СКИТНИКЪТ АРМЕНЕЦ 21

      Едно синьо небе и едно лазурно море  ни посрещат в един многовековен град на брега на Средиземно море. Ние сме на северозападната  част на Италия, в областа Лигурия, където са живяли лигурите, племе обитавало тези земи много векове преди да бъдат завзети от римските легиони. Този град се казва Генуа, на италиански Genova(Дженова) и е родно място и много велики хора включително Христофор Колумб и Николо Паганини. Градът има два известни футболни тима “Сампдория” и “Дженова”, и много други забележителности. Генуа е родното място ина много специалния сос “Песто”- Песто дженовезе, чиито съставки са босилек, кедрови ядки, зехтин, чесън, сирене пармезан (Parmigiano reggiano), което носи името на селото където е създадено. Село в областа Емилия-Романия, близо до град Модена, родният град на великия Лучано Павароти. Не е по темата, но говорейки за областа Емилия-Романия, не мога да не отбележа факта, че “емилианите” се славят като много честни хора. За тях дадената дума е повече от подпис. За разлика от неаполитанците. Но за срещата ми с тях ще разкажа друг път.

И така,  нека се върнем в този прекрасен морски град и най-голямо търговско пристанище на Италия от векове. Пристанище играло огромна роля в световната търговия до превземането му от венецианците, други известни мореплаватели.

Лигурия не е плоска като тепсия. Има високи планини и пътищата са осеяни с тунели и виадукти (мостове). Преди няколко години един от тях падна. Беше трагедия.

Природата е красива и много зелена. На фона на едно синьо лазурно море, зелените хълмове изпъкват още повече.

С Елиджо Биаджони пристигаме рано след обяд. Гладни сме и преди да се настаним в хотела, намираме една  уютна, семейна тратория(ресторант)  за да хапнем. Едно от любимите ми “пасти” са тальолините(тънки плоски макаронени изделия). Естествено с гарнитура “песто дженовезе”, нали сме в родното място на този сос-деликатес. Разбира се поръсени и с голяма доза пармиджано., Хапваме вкусно, с чаша червено за акомпанимент, и тръгваме да се разходим. По пътя срещаме една красвица-професионалистка. Елиджо се пошегува питайки я как се казва. Мацката ни изгледа с презрение  и каза “данаро”(мангизи).

Настанихме се в хотела. Беше прекрасен и в центъра на града. Свечеряваше се. Елиджо каза, че е изморен и се прибра в стаята си, да почива. Аз също се повъртях из стаята, ама какво да правя, няма да си легна в 9 часа с кокошките. Тогава бях млад, около 36-37 годишен. Кръвта кипи като младо вино, любопитството още по-силно. Реших да се поразходя из нощна Генуа. Слязох долу, оставих ключа на администратора. Той ме изгледа сериозно и попита къде отивам и дали познавам града.

“Искам да се поразходя, не познавам града. За пръв път съм в Генуа”. “ Не ходете към пристанищния квартал, сеньор,  там е опасно, всяка вечер има стрелби и инциденти”. Ок, казах аз и тръгнах право към пристанището. Нали Кристофор Колумб е тръгнал от тука и открил Америка и се върнал жив и здрав. Защо да не отида на  пристанището от където е тръгнал този велик мореплавател.

Тесни, мръсни, тъмни улички, здания, ниски и олющение от вятъра и вековната употреба, дървени, или тухлени, миришещи на мухъл, евтино вино и човешка пот. През мръсните тесни прозорци, едвам успяват да изпълзяват лъчите на мъждукащи лампи. Отвсякъде се чува музика, и разговори на всички езици на света. Моряци на двойки или на малки групи влизат излизат от съмнителни заведения. Всеки момент очаквам от някоя  кръчма да изскочи Сандокан или “тигърът на Южните морета” за които съм чел в романите на Емилио Салгари.

