Скок в нищото
8 min reading
Скок в нищото
Из "Обединените Арабски Емирства - такива каквито ги видях и преживях"
Хайде на сафари!!
Думите на Шефа погалиха нежно слуха ми и продължиха да го галят, докато не разбрах, че трябва да отскоча до пустинята с някаква група французи за едно денонощие.
Разглезените от високите си заплати работещи в една известна петролна компания ,изведнъж решили,че искат да се забавляват на някое екзотично място. И загрижена за сигурността и здравето им,управата на Абудабската болница, в която работех през далечната 2000 година,доброволно им предложила медицински екип от една операционна сестра/ моя милост/и един стоматолог/ д-р Х/ Ей така,за всеки случай! Ако се наложи да помогнем на някой ,който иска или не иска да бъде спасен от опасностите в пустинята. Така и не разбрах,защо точно тази комбинация избраха?! Нашата медицинска намеса щеше да е нужна в случаи на повръщане и припадъци,както от жегата,така и от друсането по дюните. А може би и от някое вчерашно напиване,или съвкупност от по-горе споменатите неудобства. В категорията на тези за спасяване влизаха също така и ухапани от змии и скорпиони,или просто от някой ,който не е издържал на скоковете по пясъците. Под внимание трябваше да се вземат счупени ръце и крака и въобще всичко,което можеше да бъде наранено,ако бягащите по дюните мощни коли,започнат да се плъзгат по таваните си,вместо по колелата си. Цялото ми желание за екзотични приключения,както и мисълта за това, как ще се хваля с невероятни снимки на следващия ден се изпариха като котка, която току що е видяла куче?! По това време все още нямах собствено возило,затова трябваше да замина със стоматолога и жена му. Д-р Х беше един такъв добричък,ужасно възпитан,около четиридесет и пет годишен французин,младолик и добре изглеждащ за възрастта си. Той бе винаги толкова усмихнат и добронамерен,че чак ми идваше понякога да му разлея йод върху бялата престилка. Дано се ядоса... поне малко.Не може той да е толкова весел, когато на мен ми е тъжно и ми се плаче. И така,качихме се с него и жена му в едно безкрайно уморено от живота Опелче, затворихме плътно прозорците, да не би да влезе въздух отнякъде /а и да влезеше, само щеше да ни умори по-бързо/ и потеглихме към целта. Много скоро разбрах,че и двамата/доктора и жена му/ не ми мислят доброто.Колата за броени минути заприлича на балон,пълен с някакви белезникави газове,идващи от лулата на доктора и каруцарските цигари Житан на жена му. Съществувах в тези пушеци около час и половина. Всякакви мои опити за отваряне на прозореца или за скок в движение,бяха осуетени от любезните усмивки и френските шансони на милото семейство. Не успях да се полюбувам нито на махащите ми с клони палми,нито на неколкократно избухващите светлини на радарите,нито на новия си фотоапарат,който унило се поклащаше на врата ми. Всички лекарства сложени прилежно и с добра умисъл в медицинската ми чанта,нямаше да стигнат, за да се реанимирам след това приятелско опушване. Може би само апарата за обдишване щеше да ми е от полза. Полузадушена и полуумряла,едва успях да се включа в разпъването на палатките за спане,когато нашият " балон" най-накрая кацна в Дубайската пустиня или там някъде. Оставих доктора и жена му да се оправят с мястото за нощуване,а аз реших да поразгледам наоколо и да видя със собствените си очи,докъде ни беше довело желанието на Шефа да се изперчи пред Главния. Натъкнах се на някакви импровизирани бедуински шатри,специално пригодени за почивка,екзотични танци и яка запивка. Който не е спал в пустинята,само той не знае,че през нощта там е толкова студено,та чак зачваш да си говориш сам,за да се топлиш от парата излизаща от устата.