Сива
Тя го чакаше да се върне. Гледаше мълчаливо през прозореца и за нищо не мислеше. Масата беше готова - салата, чаши, чинии за супа, за основното, прибори. Салфетки... А, салфетките беше забравила. Стана, отвори шкафа, камбанката, закачена на дръжката му, иззвъня и извади жълтите салфетки. В този момент на вратата се позвъни. Беше той. Оправи инстинктивно косата, погледна се, без да вижда в огледалото, и отвори.
-Здравей.
-Здравей - каза той и ù подаде огромна червена роза.
-Оо, прекрасна е! Просто прекрасна! Но розите имат бодли, не знаеш ли?
-Знам, но и ти знаеш - такава е любовта ми.
Вечеряха мълчаливо. Само приборите подрънкваха от време на време. Тишината бе единственото красиво споделено нещо в брака им. И благоприличието, разбира се. Двамата бяха подобаващо благоприлични. В далечината се виждаше Марица и последните слънчеви лъчи на залеза проблясваха по гладката ù повърхност. Все още беше сиво и облачно, но слънцето някак си беше пробило един облак и се показа за малко, колкото да каже "Довиждане".
Измиха съдовете заедно. Отново в мълчание. После баня и към спалнята.
Стаята беше прохладна и сенчеста. Синия цвят, който и двамата бяха избрали, ù отиваше.
Легнаха. Целунаха се леко и единственото логично нещо беше сънят да дойде. Една мисъл като неспокойна птица се спря в главата ù. Зажужа като муха хваната в паяжина. И когато жуженето започна да ù пречи, тя не се стърпя и попита:
-Какъв беше цветът на водата тази вечер? Какъв цвят беше реката?
Той се сепна, погледна недоумяващо и каза леко ядосан:
-Как каква? Синя. Водата в реката е синя.
Тя замълча за миг, после тихичко промълви.
-Не. Сива е. Свечерява се. Има облаци и небето се отразява във водата. А то е сиво... Навярно ми говориш за очите на... другата.
В първия момент едва доловимите думи не успяха да пробият завесата, която се спускаше над заспиващия му мозък. После обаче тя рязко се вдигна. За пръв път от години погледна жена си със желание да говори, да спори, да обяснява. Но когато потърси очите ù, видя - тя беше заспала. Ослуша се за миг да чуе дишането ù - то беше бавно, равномерно и леко. Да, тя спеше. Замисли се за малко за свои си неща. После пак послуша дишането ù. Няма съмнение. Тя спи.
-Сива. Тази вечер водата е сива... - промърмори на себе си и се унесе.
4.06.2011.
© Милена Иванова All rights reserved.
