Скелет в гардероба
Плътният, намусен облак над главата ù се разпръсна на рехави парцалчета. Дъждът се размина, но въздухът беше все така напрегнат. Тия приклекна до тухлената ограда, където си беше направила леха, надяна ръкавиците и зачопли пръстта.
Бяха купили къщата преди две години и все не оставаше ред да се направи на градинарка. Нямаше никакъв опит, но твърдо беше решила да сее нещо. Харесваше храстите на съседите и си представяше вече лъскавите листа на своите камелии, окичени с цветове. Предния ден беше опъвала канап, беше натискала сапа на правата лопата, беше се потила здраво, обръщайки клисавата пръст. Сега оставаше само да почисти троскота, камъчетата, боклуците и тържествено да посади купените вече растения.
А боклуци се намираха... Никой не беше градинарствал в този двор - подстригването на тревата бе единственото, което бяха правили. Следите от някогашни градински партита и домашни ремонти сега тропваха една след друга в кофата до Тия. Ръждясали ножове за хранене, парчета от чаши, чинии, бутилки, найлони, парчета тел, стар крик, начупен фаянс, болтчета, пирони...
Тия се беше отпуснала, беше предала всичко на очите и ръцете си, а духът й се рееше. Може да не беше кой знае какъв двор, но зеленината и въздухът й действаха успокояващо. Ръцете й, сякаш сами, прехвърляха боклуците и камъчетата, сами бодикаха с малката лопатка, сменяха я с тесличката - разбиваха буците пръст, заравняваха, разтрошаваха, ровеха... А Тия се рееше отнесено, потънала в първичното - в гласа на птичето, което пееше на дървото в двора на съседите, в полъха на слабия вятър, в миризмите на пръст и трева.
Нещо се запъна в тесличката. "Пак някое голямо желязо, като оня крик!" - помисли си Тия, и упорито започна да рови на това място. След няколко тегави удара теслата изхвърли на повърхността парченце плат. "Само това оставаше!" - вбеси се Тия - "И парцалите да сте си заровили..."
Тя стана и се запъти към бараката, където бяха нахвърляни инструментите на мъжа ù, машинката за косене, кутиите латекс останал от боядисването и лопатата. Отвори рязко и в носа я блъсна миризма на мухъл.
"Ей, сега ще ви изровя парцалите аз!" - Тя грабна нетърпеливо лопатата и, връщайки се до лехата, я заби с все сила в мястото. Натискаше и вадеше пръст, натискаше и вадеше, но проклетият парцал не се предаваше лесно...
Тия се изхитри и пое с острието на лопатата две педи по-натам от дупката. "Същински археолог съм!" - усмихна се наум тя, и пак закопа настървено...
Камъчета скърцаха под лопатата, купчината пръст стигна до коляното ù, а дупката зейна срещу ù. Тия грабна теслата, приклекна пак и, като се надвеси, закопа около инатия парцал. Поде го с върха на теслата и дръпна силно. Той се разпра с жално пращене, а под него белна кост.
Тия изхълца и отскочи назад. Костта, която ù се мерна в дупката, беше прекалено дебела, за да е на животно... Кръвта нахлу в главата ù, ръцете ù, и без това разтреперани от усилието, се затресоха, коленете ù се подкосиха. Тя тупна заднишком на тревата, с очи вперени в дупката със зловещата находка.
"Господи! Това е човек! - Труп на човек!"
Трескави мисли се замятаха в главата на Тия... Как ще се обади, как ще обясни, как полицията ще пристигне с екипите си, как ще разровят двора ù, как ще сложат палатка на входа на къщата - както беше виждала по телевизията при разследване... Тя си представи разпитите, детективите, въпросите, обясненията, целия шум по медиите, нахалните журналисти, снимките, дните и нощите на семейството си... Ужасът, през който ще минат децата и мъжът ù. Представи си какво ще говорят съседите, погледите им зад пердетата, налепът чужда вина върху си. Представи си в какво ще се превърне животът им... И как никога няма да могат да продадат тази къща...на никого няма да могат да продадат проклетата къща! Кой ще купи имот с такава слава?
