Скитникът арменец 10

Над Рим слънцето пече много по силно, отколкото над Париж. И е много по-стар град. Не може да става и дума за сравнение. Рим е бил главният град на една огромна Империя, От Атлантика та чак до Близкия изток, ако не и по-далече. И аз имах късмета да попадна в този град съвсем неочаквано за мен. Първият ми престой през 1971 година беше съвсем “кратък”, само 45 дни. Майтап няма! 45 в Рим, това даже не бях го сънувал, а за мечти да не говориме. Такава развинтена фантазия не съм имал. Да, по принцип съм фантазьор, ама чак толкова не!

И всичко стана съвсем случайно и неочаквано. Нито знаех италиански, нито познавах Италия, освен онези няколко часа във Венеция, на връщане от първото ми пътуване до Париж през 1965 година.

Работех в “Интерпред” и в нашето бюро завеждах сектор “Франция, Белгия и Швейцария”. С Италия работеше колегата Д.Д., умен, хитър, интелигентен мъж от богато семейство. Тъй като потеклото му не му позволяваше да се “котира” по време на бай Тошо, се беше оженил за дъщеря на активен борец, красива говорителка в националното радио. Много умен и много хитър. С една дума голям тарикат.

Аз експанзивен, откровен и прям, често се хващах на неговите провокации, реагирах бурно, а той правеше крачка встрани, и хитро усмихвайки се,  ми гледаше сеира, безгласно казвайки на другите колеги” вижте го, гледайте му акъла!”

Да,  признавам, че беше много умен и много хитър. Но по отношение на търговския нюх, хич не му отстъпвах.

Отиваше при генералния директор, и му казваше, че два дни е мислил върху идеята на генералния какво да направят с едикоя си италианска фирма. ( генералния никога не е имал никаква идея и не е споделял с Д.Д, беше бивш келнер в ресторант “България)). И прави предложение как да се реализира “гениалния план” на Генералния директор. Естествено трябва да отидат в Италия двамата и да проведат срещи с ръководството на фирмата. По-нататък ви е ясно какво става.

Един хубав пролетен ден на 1971 год., при директора на нашето бюро идва главния директор на една малка търговска фирма от Рим. Директорът ни кани  Д.Д на преговорите, и когато колегата разбира за коя фирма става въпрос( той е чувал за нея преди), казва, че неговият сектор е много натоварен и нямат време за нова фирма, и предлага с тази италианска фирма да се занимава моя сектор. За натовареноста е вярно, но причината Д.Д да не иска да работи с тази фирма е друга. Фирмата е много малка, няма почти никакви сделки в България, и не може да се очакват финансови резултати от нея. А да върти “на празни обороти” не е за него. Асланян да си губи времето.

И аз влизам в преговорите, уреждам срещи с нашите външнотърговски предприятия и придружавам господина  и му служа за преводач. Г-н Опилио говори френски много добре и езикови проблеми няма. Ромоло Опилио е силно впечатлен от моите познанства във  всички ВТО( външнотърговски организации)- директори на кантори, зам-генерални директори  и други ръководители, мои колеги от Академията по външна търговия в Москва, която съм завършил през 1970 год.

На следващият ден, при директора на нашето бюро уточнаваме, че човекът който ще обработва сделките на фирмата, ще получава заплата 600 Щ. дол., ще му се предостави кола, като фирмата поема всички разходи по колата и пътуванията из страната и Италия. Моят директор уточнява всички тези условия и остава да се намери човек говорещ италиански, за да бъде назначен като личен представител на “ИТАЛИМПЕКС”- Рим.

Тук г-н Опилио хвърля бомбата, която ние не сме очаквали. Никакво търсене на човек, той иска представител на фирмата да бъде Крикор. Само той и никой друг. Моят директор, тук прави супер ход.” Асланян е мой заместник, не е обикновен служител и неговата заплата е много по- висока, -казва другаря Досев.

“Добре, колко?- пита италианеца. “Хиляда долара,- казва Досев и г-н Опилио си дава съгласието. ( естествено съгласно щатните таблици на НРБ, аз получавам 120 лв. и ще продължа да си ги получавам. Другото влиза в касата на предприятието, аз даже на картинка няма да ги виждам). Но това е друга тема.

И така аз започвам да работя за тази фирма. По искане на “Италинпекс” съм командирован в Италия 45 дни, за да се запозная с производствата на десетките фирми представлявани от нея в НРБ.

Това е предисловието към моето първо пътуване из Италия. Разказах ви всичко това, за да не се чудите, как така изведнъж хукнах за Италия за цели 45 дни. “Всяка крушка си има опашка!”.

На 15-ти април 1971 год. успешно издържам изпита по кормуване и вече имам шофьорска книжка.  Нали фирмата ще предостави кола. Историята с тази книжка също е комична история, и макар да няма пряка връзка с моите пътешествия, изкушавам се да ви я разкажа та да се посмеете.

  През януари 1971 год. един познат на име бай Иван, пенсиониран милиционер от КАТ, ме урежда да карам курсовете за шофиране. След десетина петнадесет часа, нашият инструктор провежда пробен изпит за да види готовноста ни да се явим на изпит пред КАТ.  На този пробен изпит аз правя груба грешка и той отказва да ме допусне до изпита пред КАТ. Да обаче това не ми харесва, знам,  че го прави за да взема допълнителни часове и да му плащам повече пари.  Да, ама не! Познавам добре дъщерята на генерала-главен началник КАТ, най-главния. Казвам на нея, пиша една молба до генерала, той я подписва и аз я давам на моя инструктор. Той не вярва на очите си! Молбата е  парафирана с едно огромно “ДА” от самия генерал. “Ама наистина ли е подписа на генерал С.С.”- ме пита моя шашнат инструктор. Да той самият, казва аз наперен. И се явявам на изпита на 15 април 1971 год.