Засега не се чува стрелба. Вървя по тъмните и тесни улички, понятие нямам накъде вървя и как ще намеря пътя обратно към хотела. Но авантюриста изведнъж силно заговори в мен. Кога друг път ще имам такава възможност да се потопя в необикновения живот на такова огромно и прочуто пристанище. Давай напред Крикоре, няма страшно. Как ми се искаше да вляза в някой от най-мръсните барове, където боцмани и бивши пирати пият ром и да се чукна с тях. “Йо-хо-хо и бутилка ром”! Боцмани имаше, пияни моряци също, но пиратите са само в моята авантюристична глава. Когато човек има развинтена фантазия, спасение няма.

Затъвам все повече и повече в нощта и в огромния пристанищен квартал.  От кръчмите и баровете се носи музика. Тук звучи акордеон, там саксофон  или тромпет. Отвреме навреме се чува и гласът на някоя треторазрядна певица, която привлича погледите на моряците, повече с изобилието на плът отколкото с гласовите си качества. Впрочем за морските вълци, не слизали на брега 5-6 месеца, все им е едно дали пее Мария Калас или  някоя чалга “звезда”.

Не поглеждам часовника, навярно минава полунощ. От възбуда, нито ми се спи, нито чувствам умора. Край мен минават моряци с дръпнати очи, черни морски офицери с бели униформи, група моряци в компанията на млади жени, спират на всеки две  крачки, целуват се и пак тръгват към неизвесното. Неизвестно за мен, те навярно знаят къде отиват, само аз не знам накъде съм тръгнал. Зяпнал на ляво или надясно се сблъсквам  с двойка спряла насред тясната уличка в топла прегръка. “Скуза ми”, извинявам се и продължвам да потъвам в безкрайния пристанищен квартал.

Освен мене, моряци от стотици кораби, и любопитни туристи, не съм единствения, но другите са на групички, в квартала има стотици, а може би и хиляди котки, които щъкат напред назад, наляво и надясно, скачат от покривите, изкачат из огромните кофи за боклук, каквито има по няколко на всеки  ъгъл или пред кръчмите.

Навярно по уличките на пристанищния квартал щъкат и огромни, дългоопашати плъхове, но за щастие не се мярнаха пред очите ми. Изпитвам ужас от гризачи, включително “ романтичните” катерички от детските приказки. Една такава “романтичка” влезе през отворената врата на балкона и отмъкна цял кекс, току що изпечен и оставен на масата да изтине. Беше оставила само няколко трохички на пода. Не ми даде поне едно малко парченце да го опитам, гадината подла! Мразя ги! А в Монтреал са милиони по паркове, градини, дворове, на улицата и на моя балкон.Нагли и нахални с красиви опашки и се катерят по гладки отвесни стени сякаш се разхождат по главната алея край “Ариана”.

Така криволичейки по тесните, пълни с боклуци улички на пристанищният квартал, където въздухът е напоен с мирис на  коктейл от солена морска вода, ром от Жамайка и евтиният парфюм на пристанищните нощни пеперуди, изведнъж се отзовах на пристанището.

Огромна  бетонова площадка ме делеше от кея. Кораби от цял свят, с флагове с всичко цветове на дъгата бяха хвърлили котва в залива. Кой по-близо, кой почти на хоризонта. Осветени с дежурни фенери, едни силни, други едва мъждукащи, силуетите им се очертаваха като огромни непознати чудовища в тази тъмна генуазка нощ. Каквото и да пиша, не мога да предам чувството което изпитва човек при тази невероятна гледка. Просто имате чувство, че сте част от далечни пътешествия, свидетел на чудовищни бури и яростни пиратски битки. Във вас се събужда вълнението което сте изпитвали четейки романите от вашето юношество, сякаш след малко тръгвате към “Острова на съкровищата” и миража за съкровището на Абат Фариа, ви очаква там някъде из архипелага на Фариорските острови.

Нежен женски глас ви връща на земята. “Синьор, виени кон ме?” (господине ще дойдеш ли с мен).  “Бинокълът” с който съзерцавах палмите на остров Борнео, пада от ръката ми, за да се върна тук на генуазкото пристанище. Вдигам глава, млада, красива мулатка, може би южноамериканка предлага забавление . “Грацие, но.”  И тя се отдалечава  към здание пред което стоят очаквайки клиенти групичка нейни колежки. Явно сградата е работното им място. Наоколо се въртят оглеждайки се, самотни мъже на различни възрасти.