И тъй като щях да спя в единична палатка,явно щях да разговарям със себе си през цялата нощ. А в пустинята по това време на денонощието се навъртат всякакви животинки,хем гладни,хем кръвожадни. Като що-годе нормална жена,аз се страхувам най-много от скорпиони. Ухапе ли те един такъв красавец,трябва веднага да се сбогуваш с близките си и света. Нямаше да ми е за първи път да се люшкам върху пясъците,докато ми се разместят и наместят отново ребрата и всички вътрешности.но... това е неизменна част от гъдела,наречен Сафари. А пустинята спокойно се беше разположила надлъж и нашир и само чакаше групи от скучаещи туристи,да я прегазя открай докрай,както им душа иска. С такива дълбоко философски мисли в главата се запътих към един Хамър, който ме очакваше елегантно полегнал между две дюни. А в него,още по-удобно се бе разположил Мачо,с палави очи,които някога са били сини,а сега бяха мътни и с неопределен за мене цвят. Беше време за лудия бяг на колите по заплашително издигналите се пред нас пясъчни грамади. И хайде пак в кола,и пак с някой,който иска да се съобразява единствено и само със себе си. Докато си мислех,че искам с друг луд да се потроша в този край на света,доста скъпия Хамър вече летеше малко над пясъците. Отвратително бързо разбрах,че ако оцелея и този път,никога повече няма да помисля за подобно приключение. Не ми достигна време за да разбера,дали моят френски шофьор искаше да се изфука пред мен и да ме срази с уменията си на врял и кипял в пустинните каскади,или беше решен на всичко самоубиец. Мощната кола се забиваше изведнъж с всичката си сила отвесно в пясъците,а после се изправяше само на задните си колела и с пълна газ се изхвърляше на няколко метра височина. В такива моменти човек започва да обича дори и тези,които никога не е могъл да понася.Като например шефа си,омразната работа или оня нервак съседа,дето сутрин редовно паркира пред колата му. Живота като цяло му става много мил и скъп. "Само веднъж да се измъкна оттук! Ще стана по-добра,по-милостива и никога няма да се карам с дъщеря си!"-мислех си аз ,прелитайки от дюна на дюна. Молитвите ми към Всевишния преминаха в скимтене,когато с ужас разбрах,че за да овладее среса и емоциите от подскоците по пясъците,французина вече довършваше петата си бира. Не можел да шофира без да пие?! И като завършек на филма ма ужасите,обезумелия от еуфорията мой спътник завря сравнително новия и вероятно чужд звяр в една огромна дупка с размерите на кратер от огромен метеорит. И..усетих! Това беше края на моя земен път!! Оказа се,че почти нямаме бензин,а за да излезем от Чистилището,трябваше отново и отново да обикаляме с колата по стените на дупката,дълго да пропадаме на дъното и пак да се засилваме за следващия опит за излизане. Нямаше жива душа покрай нас.Всички от групата вероятно вече бяха в шатрите и се наслаждаваха на специално приготвените блюда с вкусна арабска храна и на екзотичните танци.
Не разбрах как излязохме от Дупката. Очите ми бяха затворени през цялото време,а и бях забравила,че не трябва да ям три часа преди сафарито... Спомням си само,че отнякъде се появиха местни араби с джипове,които вероятно търсеха нас. В момента в който усетих земя под краката си,започнах да крещя нещо за роднините на французина,а той стоеше пред мен хилейки се и отпиваше от поредната си бира. Иначе вечерта в пустинята премина много забавно, в музика,танци,ядене и пиене на корем. Дори заспах в палатката си...не ме полази и скорпион?! Струваше си да преживея всичко това,само за да видя изгрева на слънцето над пустинята и раждането на новия ден. Неописуема красота и незабравими мигове! Никой не се потроши,дори не повърна?! Може би следващия път? Изведнъж заваля...
