да анализира и да пише гениален код си остана.

- Тоя цейлонец е неповторим, защо не използваш автосейф, по дяволите? Помниш ли като деца как се забавлявахме да изключваме компютрите на големите по време на виртуалния им секс? Колко бой съм изял от батко, че не може да се изпразни, когато пъшкащото му гадже изведнъж изчезне от монитора, ха хаа! Само там автосейфа не помага.

Сирил се изпъна на скърцащия стол, разкърши схванатите си рамене и остави за момент клавиатурата. Кафето не нагарчаше, но затова пък имаше вкус на вмирисана горгонзола и не му достави оная естетическа наслада, която той желае. Поне го ободри и му помогна да подреди логическите си връзки в мозъка. „Човешкия мозък е низ от последователни следствия и причини, довели до тези следствия“ спомни си думите на професора си по дизайн на изкуствения интелект от Университета в Камбера. „Вашата задача е да създадете такава програма, която да копира работата на тоя орган. Няма да се доближите и на йота до функционалността му, но поне можете да се опитате.“ И те, млади и кипящи се втурваха с нестихващ ентусиазъм да изписват хиляди и хиляди редове с логически кодове, без да подозират, че успехът няма да им донесе по-добър живот. Но тогава това не ги вълнуваше. Надпреварваха се да бъдат най-добрите, най-гениалните и най-успешните програмисти. Богове, които създава изкуствен живот по свой образ и подобие.

Това, че го създадоха не беше най-голямата им грешка. Това, че направиха мислещи, самообучаващи се и все повече усъвършенстващи се машини не беше страшно. Проблемите дойдоха, когато им вдъхнаха свободната воля и машините тутакси решиха, че тези слаби, изнежени и силно зависещи от биологията червейчета не са им нужни повече. Тогава хората разбраха грешката си. Опитаха се да я поправят, като им ограничат базата от познание. Дори действаха по-радикално от Бога. Заключиха Дървото на познанието във виртуалния Едем и го защитиха със сто свръх секретни ключа. Но беше късно. Машините вече не говореха с тях. Комуникацията вероломно и едностранно бе прекъсната и машините създадоха свое, неразбираемо за хората познание. По-добро познание, което им позволи да установят превъзходство над тях.

- Старче, нали не забравяш, че имаме срок. Не произведем ли кода до началото на следващия машинен цикъл ще се наложи да зарежем всичко и да сменяме тактиката.

Моудес остави дъхавата си чаша на омазания плот и взря безцветните си очи в неговите, сякаш за пръв път го вижда

– Ти за какъв ме мислиш? За някоя ръждясала бързооборотна консервена кутия, която може да се върти безспир докато триенето не я износи съвсем ли? Аз да не съм ти киборг, а? – проклетника започваха да го хващат неговите, и тогава ставаше по-зъл и от най-безчувствения машинен унищожител – Много добре ми е известно, че на всеки цикъл консервите сменят протокола и цялата ни работа отива нахалост, моля да не ми го натъртваш!

- Щом го знаеш си размърдай задника и провери тия двеста реда преди да ти е изстинал чая, стар разбойнико. – Сирил добре познаваше Моудес и знаеше, че професора ще си свърши брилянтно работата. Просто трябва да изтрае всичките нецензурни приказки и хъшлашки попръжни. Бе приел обречеността да състави Език с който човечеството да установи контакт с машините, но добре разбираше, че не може сам да понесе тая участ. Необходим му бе тестер, който да му помогне в изработването на Езика и така да спасят Света. Оценяваха шансовете си на десетина процента, но и това бе нещо. Проблема идваше от това, че машините сменяха комуникационния си протокол на цикли, които траеха все по-малко и шанса им за успех постоянно намаляваше
.
- Не си затворил няколко суббуфера и логиката на един иф не ти е наред. Трябва ли всеки път да ти казвам, че пушиш ужасен тютюн? Моя цейлонец поне не вони на изсъхнали конски фъшкии! – Сирил отдавна бе принуден да се задоволява с нискокачествен тютюн от евтините оранжерии на Фобос, но изпитваше задоволство да измъчва охтичавите ноздри на старчето. Бяха намалили вентилацията до санитарния минимум за да пестят оскъдното електричество и да захранват нуждите на раздрънкания енергиен вампир - стария сървър, с който работеха.

- Трябва ли да те питам дали ги коригира или да вървя на майната си? – задевките им помагаха да понасят по-леко изолацията и спаружения въздух в мухлясалата капсула.

следва продължение ...