Доближавам малка групичка мургавелки, говорещи език подобен на испански. По носовите гласни се досещам, че разговарят на португалски.  Явно са сънароднички на Пеле. Между тях има една необикновена красавица. Ако не беше тук, а пред  известният генуазки оперен  театър “Карло Феличе”, щях да помисля, че е една от звездите на театъра. Заглеждам я с особен интерес, тя ме забелязва и се усмихва, аз също, и не свалям очи от черната къдрава коса, която пада на едри вълни по  голите й рамене. Не откъсвам погледа си от огромните черни очи с форма на бадеми, които блестят при оскъдната светлина на пристанищните фенери. Инстинктивно погледът ми се плъзва надолу към едрата високо стояща гръд, достойна за мадона, а не на пристанищна пеперуда. Изваяно тяло и дълги крака завършват картината. Момичето идва при мен с невероятно чаровна усмивка.

“ Днес не работя. Ела след 2-3 дни.  Нали разбираш, не мога да работя. Тук съм всяка вечер, ела.”Буонос ночес”,- и Кармелита(така я кръстих ), се обръща с неописуемо шармантна походка, поклащайки ханшове, отива при приятелките си. Това беше 1972 или 73-та година. Минали са точно 50 години, още ми е пред очите.

Когато бяхме в Париж през 1965 год.,  на Пигал-център на най-евтината плът, на мен не ми беше толкова интересно. Жена ми се интересуваше много повече от тях. Беше й много интересно. Един ден видяхме  една много красива  професионалистка с дръпнати очи. Явно някаква екзотична смесица. Доближи я един мъж, като клошар, раздърпан, лошо облечен, почти дрипи. Имаше вид и на пиян. Размениха няколко думи и тръгнаха заедно. Ирис изпадна в ужас. “ Нима тя ще го обслужи тоя пиян  и мръсен просяк? Не може да бъде, погледни колко е хубава и добре облечена.”

“ Като дойде, в кабинета ти, пациент със зъбобол, ти гледаш ли как е облечен. Не! Човека го боли зъб и ти си длъжна да го обслужиш. Да облекчиш болката му. Нали затова ти плащат заплатата. Така й тя. Това е пациент. Толкова!”  Не мисля, че ме разбра.

Веднъж, в офиса, Опилио говори с някой на неразбираем език. Ама една думичка не хващам, въпреки шесте езика които владея. Питам го с кого говори. “С нашия представител в Москва”. “ На какъв език говориш с него?,- е следващият логичен въпрос.

Опилио се залива от смях, “на италиански” и пак се смее. “Опилио не ме будалкай, това не беше италиански”, настовяам аз. “ Напротив италиански генуазки диалект, КГБ да се скъсат не могат една дума да хванат,” залива се от смях Ромоло Опилио. Оказва се той и представилетят в Москва са генузци, и си говорят на техния диалект. Ама една сричка не можах да хвана. Чувал съм и ломбардския диалект на миланци, труден е, но все пак нещо можеш да схванеш. Но от генуазкия нищичко. Най-чисто говорят жителиете на Тоскана, но за сметка на това са супер стиснати. Габровците са бледа сянка на тосканци. Елиджо Биаджони е от Тоскана, и това беше голямата му гордост. Нашият Президент Елиджо, Бог да го прости, беше голям комунист. Казваше, че между него и Кремъл има само една разлика, 2 часа по часовника. Когато е работил в  “CGL”- Конфедерационе  дженерале дел лаворо”, комунистическите профсъюзи, са го наричали “червения танк”. Интересно как би се чувствал днес, ако беше жив, че любимата му дъщеря е баронеса т.е аристократка.

Освен с диалекта си, градът на Христофор Колумб  е известен и с няколко кулинарни шедьоври. За пестото вече споменах, “Фокача ди рекко”е плоска питка пълна със сирене,  “Фарината”  са  палачинки от нахутено брашно и други вкусотии.