Радостина Дианжело
25/10/2014
Абу Даби
Разглезените от високите си заплати работещи в една известна петролна компания ,изведнъж решили,че искат да се забавляват на някое екзотично място. И загрижена за сигурността и здравето им,управата на Абудабската болница, в която работех през далечната 2000 година,доброволно им предложила медицински екип от една операционна сестра/ моя милост/и един стоматолог/ д-р Х/ Ей така,за всеки случай! Ако се наложи да помогнем на някой ,който иска или не иска да бъде спасен от опасностите в пустинята. Така и не разбрах,защо точно тази комбинация избраха?! Нашата медицинска намеса щеше да е нужна в случаи на повръщане и припадъци,както от жегата,така и от друсането по дюните. А може би и от някое вчерашно напиване,или съвкупност от по-горе споменатите неудобства. В категорията на тези за спасяване влизаха също така и ухапани от змии и скорпиони,или просто от някой ,който не е издържал на скоковете по пясъците. Под внимание трябваше да се вземат счупени ръце и крака и въобще всичко,което можеше да бъде наранено,ако бягащите по дюните мощни коли,започнат да се плъзгат по таваните си,вместо по колелата си. Цялото ми желание за екзотични приключения,както и мисълта за това, как ще се хваля с невероятни снимки на следващия ден се изпариха като котка, която току що е видяла куче?! По това време все още нямах собствено возило,затова трябваше да замина със стоматолога и жена му. Д-р Х беше един такъв добричък,ужасно възпитан,около четиридесет и пет годишен французин,младолик и добре изглеждащ за възрастта си. Той бе винаги толкова усмихнат и добронамерен,че чак ми идваше понякога да му разлея йод върху бялата престилка. Дано се ядоса... поне малко.Не може той да е толкова весел, когато на мен ми е тъжно и ми се плаче. И така,качихме се с него и жена му в едно безкрайно уморено от живота Опелче, затворихме плътно прозорците, да не би да влезе въздух отнякъде /а и да влезеше, само щеше да ни умори по-бързо/ и потеглихме към целта. Много скоро разбрах,че и двамата/доктора и жена му/ не ми мислят доброто.Колата за броени минути заприлича на балон,пълен с някакви белезникави газове,идващи от лулата на доктора и каруцарските цигари Житан на жена му. Съществувах в тези пушеци около час и половина. Всякакви мои опити за отваряне на прозореца или за скок в движение,бяха осуетени от любезните усмивки и френските шансони на милото семейство. Не успях да се полюбувам нито на махащите ми с клони палми,нито на неколкократно избухващите светлини на радарите,нито на новия си фотоапарат,който унило се поклащаше на врата ми. Всички лекарства сложени прилежно и с добра умисъл в медицинската ми чанта,нямаше да стигнат, за да се реанимирам след това приятелско опушване. Може би само апарата за обдишване щеше да ми е от полза. Полузадушена и полуумряла,едва успях да се включа в разпъването на палатките за спане,когато нашият " балон" най-накрая кацна в Дубайската пустиня или там някъде. Оставих доктора и жена му да се оправят с мястото за нощуване,а аз реших да поразгледам наоколо и да видя със собствените си очи,докъде ни беше довело желанието на Шефа да се изперчи пред Главния. Натъкнах се на някакви импровизирани бедуински шатри,специално пригодени за почивка,екзотични танци и яка запивка. Който не е спал в пустинята,само той не знае,че през нощта там е толкова студено,та чак зачваш да си говориш сам,за да се топлиш от парата излизаща от устата.И тъй като щях да спя в единична палатка,явно щях да разговарям със себе си през цялата нощ. А в пустинята по това време на денонощието се навъртат всякакви животинки,хем гладни,хем кръвожадни. Като що-годе нормална жена,аз се страхувам най-много от скорпиони. Ухапе ли те един такъв красавец,трябва веднага да се сбогуваш с близките си и света. Нямаше да ми е за първи път да се люшкам върху пясъците,докато ми се разместят и наместят отново ребрата и всички вътрешности.