Имаше красива, гъста, русолява коса, която с годините на места бе с бели къдрави букли, които я правеха сякаш още по хубава от преди десет години.

Очите, сини, проницателно наблюдавах изгрева.

Как силно желаеше този мъж!

Трепетно  сърцето се  вълнуваше подобно на морските вълни.

Засмя се тихо, когато чу как телефонът звъни. 

-Да моля? 

- Здравейте... Търся Сияна.

-Аз съм-каза бързо, а душата ликуваше. 

-Ами, аз,... искам да те поканя да излезем тази вечер... Ако... си свободна..... 

Сияна веднага се съгласи

-Добре, значи в 20 ч пред „Тортата“! 

Имаше толкова време пред себе си. 

За минути се понесе на крилете на емоциите, а после звънецът крещеше. Някого го натискаше без пауза, и оскверняваше тишината. Поробена тя стенеше без глас. 

-Отвори! Чуваш ли , долно влечуго! Знам че си вътре! Отворииии! 

Слънцето се оглеждаше в прозореца, усмихваш се на вятъра и поиска си поиграе на воля. 

Облаците бяха като снежинки, заобикаляха слънцето. 

Но шеметно за минута един сив облак понечи да се включи в приключението. 

Заваля ненадейно. 

Сияна цялата трепереше.

Знаеше,че е Симо и ако отвори ще последва скандал. 

Вратата не устоя на силния удар. Ножът се подаде и отвътре. 

Жената взе телефона, изтръпнала, стресната, разплакана. 

-Ели, Ели.... Той е тук, върна се! Помогни ми, ще влезе и.... 

-Сиси, идвам, обаждам се и на Жоро, само спокойно. 

-Тук си, малка мръснице! Знаех си! 

И мъжът я хвана за косите,-  Станала на 40-т години,а флиртува като.... И Симо доближи ножа към нежния женски врат. 

-Не реви! Защо, а? Казах ти, че  си само моя!.... Не те деля с никой! 

-Моля те, Симо, ох, боли ме.... Ние сме разделени от две години... Оооо, сприии....! 

-Кажи, че ме обичаш и си само моя! Ще го убия онзи! 

-Не, между нас няма нищо, заклева се... 

-Ах, ти... 

Чу се вик, хлипане, а след тях-тишина. 

Когато Ели и Жоро влезнаха, пронизителен плач разтърси неделния ден. 

Сияна лежеше на канапето, обмяна с кръв. Една къдрица рисуваш по лицето и. 

От роклята и течеше кръв, която се сливаше с вечността. 

До нея, облян също с кръв, с клюмнала глава все още топъл стоеше Симо. Беше се самоубил. 

Обичта витаеше в безкрайността. 

След два дни погребаха Сияна, а тъмнината стана ден. 

-Сбогом, мила! – прошепна Яков.-Ще помня! 

Единадесетте червени рози положи върху ковчега. 

Изгревът се поклони на залеза. 

А светлината се отразяваше в плача.