Освен пристанищните и кулинарните забележителности, освен великите личноси родили се в този град, Генуа е известен с катедралата “Сан Лоренцо”, облицовата с бял и черен мрамор и една от най-старите в града.  Генуа има над 600 хиляди жители,  играл е много важна роля в световната търговия през Средновековието и Ренесанса. Историческият център на града се казва “Кариджи”, а символът на Генуа е един морски фар от 12-ти  век “Ла Лантерна”, който е действащ и до ден днешен. Историческите градски стени на Генуа са построени през 17-век и са дълги 20 км.

Генуа е начална точка на “Пътят на солта”, който се простира чак до Франция. В града е един от най-старите италиански университети, и също така известен с  “Панедолче”( сладък хляб), нещо като кекс със стафиди, кедрови ядки и захаросани плодове.

В Генуа има мощна индустрия, машиностроене, пневматика, електроника.  Тук ежегодно се провежда “Шампионат за Песто” на който десетки професионални кулинари показват майсторлък и фантазия при приготовлението на този оригинален сос.( И аз съм го правил, но не съм участвал в шампионата. Засега.).

“ Bonsoir Monsieur, ми казва слабичко младо момиче. По-скоро дете, отколкото жена. Гледам я с интерс, заради езика и непорочния вид. Много хубав парижски акцент и абсолютно  детски израз на лицето. Не мога да повярвам, че може да бъде професионалистка. Миловидна, даже невзрачна, неефектна за тази професия. “Ти французойка ли си”, пита аз.

- Да, от Париж съм.

-Защо си тук, в Париж няма ли работа. Пък си и много млада.

• На 18 съм. В Франция не можеме да се отървеме от сводниците, които взимат по-голямата част от парите и ни карат да работиме нонстоп. Жестоки са когато искаме да работим когато ние искаме. Тук сме свободни, няма сводници и всичко което спечелим е наше.
• Как се казваш”
• Ирен. В този момент към нас се присъединява една руса красвица. Доста по -голяма и много хубава жена.

Мартина е немкиня, но говори перфектен френски. Научила го докато работела на Лазурния бряг. Там се запознали с Ирен и решили да дойдат в Генуа, за да избягат от сводниците. Идва клиент на Мартина и тя ни напуска за 15-20 минути. Ние с Ирен продължаваме нашия “светски” разговор. Аз съм любопитен, а тя не е като другите, които никога няма да ти кажат дума за себе си и за живота си. Никога. Никога няма да узнаеш истинското име на жената. Питам Ирен знаят ли родителите й за нейната работа. Не казвам професия, за да смекча разговора.

“ Не знаят нищо. Завърших гимназия тази година. Бях на почивка в Антиб и там се запознах с Мартина. Много е мила с мен, много ми помага и ме пази от лоши хора. Тя има голям опит.”

Мартина се връща и продължаваме разговора. Приближава се младо момче. Я има 18 год. я не. Ирен тръгва с него. Идва мъж и отвежда Мартина. Оставан сам да съзерцавам огромните кораби в пристанището. Разхождам се по кея и мечтая за далечни морски пътешествия. Мартина се връща и се смее. Клиента й, я питал дали съм сводник. Нормално, след като стоя с тях повече от час, те отиват, връщат се и отново разговаряме, за всички е ясно, че не съм клиент. Следователно съм техния “покровител”- т.е сводник. Логично, кой друг в три часа сутрината ще си приказва с две професионалистки, на пристанището на Генуа. Почтените  хора по това време спят дълбок сън. Да, ама не! Има и любопитковци, които искат да научат нещо за живота на “нощните пеперудки” на този древен пристанищен град, с огромна слава на родно място на Колумб и Паганини.

Небето просветлява. Нощта ще отстъпи мястото си на един горещ слънчев ден. А мен ме чака работа. Имаме срещи с две- три предприятия, които се интересуват от възможноста да продават машините си в България. Става въпрос за огромни помпи за химическата промишленост.

Казвам довиждане на Ирен и Мартина и се прибирам в хотела. Дежурният администратор ми дава ключа, с особена усмивка. “Буона ноте,синьор Азланиан” и се прибирам в стаята си след една необикновена нощ на пристанището в Генуа. Чао моряци, пирати и фрегати. Чао, чао Дженова. Тутто ок амичи!