Смешно ли ти е?
Тресеше ме истеричен смях. Смеех са, та кънтеше цялата сграда. Ще попитате: „Защо?” Не помня, но смехът остана. Толкова беше зареждащо и аз се смеех, та чак въздуха ми на моменти секваше. По пътя към офиса срещах познати, срещах и непознати. Тези с по-слабите нерви прихваха с мен да се смеят. Смеехме се силно и от сърце. Някои засилваха, чуваше се задавяне зад гърба ми. Някаква женица направо хриптеше, но твърдеше, че така не се е смяла от края на Втората световна война. Смеехме се и всеки вървеше бавно в своята посока и по своите задачи. В един миг се отделих от тълпата, че дойде асансьора и трябваше да се качвам нагоре. Качих се в кабинката и щом зърнах лицето си в огледалото – отново прихнах. Смях се близо 13 етажа, даже за миг си мислех че от тръскането ще вземат да се откъснат въжетата и асансьора да полети надолу. Височко беше, затова си обещах: „Никакъв смях вече – край спирам!”
Качих се на нашия етаж и тъкмо да вляза в кабинета си – шефът се показа и ме извика на разговор. Покани ме да вляза и да седна – видът му беше угрижен. Всякакви идеи за смях мигом се изпариха от главата ми. Явно ставаше нещо сериозно. Нетърпеливо зачаках да заговори.
- Чу ли? – попита ме.
- Какво да съм чул? – реагирах изненадано.
- Долу става нещо? Конкурентната фирма се весели, което може да значи само едно - спечелили са сделката - зад гърба ни! Дълго мислех и реших - повишавам те в мой първи помощник, но от тебе ще искам само едно – да спечелим тази сделка, да подпишем Договор и да им натрия „Щастливите им физиономии” и секна този смях! Приемаш ли?
- Приемам! – казах и прихнах да се смея.
..