Стартовата площадка е на бул. Пенчо Славейков пред Медицинска Академия. Първата двойка курсисти слизат и се качва втората. Единият съм аз. Сядам на волана първи. Изпитва ни млад симпатичен лейтенант. Тръгвам по Пенчо Слвейков към Витошка( тогава тази част на булеварда се казваше “Ернест Телман”), стигам до ъгъла и лейтенанта казва “завийте на дясно”. Завивам, карам още 100 метра и лейтенанта ми нарежда да спра  и се преместя отзад. На волана сяда втория курсист. Моят изпит е приключил.Обхваща ме страх. Много бързо ми прекъсна кормуването, нито ляв завой, нито паркиране, нито спиране на баир. Нищо трудно, 100 метра направо, завой на дясно, още 100 метра направо и край. Много съмнително.

Цялата група свършва изпита и лейтенанта съобщава резултатите. Аз съм издържал. Лейтенанта ми казва честито и ми стиска ръката. Само на мене??!!!?? И започвам аз хвалби пред колеги и приятели, пред роднини , познати и съседи, какъв гениален шофьор съм аз. Как изпитващият веднага е разбрал класата ми на шофьор, стиснал е САМО моята ръка и ме е поздравил персонално. Хваля се по цял ден, но честно да си призная сам не си вярвам. И така, 3-4 дни. Толкова трае еуфорията. На 5-тия ден, сутринта, към 8,30 излизам от къщи, тогава живеехме на ул. Раковски 91 и на тротуара виждам лейтенанта който ме изпита.

- Здравейте другарю лейтенат,- казвам весел и доволен.

Той ме поглежда с приятна усмивка и започва да се смее. “Кире, ти какво, будалкаш ли се или наистина не ме позна? Аз съм Ники, от “А” клас, забравил ли си ме?

Мой съученик от техникума, ние бяхме “Г” паралелка- машиностроене, а те “А” паралелка-двигатели с вътрешно горене. Играехме мачове по футбол и пинг понг, първите години заедно летувахме в Лопушна където Механо техникум “Сталин” имаше собствена почивна станция, и въобще с Ники бяхме близки съученици, още повече, че аз бях много известен като “връзки с общественоста”,т.е връзки с другите класове.

Цялата ми гордост като гениален шофьор се срина за секунди.

- Кире така лесно не се взима шофьорска книжка,- смее се на глас Николай Александров- Ники от “А” клас.

Караш 100 метра, завиваш на дясни и хайде книжката в джоба,- ти не ме позна. Но важното беше, че аз те познах. И се смее доволен моят съученик от “А” клас.

Екипиран с достатъчно облекло и шофьорска книжка, някъде между 5-ти и 12-ти юни кацвам на летище “Леонардо Давинчи” в Рим.

Уличката Монти се намира в историческата част на Рим. Тук през 5-ти век е построена малка черква за да приюти   една реликва “веригите с които е бил окован Свети Петър.” Минават цели 10 века,  и  десетки промени в проектите,  и в края на краищата, черквата “Свети Петър с  оковите” приютява  останките на папа Юлий 2-ри. Мавзолея на папата трябва да има 47 статуи, като  изработването  на централната фигура, тази  на Мойсей, е поверена на Микеланджело.  След като я завършва и поглежда творбата си, Мойсей го гледа с такива очи, сякаш ще проговори в мига. Микеланджело не издържа на този поглед, удря с чука си по коляното на  пророка Мойсей и извиква “parla!! (говори!).

Действително, когато застанете пред Мойсей, вие сте обладан от неговата физическа и духовна мощ. Неговите очи ви пронизват, проникват е душата ви, вие онемявате и сте като парализиран. Едновремено с това, вие чувствате величието на разума, магията на духа, предадена от гениалната ръка на Микеланджело, на тази огромна мраморна скала, която сам великият скулптор е избрал в  кариерите на Карара. На коляното  на Мойсей ще видите следата от чука на великия майстор, когато  е извикал “Говори”!

През 1971 година достъпа до скулптурата беше абсолютно свободен. Можеше да го пипаш, да го галиш, ръката ти чувстваше  следите от ръката на гениалния майстор. Усещането беше уникално! Същото беше и с другия му шедьовър “Пиетата”, в катедралата “Свети  Петър” във  Ватикана. След вандалският акт на двама австралийски идиоти от унгарски произход, които с чук счупиха носа на Мадоната, всички статуи бяха обградени с предпазни, прозрачни, нечупливи стени, и достъп до тях няма. Гледат се от разстояние.

Имам особена слабост към творбите на Микеланджело и особено силно ми въздейства Мойсей. Всеки път когато съм бил в Рим, а навремето ходех там по 5-6 пъти в годината, не пропусках да отида да видя Мойсей. Беше като поклонение. Великото му произведение “Давид” чийто оригинал се намира в Академията в Флоренция, а копието е пред “ Сеньорията”( историческото кметство) на града, на мен лично не ми  въздейства така силно както Мойсей.  но това е индивидуално. Както в Лувъра, “Нике” ( Богиня на победата) от Самотраки  е любимата ми скулптура, а на изящната Венера Милоска и на Джокондата гледам с възторг, но въздействието не е така силно.

Нямам имоти, нямам яхти, вили, богатства, но считам, че съм много богат, защото съм имал възможност да видя, да се докосна почти до всички гениални творения на Човека. Дали съм прав или не, не знам.