Соц-филми, Битълс и "Джак Даниелс"
Старият касетофон пращеше леко. Звучеше "Hey, Jude", а аз мълчаливо изговарях думите с устни. Следващата беше "Yesterday". Продължавах да пея, без да издавам звук - знаех касетата наизуст.
Протегнах се към кутията с цигари. Не че бях пристрастена, просто момент на слабост. Димът блажено се плъзна в гърдите ми, главата ми се замая леко. Бутилката "Джак Даниелс" беше наполовина празна. Не че обичам да се съсипвам. Не че имам навика да го правя. Просто понякога настроенията ми ме ослепяват, замъгляват реалния ми поглед към живота. Предполагам, че ви е познато.
Всъщност, кой казва кое е реално и кое е въображаемо? Някой въобще знае ли?
Чувам някои от отговорите. "Това са детински глупости." "Само хората с разстроена психика бъркат реалността с въображението."
Да, може би е така. И, ако е така, определено с гордост се признавам за човек с психично разстройство. Няма да лъжа. Няма да ви заблуждавам. Обичам да живея в собствения си свят, отцепена в моето изкривено съзнание. Мечтите ми ми дават воля за живот, подхранват душата ми. Живея в бъдещето.
Живея в миналото. Често. Погребвам се в спомени, намразвам настоящето стотици пъти и проклинам всеки глупав настоящ миг, който дори няма да остави отпечатък в съзнанието ми. Гледам стари филми, потапям се в различни епохи. 1933. 1952. 1968. 1989.
Соц-филмите например са изключително увлекателни. Предполагам, че мнозина от вас сега ще ме заклеймят като комунистка? Нямах предвид това.
Идеологията на комунизма е примитивна. Мразя я, и се радвам, че не съм имала нещастието да живея в онези времена. Но тези филми излъчват такъв чар, избождат очите ми с младежкия плам в душите на някои от героите, жадуващи за промяна и противопоставящи се на системата.
Вероятно просто изпитвам нуждата да се бунтувам. Предполагам, че е нормално за един младежки дух. Но нямам срещу какво.
Може би срещу ценностната система на днешните тийнейджъри. Може би срещу стремежа на момичетата да изглеждат като фолкпевици още от дванадесетгодишни, или пък срещу фикс-идеята на момчетата да бъдат мускулести и да приличат на престъпници. Ах, колко детински прозвуча. Но защо не? Аз жадувам да играя на криеница, да слушам Бийтълс и да се бунтувам срещу системата. Не зная срещу коя - срещу някоя. Срещу някой стереотип. Не се срамувам от това. Липсва ми плам, липсва ми интерес към живота. Иска ми се да ми бъде интересно, но не се получава. Да се боря, но няма срещу какво.
Чувствам се различна, сбъркана, преждевременно пораснала. Отчаяна от околните. Разглезена, получаваща нещата наготово. Искам да крещя, да бягам, да ходя без грим, защото не се срамувам от самата себе си...
Записът изпука и музиката замря по средата на "All you need is love". О, това не ме изненадва. Аз зная касетата наизуст. Всяка дума, всеки звук, всеки малък пукот.
Оставих цигарата да догори в пепелника и дръпнах завесите. Слънчевата светлина нахлу в стаята и ме извади... не - изрита ме от моя малък имагинерен свят.
© Хрис All rights reserved.
Хубав разказ, със заряд!