но... това е неизменна част от гъдела,наречен Сафари. А пустинята спокойно се беше разположила надлъж и нашир и само чакаше групи от скучаещи туристи,да я прегазя открай докрай,както им душа иска. С такива дълбоко философски мисли в главата се запътих към един Хамър, който ме очакваше елегантно полегнал между две дюни. А в него,още по-удобно се бе разположил Мачо,с палави очи,които някога са били сини,а сега бяха мътни и с неопределен за мене цвят. Беше време за лудия бяг на колите по заплашително издигналите се пред нас пясъчни грамади. И хайде пак в кола,и пак с някой,който иска да се съобразява единствено и само със себе си. Докато си мислех,че искам с друг луд да се потроша в този край на света,доста скъпия Хамър вече летеше малко над пясъците. Отвратително бързо разбрах,че ако оцелея и този път,никога повече няма да помисля за подобно приключение. Не ми достигна време за да разбера,дали моят френски шофьор искаше да се изфука пред мен и да ме срази с уменията си на врял и кипял в пустинните каскади,или беше решен на всичко самоубиец. Мощната кола се забиваше изведнъж с всичката си сила отвесно в пясъците,а после се изправяше само на задните си колела и с пълна газ се изхвърляше на няколко метра височина. В такива моменти човек започва да обича дори и тези,които никога не е могъл да понася.Като например шефа си,омразната работа или оня нервак съседа,дето сутрин редовно паркира пред колата му. Живота като цяло му става много мил и скъп. "Само веднъж да се измъкна оттук! Ще стана по-добра,по-милостива и никога няма да се карам с дъщеря си!"-мислех си аз ,прелитайки от дюна на дюна. Молитвите ми към Всевишния преминаха в скимтене,когато с ужас разбрах,че за да овладее среса и емоциите от подскоците по пясъците,французина вече довършваше петата си бира. Не можел да шофира без да пие?! И като завършек на филма ма ужасите,обезумелия от еуфорията мой спътник завря сравнително новия и вероятно чужд звяр в една огромна дупка с размерите на кратер от огромен метеорит. И..усетих! Това беше края на моя земен път!! Оказа се,че почти нямаме бензин,а за да излезем от Чистилището,трябваше отново и отново да обикаляме с колата по стените на дупката,дълго да пропадаме на дъното и пак да се засилваме за следващия опит за излизане. Нямаше жива душа покрай нас.Всички от групата вероятно вече бяха в шатрите и се наслаждаваха на специално приготвените блюда с вкусна арабска храна и на екзотичните танци.
Не разбрах как излязохме от Дупката. Очите ми бяха затворени през цялото време,а и бях забравила,че не трябва да ям три часа преди сафарито... Спомням си само,че отнякъде се появиха местни араби с джипове,които вероятно търсеха нас. В момента в който усетих земя под краката си,започнах да крещя нещо за роднините на французина,а той стоеше пред мен хилейки се и отпиваше от поредната си бира. Иначе вечерта в пустинята премина много забавно, в музика,танци,ядене и пиене на корем. Дори заспах в палатката си...не ме полази и скорпион?! Струваше си да преживея всичко това,само за да видя изгрева на слънцето над пустинята и раждането на новия ден. Неописуема красота и незабравими мигове! Никой не се потроши,дори не повърна?! Може би следващия път? Изведнъж заваля...
Радостина Дианжело
25/10/2014
Абу Даби
© Радостина Дианжело All rights reserved.
И тъй като ти прояви интерес към моята проза/засега единствен от Откровения/ аз с огромно удоволствие, ще ти подаря книгата си,след като излезе от печат.Надявам се,това да стане през първата половина на 2015.Уверявам те,че в нея ще намериш не само невероятно,но и мистично,трагикомично и много,много различно четиво,за моите седемнадесетгодишни преживявания в ОАЕ..Струва си тази книга да види бял свят,дори и само заради един читател като теб! Бъди здрав и приятна вечер!