Мобифонът ù изсвирука и звукът му я извади от вцепенението. С треперещи още ръце, тя смъкна ръкавиците, измъкна го от джоба си и натисна бутона - беше мъжът ù...
Имала ли да му поръча нещо, защото вече се прибирал. - Не, тя няма какво да му поръча, освен бутилка безалкохолно...и да си идва вече, че ù се пие кафе! Не даде на гласа си да трепне! Намери най-спокойния му тон и заваля в слушалката с ежедневните си думи – топла и ласкава, каквато винаги е била. Дори се позасмя накрая...
Приключи разговора, затвори внимателно мобифона си, мушна го пак в джоба, надигна се от тревата и, като грабна решително лопатата, засипа част от дупката. После извади от пластмасовата саксия храстчето камелия, от сорта Нобелисима, постави я в плиткия вече отвор, притисна силно в пръстта и затрупа корените ù. Хвана пистолета на маркуча за поливане и щедро поля малкото растение.
То закапа бистри капки наоколо си и лъсна със зелените си листица, доволно, че има свое място под небето - в малката леха на Тия.
2009
© Радост Даскалова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Хей, Съмърсет Моъм, няма ли да се върнеш вече?
-
Кратък разказ, а толкова много намерих в него! Благодаря за удоволствието, Радост!
-
И тук не мога да остана безучастна!
Та то си е цял трилър, миличка!
И ми е кеф да те чета, защото знам, че няма да ми "изневериш"!
-
Разказ като за криминален филм
!Въздейства!
Всеки носи по един скелет в душата си! -
Доре - Искрените ми благодарности!
Денис - Трогната съм от вниманието ти!
Ради - Благодаря, че прочете!
Седем - Чест и почитания!!! И резонансът, и плътният коментар са невероятни! Благодаря от всичкото, което съм! -
Брилянтно разработена тема за ИЗБОРА.
Нищо не е спестено.Заплащането в цената на спокойствието/skeleton in the closet/ в името на съхраненяването на единственото, което имаме/дом, семейство/. Обич..Чуждата вина....с покоя на заровеното/нечие/ минало.Усещането за присъствието му/ това замисля/ за нещата от живота и за фалшивата сериозност, която влага на пръв поглед смисленото ежедневие.Смъртта присъства като символ. И иронията към всичко и всички.Тя има място във всеки момент от ежедневието, във всяко действие или дори желание, тя е в основата на всичко чисто като усет или настроение.
И зад страха от външните неща всъщност се прикрива страхът от самите нас/за самите нас/. И когато започнем да я приемаме като част от нас, тогава ще можем да живеем истински пълноценно, защото никога не можем да сме сигурни дали ние рисуваме нея или тя Смъртта,като най-важната метафора за комуникация между хората, тъй като всички имаме връзка с нея във всеки един момент. А ценността на метафорите е, че освобождават въображението.
Всеки има своя скелет в гардероба/прибери душата си/ ...само трябва да се бръкне в дълбокото.
Всъщност.Един натиска спусъка, а друг прибира скелета в гардероба и… нито дума повече/често се случва и не само в действия/.
Мълчанието и тишината си приличат само по без-звучието.В името на Избора...
Ще намерят ли „скелет в гардероба” наследниците?
И да, Камелия-Нобелисима...е много подходяща !!!
Дълбоки корени с прекрасни бели цветове.
_____________________________________
ИСТИНСКА ЛИТЕРАТУРА!!!
Благодаря за удоволствието!
-
Много хубаво място е избрала за камелията. Плодородно.
-
И го казах и пак ще се повторя!
Удоволствие е да те чета, Рег! -
чудя се как по- обичам да те чета - в рими или като разказ. чудя се, чудя се и вече знам със сигурност - вся-как.
майстор на словото си, Рег*! радост на N-та. да!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
